извъртя две двойни салта, нададе мощно ура за финал и изхвърча навън през прозореца, като повлече със себе си досега оцелелите саксии. Старицата се вкамени от почуда и заоглежда стаята над очила. Том лежеше на пода и издъхваше от смях.
— Том, какво го е прихванало котарака, да му се не види?
— Не знам, лельо — едва успя да отвърне Том.
— Никога не съм виждала нищо подобно! Защо ли е пощурял така?
— Наистина не знам, лельо Поли. Котараците са си такива, когато се радват.
— Ами, така ли? — в тона си имаше някаква нотка, която накара Том да застане нащрек.
— Да, госпожо. Поне аз така мисля, де.
— Ти си мислиш значи?
— Да, госпожо.
Старицата се наведе. Том я гледаше с интерес, усилен от тревога. Твърде късно той се досети накъде бие тя. Издайническата дръжка на лъжичката стърчеше изпод покривката на леглото. Леля Поли я вдигна и я размаха. Том трепна и сведе очи. Леля Поли го хвана за обичайната дръжка — ухото му — и го чукна здравата по главата с напръстника.
— Е, сър, защо ви бе да причинявате това на горката безсловесна твар?
— От жал към него, та нали той си няма леля!
— Нямал бил леля! Дръвник такъв! Какво общо има това?
— Ужасно много общо! Защото ако имаше леля, тя щеше да му изгори всички вътрешности! Щеше да му опече червата, без да мисли, все едно че е човек!
Изведнъж леля Поли я обзеха угризения. Това поставяше всичко в съвсем нова светлина — което беше жестоко за котката, можеше да е жестоко и за момчето. Тя омекна и си дожаля. Очите си се насълзиха, тя постави ръка на главата на Том и каза нежно:
— Аз го правех за твое добро, Том… и то наистина ти се отрази добре.
Том я погледна в очите. Зад сериозната му физиономия едва-едва прозираше усмивчица.
— Знам, че си го правила за мое добро, лельо — също както аз направих добро на Питър. Не съм го виждал да припка така от…
— О, стига вече, Том, преди пак да си ме ядосал. Опитай се поне веднъж да бъдеш послушен и няма да ти давам повече лекарство.
Том пристигна в училище по-рано от необходимото. Биеше на очи, че, странно, напоследък това се случва всеки ден. И днес както винаги напоследък той се мотаеше около училищната порта, вместо да играе с другарите си. Каза, че бил болен и наистина изглеждаше така. Преструваше се, че гледа другаде, но всъщност гледаше към пътя. След малко се зададе Джеф Тачър и лицето на Том светна. Той се загледа нататък, ала после печално се извърна. Когато Джеф дойде, Том го заприказва и взе предпазливо да извърта разговора към Беки, но този празноглавец така и не захапваше стръвта. Том гледаше ли гледаше и се изпълваше с надежда винаги когато пред очите му се развееше някоя рокличка, но щом видеше, че не е момичето, което той очакваше, намразваше веднага онази, която носеше рокличката. Най-сетне рокличките престанаха да се появяват и Том потъна в униние. Влезе в празното училище, седна и застрада. Тогава на входа се появи още една рокличка и сърцето на Том подскочи. В следващия миг той изхвърча навън и се разбесува като индианец: крещеше, смееше се, гонеше момчетата, прескачаше оградата с риск за живота и крайниците си, правеше цигански колела и челни стойки — изобщо извършваше всички геройства, които му хрумваха, като непрекъснато хвърляше крадешком погледи да провери дали Беки Тачър го е забелязала. Но тя сякаш нищичко не забелязваше — дори не го поглеждаше. Възможно ли бе изобщо да не го е видяла? Той започна да извършва подвизите си съвсем близо до нея — обикаляше я с бойни викове на уста, грабна шапката на едно момче и я метна на покрива на училището, вмъкна се в една група момчета, като ги насъбаря във всички посоки и сам се просна под носа на Беки, като едва не повали и нея. Тя се врътна, вирна нос и той я чу да казва:
— Хм! Някои хора се мислят за голяма работа и вечно се перчат!
Бузите на Том пламнаха. Той стана от земята и се изниза, смазан и съкрушен.
Глава 13
Решението бе взето. Том бе изпаднал в безрадостно отчаяние. Всички го изоставиха, едничък приятел си няма, казваше си той. Никой не го обичаше. Узнаеха ли докъде са го докарали, сигурно щеше да ги хване жал. Той се опитваше да постъпва праведно и да се разбира с всички, ала те не му позволяваха. Е, щом нямаше угодия и те толкова искаха да ги отърве от себе си, така да е! А за последствията нека си го обвиняват, какво пък толкова? Имаше ли право да недоволства онзи, който няма приятели? Да, най-сетне бяха успели да го принудят: той щеше да хване кривия път. Избор нямаше.
Вече почти беше изминал „Медоу Лейн“, когато звуците на училищния звънец, призоваващ учениците в час, стигнаха слабо до слуха му. При мисълта, че никога, никога вече няма да чуе този тъй познат звън, той изхлипа. Да, много тежко му бе, ала бе принуден. Щом го бяха прогонили да се скита немил-недраг в студения, равнодушен свят, трябваше да се подчини — но им прощаваше. Хлипанията му зачестиха и се усилиха.
Тъкмо в този миг насреща му се зададе неговият сърдечен приятел Джо Харпър, който също гледаше мрачно и явно таеше в душата си велик и зловещ план. Ясно бе, че тук са се събрали „две души, обладани от една мисъл“. Като бършеше очи с ръкав, Том заразправя, че бил твърдо решен да избяга от жестокостта и липсата на всякакво състрадание вкъщи, че ще тръгне да се скита по широкия свят и никога вече няма да се върне. Накрая изрази надеждата, че Джо няма да го забрави.
Но тук излезе наяве, че Джо бе смятал да отправи същата молба към Том и нарочно бе тръгнал да го издирва. Майка му го нашибала с пръчка за това, че Джо бил изпил някаква сметана, дето той дори не бил близвал и нищичко не знаел за нея. Ясно било, че си е омръзнал и си мечтаела той да се махне. Е, щом е така, на него не му оставало нищо друго, освен да се подчини на желанието си. Надявал се тя да е щастлива и никога да не съжали, че е прокудила клетото си синче да се скита из този коравосърдечен свят, да страда и накрая да умре.
Докато вървяха и доверяваха скърбите си един на друг, двамата се договориха да се подкрепят един друг като братя и никога да не се разделят, докато смъртта не ги избави от теглилата им. После всеки започна да излага своя план. Джо смяташе да става отшелник, да заживее в някоя затънтена пещера, да се храни с корички хляб и накрая да умре от студ, от нищета и от скръб. Но след като изслуша Том, той призна, че животът на престъпника си има очевидни преимущества и се съгласи да стане пират.
На три мили от Сент Питърсбърг, там, където река Мисисипи се разлива на повече от една миля на ширина, имаше дълъг, тесен, обрасъл с дървета остров, в чийто горен край имаше плитчина — прекрасно място за среща на изгнаници. Беше необитаем и се намираше по-близо до отсрещния бряг, плътно обрасъл с гъста гора, в която човешки крак почти не стъпваше. Така че двамата решиха да се заселят именно там, на Джаксъновия остров. Кого точно ще подложат на пиратските си набези — за това изобщо не си помислиха. После издириха и Хъкълбери Фин, който начаса се съгласи да влезе в бандата, защото на него му беше все едно каква кариера ще избере — те всичките бяха еднакви за него. Разделиха се с уговорката да се срещнат на едно усамотено място на брега, на две мили нагоре от градчето, в любимия си час — а именно, в полунощ. Там имаше малък дървен сал, който възнамеряваха да отвлекат. Всеки щеше да донесе въдици и кукички и каквито провизии можеше да отмъкне по най-скришен и тайнствен начин, тъй, както подобава на разбойници. И преди следобедът да се изниже, те, изпълнени със сладка гордост, разпространиха новината, че скоро в града „нещо щяло да се разчуе“. Всички, на които подхвърлиха този мъгляв намек, бяха предупредени „да си държат езика зад зъбите и да чакат“.
Около полунощ Том пристигна с един варен свински бут и още разни дреболии и се скри в гъстия храсталак на една стръмнина над мястото на срещата. Звездите сияеха, цареше пълен покой. Огромната река се бе ширнала като притихнал океан. Том се ослуша, ала нито звук не нарушаваше тишината. После подсвирна тихичко по особен начин. Изпод стръмнината му отговориха. Том подсвирна още два пъти — и на този сигнал отговориха по същия начин. После един предпазлив глас попита:
— Кой е там?
— Том Сойер, Черния отмъстител от Карибско море! Кажете си имената!
