— Ох, Сид, недей. Не ме раздрусвай.
— Но какво ти има, Том? Трябва да повикам леля.
— Не… недей. Сигурно след малко ще ми мине. Недей да викаш никого.
— Но трябва! Недей да стенеш толкова ужасно, Том! Откога ти е така?
— От няколко часа. Ох! Ох, Сид, не се мятай така, ще ме умориш!
— Ама, Том, защо не ме събуди по-рано? Ох, недей, Том! Направо тръпки ме побиват, като те слушам. Какво ти има, Том?
— Всичко ти прощавам, Сид. (Стенание.) Всичко, което някога си ми сторил. Когато вече няма да ме има…
— О, Том, но ти нали не умираш? Недей, Том! О, моля те, недей! Може би…
— На всички прощавам, Сид. (Стенание.) Кажи им го, Сид. А черчевето и едноокото коте дай на онова момиче, което пристигна в града неотдавна, и си кажи, Сид…
Но Сид вече бе грабнал дрехите си и изскочил от стаята. Сега Том страдаше съвсем истински — така прекрасно работеше фантазията му, та стенанията му звучаха съвсем непристорено.
Сид се втурна надолу по стълбите и извика:
— Олеле, лельо Поли, ела бързо! Том умира!
— Умира ли?!
— Да, госпожо! Не се бави, идвай бързо!
— Глупости! Изобщо не вярвам!
Ала въпреки това тя се втурна нагоре по стълбите със Сид и Мери по петите. Лицето си бе пребледняло, а устните си трепереха. Щом стигна до леглото, тя рече задъхано:
— Том! Том, какво ти е?
— Ох, лельо, аз…
— Какво ти е… Какво ти е, детето ми?
— Ох, лельо Поли, пръстът ми е гангренясал!
Старата жена се отпусна на един стол и се позасмя, после си поплака, а после и плака, и се смя едновременно. Това я съвзе и тя каза:
— Ама че ме уплаши, Том! А сега стига си дърдорил глупости и ставай!
Стенанията секнаха. Болката в пръста стихна. Том се позасрами и рече:
— Лельо Поли, стори ми се, че е гангренясал, пък и така ме болеше, че съвсем забравих за зъба!
— Сега пък зъбът! Какво му е на твоя зъб?
— Един зъб ми се клати и страшно ме боли!
Хайде, хайде, не почвай пак да ми охкаш и пъшкаш. Отвори уста. Дааа, зъбът ти се клати, но от това не се умира. Мери, донеси ми копринен конец и една главня от кухнята.
— Ох, лельо, моля те, не го вади! — провикна се Том. — Вече не ме боли! Да не мръдна никога от мястото си, ако ме боли! Моля те, лельо, недей. Не искам да не ходя на училище!
— Аха, това ли било? Значи цялата врява била, за да не ходиш на училище, та после да се измъкнеш и да отидеш за риба! Том, Том, толкова те обичам, а ти като че се мъчиш всякак да сломиш старото ми сърце с твоите безобразия!
Зъболекарските инструменти вече бяха приготвени. Старицата направи примка на единия край на конеца и я надяна на зъба на Том, а другия край върза за кревата. После грабна главнята и я натика изведнъж под носа му и хоп — зъбът увисна на конеца.
Но след всяко изпитание си има и отплата. Когато след закуска Том тръгна на училище, всички срещнати момчета му завиждаха, защото през дупката в горните си зъби той можеше да плюе по един нов, възхитителен начин. Сума ти момчета, заинтригувани от зрелището, тръгнаха подире му. А онова момче, дето си беше порязало пръста и дотогава бе център на всеобщо внимание и преклонение, изведнъж се оказа изоставено от всичките си последователи и славата му помръкна. Стана му тежко на душата и той подхвърли с престорено пренебрежение, че плюенето на Том било „чудо голямо“, но друго момче го сряза: „Гроздето е кисело!“ и развенчаният герой се оттегли безславно.
След малко Том срещна малкия парий на градчето Хъкълбери Фин, сина на тукашния пияница. Всички майки в града мразеха Хъкълбери с цялата си душа и се страхуваха от него, защото беше мързелив, разпасан, невъзпитан и лош и защото децата им до едно му се възхищаваха, обожаваха да си общуват с него, въпреки че им забраняваха, и им се искаше да имат смелостта да бъдат като него. И Том беше като всички останали благовъзпитани момчета — той завиждаше на Хъкълбери затова, че е презрян изгнаник и също му бе най-строго забранено да играе с него. Точно затова Том не пропускаше случай да поиграе с Хък. Хъкълбери неизменно бе облечен в износени дрехи за големи хора, целите цъфнали в петна и развяващи се дрипи. Шапката му си беше същинска развалина, а съдраната си периферия висеше като полумесец; палтото му, когато носеше палто, му стигаше почти до петите и задните копчета се падаха доста под кръста му. Един-единствен тирант крепеше гащите му, а дъното им висеше като торба. Разръфаните му крачоли, когато не бяха запретнати нагоре, се влачеха в калта.
Хъкълбери си ходеше и бродеше където си ще. При хубаво време спеше по хорските стълбища, а когато валеше — в големи празни бъчви. Не трябваше да ходи нито на училище, нито на църква, никой не му беше господар и не се подчиняваше на никого. Можеше да ходи за риба или да плува когато и където му се прииска и докогато му душа иска. Никой не му забраняваше да се бие, вечер можеше да стои толкова до късно, колкото си иска, напролет винаги пръв тръгваше бос и последен обуваше обувки наесен. Никой не го караше да се мие и да си облича чисти дрехи. Псуваше възхитително. С една дума, това момче имаше всичко онова, което прави живота ценен. Така мислеше всяко изтормозено от ограничения благовъзпитано момче в Сент Питърсбърг.
Том поздрави романтичния скитник:
— Здрасти, Хъкълбери!
— Здрасти и на теб, щом си рекъл.
— Какво носиш?
— Умряла котка.
— Дай да я видя, Хък. Леле, съвсем се е вкочанила. Откъде я чопна?
— Купих я от едно момче.
— И какво му даде?
— Синьо билетче и един мехур, дето го бях взел от кланицата.
— Откъде взе синьото билетче?
— Купих го преди две седмици от Бен Роджърс за една пръчка за обръч.
— Хък… За какво ти е тая умряла котка?
— Как за какво? Да церя брадавици.
— Ами? Хайде бе! Аз знам по-добър цяр.
— Бас ловя, че не знаеш. И какъв е твоят цяр?
— Гнила вода.
— Гнила вода ли? Твойта гнила вода за нищо не става!
— Така ли смяташ? Ти пробвал ли си я?
— Не съм, ама Боб Танър я е пробвал.
— Кой ти каза?
— Ами той казал на Джеф Тачър, Джеф казал на Джони Бейкър, Джони пък на Джим Холис, Джим казал на Бен Роджърс, Бен казал на един негър, а негърът ми каза на мене. Туй то!
— Е, и какво от това? Всичките до един лъжат! Или поне всичките без негъра, щото него не го познавам. Ама не съм виждал негър да не лъже. Врели-некипели! А сега, Хък, ми кажи какво е правил Боб Танър.
— Ами пъхнал си ръката в един изгнил пън, дето се събира дъждовна вода.
— Денем ли?
— Че как.
— С лице към пъна ли?
— Да, или поне така си мисля.
— Казал ли е нещо?
— Май не… Отде да знам.
