— Аха! Ще ми цери брадавици с гнила вода като последния глупак… лечение, няма що! Така никаква няма да я свърши. Трябва да отидеш съвсем сам вдън гората, където знаеш, че има такъв пън, и точно в полунощ да застанеш с гръб към пъна, да пъхнеш ръката си в него и да кажеш:
После бързо си тръгваш и извървяваш единайсет крачки със затворени очи, а после се врътваш три пъти и се прибираш, и не проговаряш на никого. Защото проговориш ли, магията се разваля.
— Добре ми звучи, обаче Боб Танър се е церил другояче.
— Много ясно, че се е церил другояче, щото в целия град няма момче с повече брадавици от него! Да бе знаял как да се цери с гнила вода, брадавичка нямаше да му остане! Хък, аз така съм си излекувал хиляди брадавици по ръцете. Страшно много си играя с жаби и затова вечно имам много брадавици. Понякога ги лекувам и с бобено зърно.
— Да, с бобено зърно става. И аз съм го правил.
— Така ли? Ти как го правиш?
— Сцепваш бобчето на две, порязваш брадавицата, за да пусне кръв, после намазваш с кръвта едната половинка на бобчето, изкопаваш дупка в земята и точно в полунощ го заравяш на кръстопът, по новолуние, а после другата половинка изгаряш. Разбираш ли, половинката, намазана с кръв, се опитва да притегли другата половина при себе си, а кръвта тегли брадавицата и скоро тя пада.
Да, така е, Хък, точно така си е, ама е по-сигурно, когато заравяш половинката, да кажеш: „Скрий се, бобче, махай се, брадавице, и повече да те няма!“. Така прави Джо Харпър, а пък той е ходил чак до Куунвил и къде ли не! Но да си дойдем на думата — ти как цериш брадавици с умряла котка?
— Ами вземаш котката и посред нощ я занасяш на гробищата, когато същия ден са погребали някой лош човек. Точно в полунощ идва дявол, даже двама или трима дяволи, но те не се виждат — само чуваш нещо като шумоленето на вятъра, а може да ги чуеш и как си приказват. И когато помъкнат онзи лошия, ти мяташ котката подире им и казваш: „Дяволът подир мъртвеца, котката по дявола, брадавиците по котката! Отървах се от вас!“. И последната брадавица ще ти падне!
Сигурно действа. Ти пробвал ли си го, Хък?
— Не, но ми го каза баба Хопкинс.
— Значи сигурно е вярно. Щото разправят, че тя била вещица.
Разправяли били! Том, аз със сигурност знам, че тя е вещица. Веднъж е урочасала татко, той сам ми го каза! Един ден той си вървял и гледа, тя го урочасва — затова грабнал един камък и ако не била избягала, щял да я халоса! Същата нощ тате се изтърколи от един навес, върху който спял пиян, и си счупи ръката.
— Мале, ужас! Но как е разбрал, че тя го урочасва?
— Божичко, татко тия работи ги познава като нищо! Той разправя, че щом някой се пули насреща ти, значи те урочасва. Особено ако си мърмори нещо. Защото, щом си мърмори, значи чете „Отче наш“ отзад напред.
— Ей, Хъки, ти кога ще пробваш това с котката?
— Нощес. Според мен нощес дяволите ще дойдат за стария Хос Уилямс.
— Ама него го погребаха в събота. Не са ли го прибрали още в събота срещу неделя?
— Ти пък! Преди полунощ няма как да стане, а пък нали после е неделя! Дяволите не се шляят много- много в неделя, да ти кажа.
— Как не се сетих! Така си е! Може ли да дойда с теб?
— Може, стига да не те е страх.
— Да ме е страх ли?! Ех, че го каза! Нали ще ми измяукаш?
— Да, и ти ми измяукай в отговор, ако успееш да се измъкнеш. Последния път колко време ти мяуках и накрая старият Хейс почна да ме замеря с камъни и да вика „Да му се не види и котката!“, та затуй му метнах една тухла по прозореца, ама ти не казвай на никого.
— Няма. Онази нощ не можах да ти измяукам, защото леля ме дебнеше, но този път непременно ще ти измяукам! Я, това пък какво е?
— Нищо… кърлеж.
— Къде го намери?
— В гората.
— Какво искаш за него?
— Не знам… не ми се ще да го продавам.
— Щом казваш… И без това е много дребен!
— То когато кърлежът е чужд, всеки разправя, че не струвал! Много си е хубав даже, за мен си е добър.
— Кърлежи да искаш! Ако поискам, мога да си намеря и хиляда!
— Ами защо тогава не си намериш? Щото много добре знаеш, че не можеш! Този кърлеж е изпълзял много рано. Той е първият, който виждам тази година.
— Ей, Хък… ще ти дам за него моя зъб.
— Я да го видя.
Том извади една хартийка и внимателно я разгъна. Хъкълбери огледа зъба с копнеж. Изкушението беше много силно. Най-сетне той рече:
— Истински ли е?
Том вдигна горната си устна и показа дупката между зъбите си.
— Хубаво — съгласи се Хъкълбери. — Танто за танто!
Том прибра кърлежа в кутийката от фишеци — бившия затвор на бръмбара — и момчетата се разделиха. Всяко от тях се чувстваше по-богато отпреди.
Когато Том пристигна в училището — малка, уединена паянтова постройка — той влезе пъргаво като човек, съсипал се да бърза. Закачи шапката си на закачалката и се метна делово на чина. Учителят, седнал нависоко в плетеното си кресло като на трон, дремеше, унесен от приспивното жужене на класа. Влизането на Том го събуди.
— Томас Сойер!
Том си знаеше, че когато го викат с цялото му име, това предвещава неприятности.
— Сър!
— Ела тук. А сега, господине, бихте ли ми казали защо пак закъсняхте както винаги?
Том се канеше да се спаси с някаква лъжа, ала зърна две дълги руси плитки, спускащи се по гръб, който той веднага разпозна — от любов сякаш ток го удари. А до тази фигурка в редицата на момичетата бе единственото свободно място. И той веднага отговори:
— Спрях се да поприказвам с Хъкълбери Фин!
Сърцето на учителя спря да бие и той се вторачи безпомощно в Том. Всякакъв шум утихна. Учениците се зачудиха дали това безразсъдно смело момче не се е побъркало. Най-сетне учителят рече:
— Какво… какво си направил?
— Спрях се да поприказвам с Хъкълбери Фин.
Не, тези думи нямаше как да се сбъркат.
— Томас Сойер, това е най-поразителното признание, което съм чувал! За такава простъпка боят с пръчки не е достатъчен. Свали си сакото.
Ръката на учителя се труди, докато се умори, а снопът пръчки значително изтъня. Последва заповед:
— А сега, господине, вървете да седнете при момичетата! И нека това да ви е за поука!
Кикотът, разнесъл се из стаята, като че засрами Том, но всъщност това се дължеше по-скоро на благоговейното страхопочитание, което той изпитваше към своя непознат кумир и ужасяващата радост от споходилия го късмет. Той приседна на ръба на чамовата пейка. Момичето вирна нос и се дръпна от него. Из
