— Кой си ти, че дръзваш да ми държиш такъв език?
— Кой съм аз ли?! Аз съм Робин Худ, както мерзкият ти труп скоро ще научи!
— Значи ти си прочутият разбойник! С радост ще поспоря с теб за пътищата в тази весела гора! Брани се!
Те грабнаха дървените си мечове, захвърлиха останалото си снаряжение на земята, заеха позиция за фехтовка крак до крак и подхванаха сериозна битка по всички правила — два удара горе, два долу. След малко Том се обади:
— Е, ако вече си му хванал цаката, давай по-живо!
Така че те „го дадоха по-живо“, и то толкова усърдно, че се задъхаха и се изпотиха. Най-сетне Том се провикна:
— Падай де! Падай! Ама защо не падаш?
— Няма пък да падна! Що не паднеш ти? Ти си го отнасяш по-зле!
— Да, ама то това нищо не значи! Аз не мога да падна, защото в книгата не пише така. Там пише: „И с един удар в гърба той погуби злочестия Гай Гисбърн.“ Значи трябва да се обърнеш и да си подложиш гърба, за да те ударя.
Такъв авторитет нямаше как да се оспори и затова Джо се обърна, пое удара и се строполи на земята.
— А сега — рече той, докато се изправяше, — трябва ти да ми дадеш да те убия. Така ще е най- честно.
— Ама не мога, няма го в книгата!
— Да, ама така ще си е жива подлост!
— Джо, какво ще кажеш тогава ти да станеш отец Тък или Мъч, синът на мелничаря, и да ме цапардосаш с тоягата? Или пък аз ще стана Нотингамският шериф, а пък ти за мъничко ще станеш Робин Худ и ще ме убиеш.
На Джо Харпър това му се стори задоволително и славните битки продължиха. После Том отново стана Робин Худ и вероломната монахиня го остави да му изтече кръвта и да отпадне ужасно, защото никак не се грижеше за раната му. Най-сетне Джо, който играеше цяла шайка ридаещи разбойници, тъжно го извлече настрана, сложи лъка в немощните му ръце и Том рече:
— Гдето падне таз стрела, там, под разлистено дърво, погребете клетия Робин Худ!
Сетне пусна стрелата, падна по гръб и тъкмо да умре, тупна право в една коприва и подскочи — твърде пъргаво за покойник.
Момчетата се облякоха, скриха бойното снаряжение и си тръгнаха опечалени, че няма вече разбойници, питайки се какво ли може да им предложи съвременната цивилизация в замяна на такава загуба. И двамата бяха убедени, че е по-добре да си разбойник в Шъруудската гора за една година, отколкото цял живот президент на Съединените щати.
Глава 9
Същата вечер в девет и половина както обикновено пратиха Том и Сид да си лягат. Те си казаха молитвите и скоро Сид заспа. Том лежеше буден и чакаше — не го свърташе от нетърпение. Вече му се струваше, че ей сега ще съмне, и чу, че часовникът отброи десет удара! Обзе го отчаяние. Дори не можеше да се върти и да се мята от нерви, защото се боеше, че ще събуди Сид, затова лежеше, без да мърда, вторачен в тъмното. Наоколо цареше мрачен покой. Постепенно сред тишината започнаха да се открояват слаби, едва доловими звуци. Тиктакането на часовника стана по-отчетливо, старите греди започнаха тайнствено да пукат, стълбите едва чуто скърцаха. Очевидно из къщата бродеха привидения. Откъм стаята на леля Поли се носеше глухо равномерно хъркане. После се разнесе досадното цвърчене на щурец, ала не бе по силите на човешката находчивост да установи откъде идеше това цвърчене. След това призрачното цъкане на бръмбара, наричан със зловещото име „мъртво часовниче“, се разнесе откъм стената до възглавниците и Том потръпна — то означаваше, че дните на някого са преброени. След това далечният вой на куче огласи нощния въздух. Отвърна му друг глъхнещ вой, който идеше от още по-далече. Том се гърчеше в агония. Най-сетне реши, че времето е спряло и е започнала вечността и против волята си задряма. Часовникът удари единайсет, но той не чу. И после в просъница до слуха му стигна покъртително котешко мяукане. Един съседски прозорец се отвори и шумът го стресна. Разнесе се вик: „Псст, проклетнице!“ и една бутилка се разби с трясък в стената на лелината му барака за дърва. Том се ококори и само след минутка, вече облечен, изскочи навън през прозореца и запълзя на четири крака по покрива на пристройката. Докато лазеше, измяука предпазливо два-три пъти, после скочи върху бараката за дърва и оттам — на земята. Чакаше го Хъкълбери Фин с умрялата котка. Момчетата тръгнаха и се стопиха в мрака. След половин час вече газеха из високата трева на гробището.
Това гробище беше от старите, каквито ги има на запад. Намираше се на склона на един хълм на миля и половина от града. Бе оградено с разнебитена тараба, на места вдадена навътре, а на други накривена навън, но никъде изправена. Цялото бе обрасло с треволяк и бурени. Всички стари гробове се бяха слегнали и нямаше ни една надгробна плоча. Над гробовете стърчаха проядени от червеи кръстове, килнали се в напразно търсене на опора. Някога върху тях е било изписано „Вечна памет на еди-кой си“, но повечето надписи вече не личаха дори на дневна светлина.
Лек ветрец стенеше в клоните на дърветата и Том се уплаши, че това може да са духовете на мъртвите, които се жалваха, че ги безпокоят. Момчетата разговаряха много малко и само шепнешком, защото и времето, и мястото, и царящата тук тишина и тържественост ги потискаше. Намериха прясната островърха купчина пръст, която търсеха, и се спотаиха зад трите големи бряста, растящи един до друг недалеч от гроба.
После зачакаха мълчаливо и, както им се стори, твърде продължително. Бухането на далечен бухал бе единственият звук, разтревожил нощното мъртвило. Все по-тягостни мисли налягаха Том. Трябваше да се поразведри с някакъв разговор и затова прошепна:
— Хъки, мислиш ли, че на умрелите им харесва, дето сме дошли тук?
Хъки пошушна в отговор:
— Де да знам! Тук е ужасно тържествено, нали?
— И още как!
Последва продължително мълчание — момчетата размишляваха по въпроса. После Том прошепна:
— Абе, Хъки, мислиш ли, че старият Хос Уилямс ни чува, като приказваме?
— То е ясно. Духът му поне ни чува.
След малко Том се обади:
— По-добре да бях казал „господин Уилямс“. Нищо лошо не съм искал да кажа! На него всички си му викат Хос.
— Том, като се приказва за умрели, трябва много да се внимава!
Това уби желанието на Том за приказки и разговорът отново замря.
После Том изведнъж сграбчи другаря си за ръката:
— Шшшт!
— Какво има, Том?
Двамата се притиснаха един до друг с разтуптени сърца.
— Шшшт! Ето на, пак! Не го ли чу?
— Аз…
— Опа! Сега го чуваш.
— Божичко, Том, те идат! Идат! Какво да правим?
— Хич не знам. Според теб те виждат ли ни?
— Ох, Том, те виждат в тъмното също като котките. Защо ли ми трябваше да идвам!
— Не се бой. Според мен няма да ни закачат. Ние нищо лошо не правим. Ако си седим тук и не мърдаме, може и изобщо да не ни забележат.
— Ще се помъча, Том, ама целият треперя!
— Чуй!
Момчетата прилепиха глави. Не смееха да дишат. Откъм далечния край на гробището се носеше
