приглушен говор.
— Виж ето там! — прошепна Том. — Какво ли е това?
— Адски огън. Ох, Том, ужас!
В мрака изплуваха неясни фигури — те размахваха един старовремски тенекиен фенер, който разсипваше по земята безброй светлинки, също като лунички. След малко Хък прошепна разтреперан:
— Това са дяволите, няма кой да е! Цели трима! Леле Божке, Том, дотука бяхме! Ти знаеш ли молитви?
— Ще се помъча да се сетя, но ти не се бой. Нищо лошо няма да ни направят. „Господи Боже мой, сега, когато лягам да спя, аз…“
— Шшт!
— Какво има, Хък?
— Хора са! Поне единият от тях. Гласът му е на стария Мъф Потър.
— Не… не може да бъде!
— Бас държа. Не мърдай и не шавай! Хич няма и да ни забележи. Къркан е както винаги, пияндето му дърто!
— Добре, ще си трая. Спряха. Търсят нещо и не могат да го намерят. Ето ги на, идват пак. Топло… студено. Пак топло. Горещо! Този път вървят право насам. Ей, Хък, познах гласа и на другия — това е Индианеца Джо!
— Той е, мелезът му неден! По-добре да бяха дяволи, да му се не види! Какво ли са намислили?
Шепотът заглъхна — тримата мъже бяха стигнали до гроба и стояха на няколко крачки от скривалището на момчетата.
— Тук е — обади се третият глас. Говорещият вдигна фенера и той освети лицето му. Беше младият доктор Робинсън.
Потър и Индианеца Джо мъкнеха носилка, върху която имаше въже и две лопати. Захвърлиха товара си и се заловиха да разравят гроба. Лекарят сложи фенера в горния край на гроба, седна и се облегна на един от големите брястове. Беше толкова близо до момчетата, че можеха да го пипнат.
— По-бързо, хора! — подкани ги той приглушено. — Луната ще изгрее всеки миг!
Те изръмжаха нещо в отговор и продължиха да копаят. Известно време не се чуваше никакъв шум освен стърженето на лопатите, изсипващи изринатата пръст. Най-сетне едната от тях глухо се удари о дърво — беше се натъкнала на ковчега. Само след минути мъжете вече го вадеха от гроба. Откъртиха капака с лопатите, извадиха трупа и го захвърлиха на земята. Луната се показа иззад облаците и освети бледото лице на мъртвеца. Сложиха трупа на приготвената носилка, покриха го с одеяло и го завързаха с въжето. Потър извади голям нож, отряза с него увисналия край на въжето и каза:
— Хайде, свършихме я тая проклетия. Ей, касапино, дай сега още петарка, инак тук ще си останем.
— Тъй то! — потвърди Индианеца Джо.
— Чакайте, какво означава това? — възкликна докторът. — Вие си поискахте парите предварително и аз ви платих!
— Да, но има и още нещо — Индианеца Джо се приближи до доктора, който се беше изправил. — Преди пет години една вечер дойдох да си поискам нещо за ядене и ти ме изгони от кухнята на баща си, каза ми да не стъпвам повече там за нищо на света! А като се заклех да ти го върна, та ако ще да е след сто години, баща ти ме тикна в затвора за скитничество. Да не мислиш, че съм забравил? Ненапразно имам индианска кръв! Сега те пипнах и трябва да си уредим сметките, да знаеш!
Той размахваше заплашително юмрук под носа на доктора. Ненадейно докторът замахна и просна главореза на земята. Потър изтърва ножа и кресна:
— Ей, няма да ми биеш другаря! — и в следващия миг двамата с доктора се вкопчиха един в друг и се сбориха здравата, като мачкаха тревата, а изпод петите им хвърчеше пръст. Индианеца Джо скочи на крака с пламнал от ярост поглед, грабна ножа на Потър и се запрокрадва като котка около двамата биещи се, дебнейки възможност за нападение. Ненадейно докторът се изтръгна от хватката на противника, сграбчи тежката дъска от гроба на Уилямс и така халоса Потър, че онзи се просна на земята. В същия миг метисът се възползва от шанса и заби ножа чак до дръжката в гърдите на младия мъж. Той се олюля, падна върху Потър и го обля в кръв. В същия миг облаците затулиха луната и скриха ужасната гледка, а двете уплашени момчета хукнаха да бягат в тъмното.
