цялата стая учениците се ръгаха с лакти, намигаха си и си шушукаха, но Том дори не помръдваше, облакътен на ниския дълъг чин и забил нос в учебника.
Постепенно престанаха да му обръщат внимание и в класната стая отново се възцари обичайното унило мърморене. След малко момчето започна да заглежда крадешком момичето. Тя забеляза това, нацупи се и му обърна гръб за цяла минута. Когато се извърна предпазливо, пред нея беше оставена една праскова. Тя побутна плода. Том внимателно го върна на мястото му. Тя пак побутна прасковата, но този път не толкова враждебно. Том търпеливо я върна на мястото си. Този път тя изобщо не я докосна. Том надраска на плочата си: „Моля те, вземи я, имам още“. Момичето погледна написаното, но с нищо не издаде какво мисли. Тогава момчето започна да рисува нещо на плочата си, като я криеше с лявата си ръка. Отначало момичето се правеше, че нищо не вижда, но човешкото си любопитство започна да се издава с почти незабележими признаци. Момчето продължаваше да рисува и сякаш нищичко не забелязваше. Момичето се опита уж без да иска, да надзърне в рисунката му, но момчето с нищо не издаде, че е забелязало. Най-сетне тя не издържа и прошепна плахо:
— Дай да видя!
Том откри част от ужасно некадърна рисунка на къща, същинска карикатура: с две стрехи и комин, над който като тирбушон се виеше дим. Това произведение на изкуството прикова вниманието на момичето и тя забрави всичко наоколо. Когато Том довърши рисунката, тя я съзерцава известно време, а после прошепна:
— Хубава е. Нарисувай и човек!
Художникът изографиса на двора и човек, който приличаше по-скоро на подемен кран и спокойно можеше да прескочи къщата, ала момичето не беше чак толкова придирчиво. Уродът си се хареса и тя прошепна:
— Какъв хубав човек! А сега нарисувай и мен как минавам оттам.
Том нарисува пясъчен часовник, върху който изтипоса една пълна луна, тури му сламки за ръце и крака и въоръжи разперените пръсти с грамадно ветрило. Момичето възкликна:
— Колко е хубаво! Де да можех и аз да рисувам!
— Лесна работа — прошепна Том. — Ще те науча.
— О, наистина ли? Кога?
— През обедната почивка. Ти ходиш ли си вкъщи за обяд?
— Ако ти останеш, и аз ще остана.
— Хубаво, разбрахме се. Как се казваш?
— Беки Тачър. А ти? Впрочем знам — Томас Сойер.
— Това ми е името, когато ме бият. Когато съм добър, ми казват Том. Ти ще ме наричш Том, нали?
— Да.
Том отново започна да дращи нещо по плочата, като го криеше от момичето. Но този път тя не се стесняваше и помоли да си покаже.
— Ама то не е нищо! — възкликна Том.
— Не, ти написа нещо!
— Не, нищо не е, пък и ти надали искаш да го видиш!
— Но аз искам, много искам! Моля те, дай да видя!
— Ще кажеш на някого.
— Няма! Заклевам се, няма да кажа!
— Съвсем на никого ли няма да кажеш? Никога, никога, докато си жива?
— Не, на никого няма да кажа! Хайде, покажи ми го!
— Не, изобщо не ти трябва да го виждаш!
— Щом така се държиш с мен, тогава ще го видя на всяка цена!
Тя положи малката си длан върху неговата. Последва кратко боричкане — Том се преструваше, че съвсем истински се съпротивява, но малко по малко се остави ръката му да се изплъзне и да разкрие думите: „Обичам те“.
— Ах ти, лошо момче! — и тя перна силно ръката му, ала въпреки това се изчерви и си личеше, че си стана драго.
Точно в този миг Том почувства как нечии пръсти бавно и неумолимо стискат ухото му и го дръпват силно. Така той бе преведен през цялата класна стая и турен на мястото си под обстрела от кикот на целия клас. После учителят се надвеси над него безмълвно, а сетне се върна на трона си, без дума да продума. Но въпреки че ухото му гореше, сърцето на Том бе преизпълнено с ликуване.
Когато класът утихна, Том добросъвестно се опита да учи, но в душата му цареше страшен смут. Когато му дойде редът да чете на глас, оплеска всичко. В час по география изкара езерата планини, планините — реки, а реките — континенти, така че накрая отново се възцари първичният хаос. После по писане сбърка най-лесните думички и бе принуден да върне оловния медал за правопис, с който се бе фукал месеци наред.
Глава 7
Колкото по-упорито се стараеше Том да се вглъби в учебника, толкова повече блуждаеше мисълта му. Най-сетне той въздъхна, прозя се и заряза старанията. Струваше му се, че обедната почивка никога няма да дойде. Беше ужасно задушно, във въздуха не се усещаше никакъв полъх. От всички сънливи дни този беше най-сънливият. Приспивното мънкане на двадесет и пет прилежни ученици успокояваше душата като жуженето на пчели. Далеч навън под палещите слънчеви лъчи се издигаха меките зелени склонове на хълма Кардиф, забулени от трепкащия воал на маранята. Далечината ги обагряше с пурпурни оттенъци. Няколко птички се рееха лениво във въздуха. Никаква друга жива твар не се виждаше освен няколко крави, а и те дремеха. Сърцето на Том копнееше за свобода или за някакво интересно занимание, та да може да избута някак това отегчително време! Той бръкна в джоба си и лицето му се озари — той благодареше на Бога, макар и несъзнателно. После кутийката от фишеци бе извадена скришом. Том извади кърлежа и го сложи на дългия, равен чин. Буболечката също възсия от радост и благодари на Бога, но бе избързала да се радва — когато, преизпълнена с благодарност, тя си хвана пътя, Том я преобърна с една карфица и я накара да поеме в друга посока.
Най-близкият приятел на Том седеше до него и споделяше страданията му. Забавлението начаса предизвика у него дълбок и радостен интерес. Въпросният най-близък приятел беше Джо Харпър. Двете момчета цяла седмица бяха най-сърдечни другари, а в събота — заклети врагове, които водеха войни помежду си. Джо също свали една карфица от ревера си и започна да помага в обучението на пленника. Играта ставаше все по-забавна. Не след дълго Том заяви, че си пречат и никой от тях не може да се възползва докрай от кърлежа. После сложи плочата на Джо на чина и я разполови с черта от горе до долу.
— Виж сега — каза му той. — Когато кърлежът е в твоята половина, разигравай го ти, аз няма да го пипам. Но оставиш ли го да ти се изплъзне и да мине в моята половина, няма да го пипаш, докато не ми се изплъзне на мен.
— Добре — давай, пускай го!
Кърлежът скоро избяга от Том и пресече екватора. Джо се залови да го тормози, после кърлежът му се измъкна и се върна при Том. Тези преходи започнаха да се повтарят доста често. Докато едното от момчетата мъчеше кърлежа с всепоглъщащо увлечение, другото зяпаше с не по-малък интерес. Двете глави се скланяха над плочата, а нищо друго на света не можеше да затрогне двете души. Най-сетне като че късметът твърдо мина на страната на Джо. Кърлежът се мяташе насам и натам, не по-малко възбуден и развълнуван от самите момчета, ала точно когато победата беше кажи-речи в кърпа вързана на Том и пръстите му тръпнеха в очакване, карфицата на Джо сръчно отклоняваше буболечката от курса и тя оставаше в негова власт. Това вече не се търпеше. Изкушението бе твърде силно. Том се пресегна и подбутна кърлежа с карфицата си. Джо начаса се разсърди и каза:
— Не го пипай, Том.
— Исках само да го поразмърдам малко, Джо.
— Не, сър, така не е честно! Остави го на мира!
