— Леле мале, за него е! — възкликнаха в един глас момчетата.
— Том, разправят, че едно бездомно куче виело около къщата на Джони Милър към полунощ, някъде преди две седмици, а същата вечер една кукумявка влетяла, кацнала на перилата на стълбите и почнала да каканиже — а пък у тях още никой не е умрял.
— Знам, че никой не е умрял. Ама нали Грейси Милър точно следващата събота падна в кухненската камина и се изгори ужасно?
— Да, ама не е умряла. И даже оздравява.
— Ти само почакай и ще видиш. Свършено е с нея и това е също толкова сигурно, колкото и че е свършено с Мъф Потър. Така казват негрите, Хък, а те ги разбират тия работи.
Двете момчета се разделиха умислени. Когато Том се промъкна в спалнята си през прозореца, беше вече призори. Той се съблече, като много внимаваше да не вдига шум, и докато заспиваше, се поздрави за това, че никой не го е усетил. Не разбра, че леко похъркващият Сид беше буден, и то от цял час.
Когато Том се събуди, Сид вече се беше облякъл и излязъл. По светлината на слънцето и по въздуха си личеше, че вече е късно. Том се стресна. Защо не го бяха събудили, защо не го бяха тормозили, докато стане, както винаги? Тази мисъл го изпълни с мрачни предчувствия. Само за пет минути той се облече и слезе долу — всичко го болеше и много му се спеше. Семейството все още беше на масата, но бяха свършили да закусват. Никой не го упрекна, но всички извърнаха очи от него. Цареше такова тежко мълчание, че хлад прониза сърцето на провинилия се. Той седна и се опита да се преструва на весел, ала напразно се мъчеше — никой не се усмихна, никой с нищичко не му откликна. Той също потъна в мълчание, а сърцето му слезе чак в петите.
След закуска леля му го отведе настрана и Том почти се зарадва от мисълта, че ще му се размине само с бой с пръчка. Обаче не стана така. Леля му се разплака и го попита как така е могъл да се измъкне и да разбие старото си сърце, а най-накрая му каза да прави каквото си ще — нека се погуби, нека трупа мъки връз побелялата си глава, докато я вкара в гроба, защото нямало никакъв смисъл да се мъчи с него. Това беше по-лошо и от хиляда удара с камшик — сега сърцето го болеше повече отколкото тялото. Той плака, моли за прошка, отново и отново обещаваше да се поправи и най-накрая получи опрощение, но усещаше, че не са му простили докрай и доверието към него е сериозно подкопано.
Излезе оттам толкова нещастен, че дори нямаше желание да си отмъсти на Сид, затова бързото бягство на последния през задния вход се оказа съвсем ненужно. Затътри се към училище мрачен и унил и си изяде боя с пръчки заедно с Джо Харпър за бягството предния ден. Но докато го биеха, той имаше вид на човек, чието сърце е измъчвано от много по-тежки неволи и такива дреболии изобщо не го засягат. После седна на мястото си, облакъти се на чина, подпря брадичка с ръце и се втренчи в стената с безучастния поглед на страдалец, достигнал предела на силите си. Лакътят му се опря в нещо твърдо. След много време той бавно, тъжно смени позата си и с въздишка взе предмета. Беше увит в хартия. Той я разгъна. Последва протяжна, дълбока, гигантска въздишка и сърцето му се разби. Това беше неговата пиринчена топка!
Последната сламка счупи гръбнака на камилата.
Глава 11
Малко преди дванайсет часа страшната вест вдигна цялото градче на крак. Нямаше нужда от телеграф, който в онези времена не бяха и сънували — историята вървеше от уста на уста, от група на група, от къща на къща с почти телеграфна бързина. Разбира се, същия следобед директорът пусна учениците да си ходят — целият град би го помислил за странен, ако не бе го направил.
Близо до убития бе намерен окървавен нож и някой разпозна, че е ножът на Мъф Потър — така разправяха. Разправяха и че някакъв окъснял гражданин заварил Потър да се мие в потока към два часа през нощта и че щом Потър го видял, веднага офейкал. Всичко това беше подозрително, особено миенето, защото Потър нямаше такъв навик. Освен това приказваха, че претършували целия град за „убиеца“ (обществото не протака много-много с проучването на уликите и издаването на присъдата), но никъде не го открили. Пратили конни съгледвачи по всички пътища във всички посоки, а шерифът „бил убеден“, че до мръкнало ще заловят престъпника.