След малко, когато луната отново изплува, Индианеца Джо бе застанал до двете тела и ги разглеждаше замислено. Докторът измънка нещо несвързано, въздъхна продължително веднъж, два пъти и притихна.
— Разчистихме си сметките, проклет да си — измърмори метисът.
После пребърка трупа, сложи смъртоносния нож в разтворената длан на Потър и приседна върху празния ковчег. Изминаха три, четири, пет минути. Потър се размърда и започна да пъшка. Ръката му стисна ножа, той го вдигна, погледна го, потръпна и го изтърва. После се надигна, бутна мъртвото тяло от себе си, облещи се насреща му, а после се огледа озадачено и срещна погледа на Джо.
— Божичко, как стана това, Джо? — попита той.
— Мръсна работа — отвърна Джо, без да се помръдне. — Защо го направи?
— Аз ли?! Не съм го направил аз!
— Виж какво, тези приказки няма да минат!
Потър се разтрепера и пребледня.
— Мислех си, че ще изтрезнея. Що ли ми трябваше да пия тая вечер! Още ми се мае главата, даже по- зле, отколкото като тръгнахме насам. Съвсем ми е като в мъгла — нищо не си спомням, ама нищичко. Кажи ми, Джо… кажи ми честно, стари друже… аз ли го направих? Аз без да искам, Джо… кълна се в честта си и в душата си, не съм искал! Кажи ми как стана, Джо! Боже, какъв ужас… той беше толкова млад и кадърен…
— Вие двамата се счепкахте, той те цапардоса с дъската и те просна на земята. После ти се надигна замаян, залиташе, сграбчи ножа и му го заби тъкмо когато той пак те халоса здравата. Ти допреди малко лежеше тук като дърво.
— Изобщо не съм знаел какви ги върша! Да пукна на място, ако съм знаел! Всичкото е заради уискито и от нерви, тъй мисля аз. През живота си не съм барвал оръжие, Джо! Бил съм се, ама никога с оръжие! Всеки ще ти го каже. Не казвай на никого, Джо! Обещай, че няма да кажеш на никого… ти си свестен човек, Джо! Винаги съм те обичал, пък и съм те защитавал. Не помниш ли? Няма да ме издадеш, нали, Джо? — и клетникът падна на колене пред хладнокръвния убиец и сключи умолително длани.
— Така си е, Мъф Потър, ти винаги си се държал добре с мен, затова няма да те издам. Давам ти честната си дума.
— О, Джо, ти си ангел! Ще те благославям за това, докато съм жив! — и Потър се разплака.
— Хайде, хайде, стига вече. Не му е времето да хленчиш. Ти хващай оня път, аз ще хвана тоя. Хайде, по-живо, и не оставяй никакви следи!
Потър припна в тръс, който бързо премина в отчаян бяг. Метисът, загледан подире му, промърмори:
— Ако е толкова замаян от удара и насмукан с ром, както ми се видя, хич няма да се сети за ножа, а ако се сети, вече ще е толкова далече, че ще го е страх да се върне самичък на такова място… Страхливец!
Две или три минути по-късно единствено луната съзерцаваше убития, завития с одеяло труп, ковчега с откъртения капак и зейналия гроб. Отново бе настанало глухо безмълвие.
Глава 10
Двете момчета търчаха към градчето, изгубили ума и дума от страх. Сегиз-тогиз те поглеждаха боязливо през рамо, сякаш се страхуваха, че ги преследват. Всеки пън, изпречил се на пътя им, им се привиждаше като човек, враг, и караше дъхът им да секне. Докато тичаха покрай къщичките в покрайнините на града, от лая на събудените кучета пазачи на краката им сякаш поникнаха криле.
— Само дано стигнем до старата кожарска работилница, преди да сме капнали! — прошепна Том, като дишаше учестено. — Не мога повече!
Единственият отговор на Хъкълбери беше пъхтенето му. Момчетата се втренчиха в набелязаната цел, която им вдъхваше надежда, и напрегнаха сили. Най-сетне стигнаха, втурнаха се през отворената врата и се
