надолу — и тя сграбчи отчаяно с нокти перуката му, вкопчи се в нея и заедно с трофея за миг бе издърпана горе! И какво сияние грейна от лъсналото учителско теме, защото синът на рисувача на табели го беше позлатил!
Това сложи край на изпита. Момчетата бяха отмъстени. Ваканцията бе дошла.
Забележка: Цитираните в тази глава т.нар. „съчинения“ са взети без изменения от една книга със заглавие „Проза и поезия от една дама от Запада“, но те плътно и точно следват образеца на ученическите съчинения и затова никакви подражания не могат да се мерят с тях.
Глава 22
Том се записа в новото дружество „Млади застъпници на трезвеността“, привлечен от лъскавата им униформа. Той обеща, че докато членува в дружеството, ще се въздържа и от пушене, дъвчене на тютюн, псувни и богохулства. А после направи ново откритие, а именно — заречеш ли се да не вършиш нещо, няма по-сигурен начин на света да зажадуваш да вършиш тъкмо това! Скоро Том се оказа разкъсван от желание да пие и да псува. Накрая то стана толкова силно, че в ордена го задържаше единствено очакването на сгоден случай да се изфука пред хора с червения шарф от униформата. Наближаваше четвърти юли, но Том се отказа от тази мисъл още преди да е прекарал и четирийсет и осем часа в оковите на трезвеността, и насочи всичките си упования към стария мирови съдия Фрейзър, който беше на смъртно легло, и тъй като беше много високопоставена личност, щяха да му организират пищно погребение, на което да присъстват всички. Цели три дни Том бе страшно загрижен за здравословното състояние на съдията и жадно дебнеше за новини. Понякога надеждите му политаха така нависоко, че той дръзко вадеше униформата и се кипреше с нея пред огледалото. Но на съдията, твърде обезсърчително, ту му ставаше по-добре, ту по-зле. Най-сетне обявиха, че отива към подобрение и ще оздравее. Том се възмути и се почувства оскърбен. Той веднага подаде молба за напускане, ала същата нощ съдията получи криза и умря. И Том взе твърдото решение никога повече да не вярва на такъв човек.
Погребението беше разкошно. „Младите застъпници“ шестваха важно-важно и бившият им член насмалко не пукна от завист. Ала Том пак беше свободен и това не беше малко. Вече можеше да пие и псува на воля, ала за свое учудване откри, че никак не му се ще. Простият факт, че тези неща не са забранени, прогонваше и желанието да ги вършиш, и тяхното очарование.
Скоро Том с почуда откри, че бленуваната ваканция започва нещичко да му дотяга.
Опита се за води дневник, но за три дни не се случи нищо и той го заряза.
Но ето, в града пристигна негърски оркестър с певци и направи истинска сензация. Том и Джо Харпър набързо събраха свой оркестър и цели два дни бяха щастливи.
Дори и славният Четвърти юли донякъде бе провал, защото валеше като из ведро и поради това шествие нямаше, а най-великият човек на света (поне според Том) — господин Бентън, съвсем истински сенатор на Съединените американски щати, се оказа горчиво разочарование, защото изобщо не беше към осем метра висок, дори и приблизително не можеше да ги докара.
Пристигна цирк. Три дни след това момчетата даваха циркови представления в шатри, направени от парцалени черги, срещу вход три карфици за момче и две за момиче. После зарязаха и цирка.
Дойдоха френолог и хипнотизатор, а после си заминаха и оставиха градчето по-скучно и унило от всякога.
Имаше и забави за момчета и момичета, но ги устройваха толкова рядко и там беше толкова весело, че ужасните празноти между тях им се струваха направо болезнени.
Беки Тачър бе заминала за Константинопол, за да прекара ваканцията с родителите си, така че в живота нямаше никаква радост.
Страшната тайна на убийството непрекъснато терзаеше Том. Тя бе същинска язва, която не спираше да го измъчва.
После завърлува шарката.
