забеляза:
— Прокърви, когато беше на три крачки от Мъф Потър!
Страшната тайна и угризенията на съвестта цяла седмица след това измъчваха Том и не му даваха да спи. Една сутрин на закуска Сид рече:
— Том, ти толкова много се въртиш насън и бълнуваш, че заради теб не мога да заспя!
Том пребледня и сведе очи.
— Лош признак — рече сериозно леля Поли. — Том, какво ти тежи?
— Нищо. За нищо не се сещам. — Но ръцете на Том така се разтрепераха, че той си разля кафето.
— И само какви ги приказваш… — продължи Сид. — Снощи каза „Кръв, кръв — това е кръв!“. И го повтори сума ти пъти. Освен това каза „Не ме измъчвайте така, ще кажа!“. Какво да кажеш? Какво такова нещо ще казваш?
Всичко пред очите на Том заплува. Няма как да разберем какво би се случило, ала за щастие лицето на леля Поли изгуби угрижения си израз и без да иска, тя избави Том от затруднението, като каза:
— Ох! Значи е заради онова ужасно убийство. И аз почти всяка нощ го сънувам. Понякога даже сънувам, че аз съм го убила!
Мери каза, че и с нея става същото. Сид като че прие обяснението. Том се измъкна веднага щом успя да си измисли някакъв що-годе приемлив предлог. След това цяла седмица се оплаква от зъбобол и всяка вечер стягаше брадата си с кърпа. Той дори не подозираше, че нощем Сид го наблюдава и редовно разхлабва превръзката, подпира се на лакът и слуша бълнуванията му, а после отново му стяга превръзката. Постепенно обаче душевните му тревоги утихнаха, а зъбоболът му втръсна и биде зарязан. И да бе успял Сид да разбере нещо от несвързаното ломотене на Том, той си траеше.
На Том му се струваше, че съучениците му никога няма да престанат да водят следствия над умрели котки и така непрекъснато да му припомнят за неговите тревоги. Сид забеляза, че при тези разследвания Том никога не иска да бъде следователят, макар обичайно да бе тарторът във всяко ново начинание. Забеляза и че Том никога не искаше да е свидетел, което също беше странно. Не пропусна и това, че Том проявяваше подчертано отвращение към тези игри и все гледаше да ги избягва. Сид се чудеше, но не казваше нищо. В крайна сметка дори и на следствията им мина модата и те престанаха да мъчат съвестта на Том.
През това време на мъки и тегоби Том кажи-речи всеки ден дебнеше за сгоден момент да отиде при малкото зарешетено прозорче на затвора и да пуска контрабанда на „убиеца“ разни дребни лакомства — каквото успееше да чопне. Затворът беше една невзрачна тухлена барака на края на града, сред едно мочурище. Нямаше пари за пазач, а и без това твърде рядко затваряха някого там. Тези малки дарове помагаха много за успокояването на съвестта на Том.
Гражданите имаха силното желание да намажат Индианеца Джо с катран, да го овъргалят в пера и да го прекарат вързан през града заради кражбата на трупове, но той всяваше такъв страх, че никой не се нае да свърши тази работа и затова я зарязаха. И двата пъти, когато го разпитваха, той прояви предпазливостта да започне показанията си с боя, без да признава за обира на гроба преди това, и затова отсъдиха, че най- мъдро би било засега случаят да не се разглежда в съда.
Глава 12
Една от причините тайните грижи да не измъчват вече толкова Том бе, че го налегнаха нови тегоби. Беки Тачър спря да идва на училище. Няколко дни Том се бори с гордостта си и се мъчи да избие това момиче от главата си, ала не успя. Вечер започна да се навърта около бащината си къща и се чувстваше много нещастен. Тя беше болна. Ами ако умре! Тази мисъл го докарваше до умопомрачение. Войните вече не го вълнуваха, дори и пиратството! Очарованието на живота си бе отишло, остана само мрачна пустота. Той заряза обръча и пръчката — никаква радост не му доставяха вече. Леля му се разтревожи и започна да изпробва върху него всевъзможни лечения — тя беше от хората, влюбени в патентованите лекарства и във всякакви новоизмъдрени методи за възстановяване и укрепване на здравето. В тези работи тя бе неуморен експериментатор. Колчем се пръкнеше нещо ново по тази линия, треска я тресеше да го пробва — не върху себе си, защото тя никога не боледуваше, а върху всеки, който си паднеше подръка. Беше абонирана за всички здравни издания и лъженаучни френологически брошурки. Помпозното невежество, с което бяха тъпкани те, за нея беше като свеж въздух. Всичките им тъпоумия за проветряването на стаите, за това как да лягаш и да ставаш, какво да ядеш и какво да пиеш, колко гимнастика да правиш, какво състояние на духа да поддържаш и що за дрехи да носиш за нея си бяха същинско Евангелие. Тя изобщо не забелязваше, че списанията всеки месец громят всичко онова, което бяха препоръчали предишния. Беше простодушна и честна, затова лесно им ставаше жертва. Събираше всичките шарлатански списания и шарлатански лекове и така, въоръжена до зъби, яздеше сивия си кон, метафорично казано, и адът следваше подире си. Но дори не подозираше, че за страдащите си ближни тя съвсем не е предрешен ангел изцелител и ханаански балсам.
В момента най-новата мода беше водолечението и унинието на Том си дойде като неочаквано щастие. Всяка сутрин тя го извеждаше навън призори, закарваше го в бараката за дърва и изсипваше върху му цял потоп от ледена вода, а после, за да се съвземе, го бършеше с кърпа, която дращеше като ренде. Сетне го увиваше в мокър чаршаф и го завиваше с одеяла, докато дори и душата му се изпотеше и, както казваше Том, „жълтите петна по нея не избиеха през порите“.
Ала въпреки всичко това момчето ставаше все по-кахърно и все по-бледо, и все повече отпадаше духом. Тя прибави към досегашните процедури и горещи вани, седящи вани, душове и потапяния. Момчето си оставаше скръбно като катафалка. За да помогне на водолечението, тя му приложи и диета с рядка овесена каша и пластири за обриви. Изчисли колко може да поеме Том, все едно че беше гърне, и всеки ден го наливаше с всевъзможни фалшиви цярове.
Том вече се отнасяше напълно безучастно към тези изтезания, което изпълни сърцето на старата жена с ужас. Това безразличие трябваше да бъде сломено на всяка цена. Точно тогава тя чу за първи път за пенкилера и веднага поръча огромни количества. Опита го и душата си се изпълни с благодарност. Това бе просто огън в течна форма. Заряза и водолечение, и всичко и вложи цялата си вяра в новия цяр. Даде на Том една чаена лъжичка и с дълбока загриженост зачака резултата. Тревогите си мигом стихнаха и душата си отново намери покой, защото „безразличието“ бе пропъдено. Момчето не би проявило такъв буен и възторжен дух дори и ако го беше турила да седне върху жив огън.
Том почувства, че е време да се събуди от летаргията — да, този живот бе романтичен и чудесно пасваше на унинието му, но в него вече имаше твърде малко чувства и твърде много разсейващо разнообразие. Затова той почна да крои най-различни планове как да се отърве и накрая му хрумна да се престори, че пенкилерът много му харесва. Започна толкова често да иска да му дават от него, че това дотегна на леля му и тя му каза да си налива сам и да престане да си досажда. Ако беше Сид, никакви опасения нямаше да помрачат радостта си, но тъй като ставаше дума за Том, тя започна тайничко да наблюдава бутилката. Откри, че лекарството наистина намалява, но изобщо не си хрумна, че момчето всъщност укрепва здравето на една цепнатина на пода във всекидневната.
Един ден Том тъкмо даваше поредната доза на цепнатината, когато дойде жълтият котарак на леля му. Той взе да мърка, вперил лаком поглед в лъжичката, и се заумилква да му дадат да опита.
— Питър, недей да се молиш, ако не искаш! — рече му Том.
Но Питър даде да се разбере, че иска.
— Ама сигурен ли си?
Питър беше сигурен.
— Е, щом толкова искаш, ще ти дам, защото не ми се свиди, но ако не ти хареса, сам си си виновен!
Питър се съгласи. Том отвори устата му и наля пенкилер вътре. Питър подскочи на два метра във въздуха, нададе боен вик и се юрна из стаята, като се блъскаше в мебелите, обръщаше саксии и изобщо всяваше неразбория. После се изправи на задните си крака и се впусна в лудешки танц, обзет от безумна радост, отметнал глава настрана, като изразяваше мощно на глас своето безмерно щастие. После отново се замята из къщата, сеейки по пътя си хаос и разрушение. Леля Поли влезе тъкмо навреме, за да го види как