Целият град се беше упътил към гробището. Сърдечните терзания на Том се разсеяха и той се присъедини към шествието — не защото хиляди пъти не би предпочел да бъде навсякъде другаде, но не и там, а защото някаква страховита, непонятна сила го теглеше нататък. Щом пристигна на ужасното място, той се провря през тълпата и видя зловещото зрелище. Струваше му се, че от предното му идване тук бе изминала цяла вечност. Някой го ощипа по ръката. Той се обърна и срещна погледа на Хъкълбери. И двамата мигом извърнаха очи и се зачудиха дали някой е забелязал как са се спогледали. Но всички приказваха и вниманието им бе приковано от страшната гледка.
„Клетият!“, „Горкият, толкова млад!“, „Това да им е за урок на крадците на трупове!“, „Мъф Потър ще увисне на бесилото, ако го хванат“ — такива неща се приказваха, а свещеникът каза:
— Господ го е осъдил. Тук има пръст Божи.
Том се разтрепера от глава до пети — бе съзрял каменното лице на Индианеца Джо. В този миг тълпата се разлюля и започна да се блъска. Разнесоха се викове: „Това е той! Ето го! Самият той идва насам!“
— Кой? Кой? — креснаха двайсетина гласове.
— Мъф Потър!
— Я гледай! Спря!… Вижте го, обръща се! Не го оставяйте да избяга!
Хората, накачили се по клоните на дърветата над главата на Том, казаха, че не се опитвал да избяга, а само изглеждал разколебан и смутен.
Каква адска безочливост! — заяви един от зяпачите. — Сигурно е искал да поогледа на спокойствие делото си и не е очаквал да има компания!
Тълпата се раздели пред шерифа, важно повел Потър за лакътя. Лицето на клетника бе изпито, погледът му издаваше колко го е страх. Щом застана пред убития, той се разтрепера като паралитик, скри лице в шепите си и избухна в плач.
— Не съм аз, приятели — изхълца той. — Кълна се в честта си, не съм аз!
— Че кой те обвинява? — изкрещя глас.
Изстрелът като че попадна в целта. Потър вдигна глава и се огледа с покъртителна безнадеждност в очите. Мярна Индианеца Джо и възкликна:
— О, Индианецо Джо, нали ми обеща, че никога няма да…
— Този нож твой ли е? — и шерифът му натика ножа в лицето.
Потър щеше да падне, ако не бяха го подхванали и настанили на земята. После промълви:
— Нещо ми казваше, че ако не се върна тук и не намеря… — Той потръпна, махна безсилно с ръка и продължи: — Кажи им, Джо, кажи им — вече няма какво да губя…
А после Хъкълбери и Том се облещиха, загубили ума и дума, докато слушаха как коравосърдечният лъжец най-спокойно разказва. Те очакваха всеки миг пратен от Бога гръм от ясно небе да се стовари върху главата му и се зачудиха защо ли гръмотевицата се бави толкова. А когато той свърши и си остана жив и здрав, колебливият им порив да нарушат клетвата си и да спасят живота на набедения убиец се изпари, защото беше ясно, че този мерзавец е продал душата си на дявола, а забъркаш ли се с дявола, загинал си.
— Защо не се махна? За какво ти трябваше да се връщаш? — подвикна някой.
— Не можах… не можах! — изстена Потър. — Исках да избягам, но сякаш не можех да отида никъде другаде освен тук!
Няколко минути по-късно Индианеца Джо все така спокойно повтори показанията си пред следователя под клетва. Когато момчетата видяха, че гръм така и не го порази, съвсем се убедиха, че Джо е продал душата си на дявола. За тях сега той стана най-зловещото и най-интересното нещо, което бяха виждали, и те не можеха да откъснат омагьосаните си погледи от лицето му.
Наум решиха да го следят нощем при всеки сгоден случай с надеждата да зърнат ужасяващия му господар.
Индианеца Джо помогна да вдигнат трупа на убития и да го сложат в една каруца, за да го откарат. Тълпата потръпна и из нея се зашушна, че раната е прокървила! Момчетата решиха, че това щастливо обстоятелство ще насочи подозренията в правилна посока, но бяха разочаровани — не един от гражданите