Цели две безкрайни седмици Том бе затворник, напълно откъснат от света и неговите дела. Беше много болен и нищо не бе в състояние да го заинтересува. Когато най-сетне се вдигна на крака и се повлече немощно из града, откри, че тъжна промяна е засегнала всичко и всички. В града религията преживяваше възраждане и всички бяха станали ужасно набожни — не само големите, а дори и децата. Том обикаляше със сетната надежда да мерне поне едно лице на грешник, но навсякъде се сблъскваше с разочарования. Завари Джо Харпър да изучава Евангелието и тъжно обърна гръб на угнетяващото зрелище. Потърси Бен Роджърс и го намери да обикаля бедняците с кошница, пълна с религиозно поучителни брошурки. Издири Джим Холис, но той пък седна да го убеждава, че преболедуваната шарка била за него благодат, защото Господ му я пратил като предупреждение. Всяко момче, което срещаше, добавяше по цял тон още към притисналата го канара. И когато най-сетне, изпаднал в отчаяние, той хукна да търси утеха в обятията на Хъкълбери Фин и там го посрещнаха с цитат от Светото писание, сърцето му бе съкрушено. Той се помъкна към къщи и се строполи в леглото, осъзнал, че от целия град той единствен е обречен на вечни мъки в ада.
Същата нощ се изви страшна буря с проливен дъжд, ужасни гръмотевици и ослепителни светкавици. Том се зави презглава и с ужас зачака своята гибел, защото не таеше дори сянка от съмнение, че цялата тази трескавица е заради него. Беше убеден, че е изчерпал докрай търпението на висшите сили и сега ще си получи заслуженото. Може би ако някой тръгнеше да трепе буболечка с цяла артилерийска батарея, Том би го оценил като прахосване на титанични усилия и на бойно снаряжение. Но никак не му се струваше нелепо да се вдига такава скъпа буря само и само за да се смачка такава буболечица като него.
Лека-полека бурята започна да утихва и накрая отмина, без да постигне целта си. Първият порив на Том бе да благодари на небесата и да се поправи. Вторият беше да поизчака, защото май нямаше да има повече бури.
На другия ден лекарите пак дойдоха — болестта го беше повторила. Трите седмици, които прекара по гръб, този път му се сториха цяла вечност. Когато най-сетне излезе, не чувстваше никаква благодарност, задето бе пощаден, защото си спомни, че е сам, че е един отхвърлен окаяник. Докато се тътреше унило по улицата, се натъкна на Джим Холис, който заедно с още няколко момчета бе организирал съд и сега съдеше една котка за убийството на една птичка в присъствието на жертвата. В една закътана уличка намери Джо Харпър и Хък Фин да нагъват краден пъпеш. Горкичките! И тях, също като Том ги беше повторило.
Глава 23
Най-сетне сънливата атмосфера на градчето се раздвижи, и то бурно: определиха датата на процеса за убийството. Това незабавно стана единствената тема за разговори в целия град. Том не можеше да избяга от нея. При всяко споменаване на убийството сърцето му се свиваше, защото гузната му съвест и страховете му внушаваха, че нарочно подмятат тези забележки, за да стигнат до слуха му и така го „проверят“. Не проумяваше как биха могли да заподозрат, че той поназнайва нещичко за убийството, ала въпреки това всичките тези клюки много го притесняваха. Непрекъснато го лазеха студени тръпки. Той замъкна Хък на едно закътано местенце, за да си поприказват — ако развържеше езика си поне за мъничко, за да сподели тежкото бреме с друг страдалец, щеше да му поолекне. Но най-вече искаше да се увери, че Хък не се е издал.
— Хък, казал ли си на някого за… онова?
— За кое?
— Знаеш за кое.
— Аха… то е ясно, че не съм.
— Нито думица?
— Да пукна, ако съм казал и думица! Защо питаш?
— Страх ме е.
— Абе, Том Сойер, ние и два дни нямаше да преживеем, ако онова излезе наяве! Много добре го знаеш.
На Том му поолекна. Той помълча, а после попита:
