далечните острови сред морето и накрая завърши със смирената молба думите на свещеника да бъдат посрещнати с благоволение и да бъдат като семе, хвърлено в плодородна почва, което с времето ще даде благодатна жътва — жътва от добро. Амин.
Зашумоляха рокли и изправеното на крака паство насяда по пейките. На момчето, чиято история разказва тази книга, молитвата не му се хареса — той едва я изтрая, доколкото въобще му бе по силите. През цялото време не го свърташе и броеше изрежданото от свещеника, ала несъзнателно, защото изобщо не слушаше, защото отдавна познаваше терена и маршрута, изминавани от свещеника. Но колчем той вмъкнеше по нещичко ново, ухото на Том веднага го улавяше и цялото му същество се изпълваше с възмущение. Според него не беше честно да се правят разни добавки, това си беше живо мошеничество. Посред молитвата на предната облегалка кацна муха, точно пред Том, и заизмъчва духа му: тя преспокойно затърка крачета едно в друго, обхвана глава с предните си крачка и така буйно започна да я лъска, че насмалко да я отдели навеки от тялото; видя се и тънката нишка на шията. Със задните си крачка тя търкаше и приглаждаше крилцата си към тялото, все едно са опашките на фрак, изобщо така спокойно си правеше тоалета, като че нищичко не я заплашваше. И точно така си и беше, защото макар Том да го сърбяха ръцете да я смачка, той не посмя, защото вярваше, че направи ли такова нещо по време на молитва, в миг ще погуби душата си. Ала щом свещеникът стигна до последното изречение, ръката му започна да се свива и да се прокрадва напред и в момента, в който бе произнесена думата „Амин“, мухата попадна в плен. Лелята на Том обаче забеляза деянието му и го накара да я пусне.
Свещеникът прочете откъс от Библията и продължи да нарежда монотонно по темата, ама толкова скучно, че лека-полека доста глави заклюмаха, въпреки че се говореше за адския огън и жупел и за това, че богоизбраните, предопределени за вечно блаженство, били толкова малко, че надали си струва да се спасяват. Том броеше страниците на проповедта — след службата той винаги знаеше колко страници е била дълга тя, но рядко имаше представа за какво е ставало въпрос в нея. Този път обаче по едно време му стана интересно. Свещеникът обрисува величествена, трогателна картина — как ще дойде нов златен век и ще се съберат световните тълпи и лъвът, и агнето ще легнат кротко един до друг, и мъничко детенце ще ги поведе. Но патосът, урокът, поуката от това величествено зрелище — всичко това мина покрай Том, без да го докосне. Той мислеше само за видното място на главния герой, предвождащ вперилите в него очи народи. Тази мисъл накара лицето му да грейне и той си рече, че никак не би възразил да бъде въпросното дете, стига само лъвът да е питомен.
После, щом отново се заредиха сухи разсъждения, Том отново го налегнаха страдания, ала след малко се присети за едно от своите съкровища и го извади. Това беше един голям черен бръмбар с огромни страшни челюсти — той го наричаше „щипалка“ и го държеше в една кутийка от фишеци. Още щом го извади, бръмбарът го ощипа по пръста. Том го перна, бръмбарът изхвърча и тупна по гръб на пътеката между пейките, а момчето налапа пострадалия си пръст. Бръмбарът лежеше там и размахваше безпомощно крачка, без да може да се преобърне. Том го гледаше и копнееше да си го прибере, ала бръмбарът бе твърде далеч. И други хора, на които проповедта бе доскучала, намериха разтуха в него и започнаха да го попоглеждат. След малко в църквата се намъкна един шляещ се пудел с натежала душа, размазан от жегата и мъртвилото навън и жадуващ промяна, защото и на него пленничеството му бе втръснало. Той забеляза бръмбара и унило увисналата му опашка се вирна и замаха. Огледа плячката, обиколи я, подуши я от безопасно разстояние. Пак я обиколи, доби смелост и я подуши по-отблизо; после се озъби и предпазливо посегна с лапа, но не улучи. Посегна пак и пак и това явно му се хареса; легна по корем, стиснал бръмбара с лапи, и продължи с експериментите. Най-сетне това му омръзна, обхвана го безразличие и се разсея. Главата му клюмна. Лека-полека брадата му се отпусна и докосна врага, който веднага се вкопчи в нея. Разнесе се остро квичене, пуделът тръсна глава и бръмбарът отново се приземи по гръб няколко метра по- нататък. Най-близкостоящите зрители се тресяха от беззвучен смях, няколко лица се скриха зад ветрила и кърпички, а Том бе безмерно щастлив. Кучето имаше много глупав вид и вероятно се чувстваше глупаво, ала душата му бе изпълнена с негодувание и жажда за мъст. Затова то отиде до бръмбара и поде нова предпазлива атака — обикаляше в кръг около него и току скачаше отгоре му, като почти го докосваше с предните си лапи, тракаше зъби около него и така въртеше глава, че ушите му плющяха. Обаче и това му омръзна. Опита се да си поиграе с някаква муха, но и това му се видя безинтересно; проследи една мравка, залепило нос до пода, но и това бързичко му досади. То се прозя, въздъхна и, напълно забравило за бръмбара, седна право отгоре му. Разнесе се див страдалчески писък и пуделът изхвърча над пътеката. Писъците не секнаха, както и полетът на пудела. Той се метна пред олтара, полетя по другата пътека, прехвръкна напреки на вратата и с квичене прелетя финалната права. Колкото повече търчеше, толкова повече го болеше и накрая се превърна в рунтава комета, кръжаща по орбитата си с блясъка и скоростта на светлината. Най-сетне обезумелият страдалец се отклони от курса си и скочи в скута на своя господар. Той го запокити през прозореца и печалният вой започна да утихва и заглъхна в далечината.
Дотогава всички в църквата вече бяха със зачервени лица и се задъхваха от едва сподавен смях, а проповедта бе застинала в мъртва точка. Не след дълго тя бе възобновена, ала куцаше и се препъваше — всякакви възможности за внушения се бяха изчерпали, защото и най-сериозните изявления неизменно бяха посрещани от сподавени изблици на нечестив кикот под прикритието на някоя отдалечена пейка, сякаш злочестият пастор бе подхвърлил някоя рядко смешна шегичка. И цялото паство посрещна с неподправено облекчение края на изпитанието и произнасянето на благословията.
Том Сойер се прибираше развеселен и си мислеше, че и в църковната служба може да има някакво удоволствие, стига в нея да се внесе малко разнообразие. Една-единствена мисъл помрачаваше доброто му настроение — макар охотно да бе оставил кучето да си поиграе с неговия бръмбар, според него никак не беше честно то да му го отмъкне!
Глава 6
В понеделник сутринта Том се събуди и се почувства нещастен. Винаги се чувстваше така в понеделник сутрин, защото с нея започваше нова седмица на мъки и страдания в училище. Обикновено тогава му се искаше изобщо да не е имало неделна почивка — тя правеше завръщането към пленничеството и оковите още по-ненавистно.
Том лежеше и мислеше. Не след дълго му хрумна, че би било прекрасно, ако беше болен — тогава можеше да си остане вкъщи. Имаше някаква слаба вероятност. Той се зае да изследва целия си организъм, но не откри никакви болежки, затова отново се залови с изследванията. Този път му се стори, че забелязва признаци на колики. Това всели у него надежда и той започна да ги насърчава. Но скоро те отслабнаха и накрая съвсем изчезнаха. Том продължи да размишлява и изведнъж откри нещо! Един от предните му горни зъби се клатеше. Какъв късмет! Тъкмо се готвеше да се разпъшка „като за начало“, както казваше той, и му хрумна, че ако се яви пред съда с този довод, леля му ще извади зъба и ще го заболи. Затова реши засега да запази зъба за резерва и да потърси нещо друго. Известно време нищо не му попадаше, но после се сети как лекарят разказваше за някаква болест, дето поваляла пациента на легло за две-три седмици и го заплашвала със загуба на пръста. И така, момчето нетърпеливо подаде крака си с възпаления пръст изпод завивките и го заразглежда. Само че не знаеше какви точно са признаците на болестта. Ала си струваше да се опита и затова той сърцато се захвана да стене.
Но Сид продължаваше да спи дълбоко.
Том застена още по-силно и започна да му се струва, че наистина усеща болки в пръста.
Сид продължаваше безучастно да спи.
Том вече се задъхваше от усилия. Почина си, после изду гърди и пусна цяла поредица от достойни за възхищение стенания.
Сид все така си хъркаше.
Том се ядоса.
— Сид, Сид! — извика той и го разтърси. Този подход свърши добра работа и Том отново се разпъшка. Сид се прозя, протегна се, надигна се със сумтене на лакът и се вторачи в Том. Том продължаваше да охка и пъшка. Сид рече:
— Том! Хей, Том! — Никакъв отговор. — Хей, Том! Том! Том, какво ти е? — после го разтърси и угрижено се вгледа в очите му.
Том изпъшка:
