усърдието им нарастваше все повече. Дупката ставаше все по-дълбока и по-дълбока, ала всеки път, когато сърцата им подскачаха, щом чуеха, че кирката се удря в нещо, отново ги спохождаше разочарование. Оказваше се, че това е само камък или някакъв корен. Най-сетне Том каза:
— Няма смисъл, Хък, пак сме сбъркали.
— Да, ама няма как да сме сбъркали! Засякохме сянката съвсем точно!
— Знам, обаче има и друго.
— Ама какво?
— Ние налучкахме часа. Може да е било по-рано или по-късно.
Хък пусна лопатата.
— Така си е — рече той. — Тъкмо това ни обърква работата. Ще трябва да се откажем. Никога не можем да определим точно колко е часът, пък и тука си е страшничко, навсякъде гъмжи от вещици и призраци. През цялото време усещам, че има нещо зад гърба ми и ме е страх да се обърна, защото отпред може да има и други, които само това чакат. Откакто съм дошъл тук, не спряха да ме лазят тръпки.
— Хък, и с мен е горе-долу същото. Те почти винаги заравят под дърветата заедно със съкровището и мъртвец, за да го пази.
— Леле Божке!
— Да, точно така правят. Все така съм чувал.
— Том, хич не ща да си имам работа с умрели хора. Човек си дири белята с тях.
— И на мен не ми се ще да ги разбутваме. Ами ако този тук вземе, че си подаде черепа от земята и каже нещо?
— Том, недей! Много ме е страх!
— Така си е, Хък, и на мен хич не ми е спокойно!
— Знаеш ли, Том — давай да се махаме от това място и да се пробваме другаде.
— Да, по-добре да се измитаме.
— Ама къде ще отидем?
Том се замисли и накрая рече:
— В къщата с призраците, ето къде!
— Да му се не види, Том, хич не обичам къщи с призраци! Че те, призраците, са много по-лоши от умрелите. Умрелите може и да приказват, ама не ти се носят насам-натам, увити в бял саван, като не гледаш, и не ти надничат изведнъж през рамото и не скърцат със зъби като призраците. Том, аз такива работи не търпя — и никой не ги търпи.
— Да, Хък, обаче призраците се разкарват само нощем. През деня няма как да ни попречат да копаем.
— Така си е. Ама ти много добре знаеш, че хората не припарват до тая къща нито денем, нито нощем.
— Това е само защото хората не обичат да ходят там, където е убит човек. Но около тази къща не са виждали нищо, освен през нощта — само някакви сини светлинки трепкали в прозорците, ама нормални призраци няма.
— Том, като видиш да трепка синя светлинка, можеш да се обзаложиш, че съвсем наблизо има и призрак. То си се знае. Щото никой друг освен призраците не си свети с тях.
— Да, прав си. Ама призраците не излизат денем, така че защо да ни е страх?
— Добре, ще пробваме в къщата с призраците, щом казваш, но според мен си играем с огъня.
Те вече бяха започнали да се спускат по хълма. Там долу, сред огряната от лунна светлина долина, се издигаше къщата „с призраците“, съвсем усамотена. Оградата си отдавна бе изкъртена, стъпалата пред вратата бяха обрасли с гъсти бурени, коминът бе срутен, черчеветата на прозорците — откъртени, а единият ъгъл на покрива беше хлътнал навътре. Момчетата дълго я съзерцаваха и почти очакваха да мярнат синя светлинка в прозореца, а после, разговаряйки шепнешком, както подобаваше на времето и обстоятелствата, отбиха надясно и я заобиколиха отдалече. После поеха към дома през гората, обрасла оттатъшния склон на хълма Кардиф.
Глава 26
На другия ден по пладне момчетата пристигнаха при сухото дърво, за да си приберат сечивата. Том нямаше търпение да отидат в къщата с призраците. На Хък също му се ходеше там, ала изведнъж възкликна:
— Слушай, Том, знаеш ли кой ден сме днес?
Том прехвърли в ума си дните на седмицата, а после го изгледа стреснато.
— Леле, Хък, съвсем не се бях сетил!
— И аз не бях се сетил, ама ей-сега изведнъж ми хрумна, че е петък.
Пусто да остане! Трябва да се внимава, Хък! Можеше да си навлечем голяма беда, ако се хванем с такава работа в петък.
— Не „можеше“, ами „щяхме“! Някои дни може и да носят късмет, но петъкът — в никакъв случай!
— Това всеки глупак го знае. Не си ти първият, дето се е сетил, Хък.
— Да съм казал, че съм първият? Пък и не е само в петъка работата. Снощи сънувах страшно гаден сън. Сънувах плъхове.
— О, не! Плъховете със сигурност са на лошо. Биеха ли се?
— Не.
— Е, Хък, това поне е добре. Когато не се бият, сънят означава само, че те дебне беда. Трябва само да си нащрек и да се вардиш. Дай за днес да зарежем копаенето и да си поиграем. Хък, ти знаеш ли кой е Робин Худ?
— Не. Кой е Робин Худ?
— Бил е един от най-великите мъже, живели някога в Англия, по-добър от него нямало! Бил е разбойник.
— Брей, и на мен ми се иска да съм разбойник! И от кого е крал?
— Само от шерифи, епископи, богаташи и крале и всякакви такива. Но бедните никога не закачал. Тях ги обичал и винаги всичко делял с тях поравно.
— Значи е бил злато човек!
— Да, Хък, и още как! О, никога не е имало по-благороден човек от него! Сега вече няма такива хора, да ти кажа. Можел е да напердаши всеки мъж в Англия с едната ръка вързана зад гърба! А вдигнел ли тисовия си лък, уцелвал монета от десет цента от миля и половина!
— Какво е това тисов лък?
— Не знам точно. Някакъв лък, разбира се. А ако уцелел монетката по ръба, а не в средата, сядал и плачел, и проклинал. Хайде да играем на Робин Худ, екстра игра е! Аз ще те науча.
— Бива.
И така, те играха на Робин Худ цял следобед, като от време на време хвърляха изпълнени с копнеж погледи към къщата с призраците и подмятаха по някоя дума за това какво ги чака утре там. Щом слънцето започна да се спуска на запад, те поеха към къщи през дългите сенки на дърветата и не след дълго потънаха в горите на хълма Кардиф.
В събота, щом пладне превали, момчетата отново отидоха при изсъхналото дърво. Първо попушиха и си поприказваха на сянка, а после покопаха още малко в онази същата дупка — не че хранеха особени надежди, но Том подхвърли, че много често разни хора са се отказвали да копаят точно когато са стигнали на педя от съкровището, а после идвал някой друг и го изравял с първата копка. Този път обаче това не стана и затова те нарамиха сечивата и си тръгнаха със съзнанието, че не са си поиграли със съдбата, а са изпълнили всички изисквания на иманярския занаят.
Когато стигнаха запустялата къща, в царящата под палещото слънце мъртва тишина имаше нещо толкова злокобно и страшно, а усамотението и разрухата, в които тънеше къщата, така ги гнетяха, че отначало ги достраша да влязат. После се промъкнаха до вратата и, разтреперани, надникнаха вътре. Видяха обрасла с бурени стая с продънен под и олющена мазилка, със стара камина, зейнали прозорци и рухнало стълбище. Навсякъде висяха дрипави, изоставени паяжини. Те влязоха тихичко с бясно разтуптени
