— Сега няма нужда да вършиш онова.
Метисът се намръщи.
— Ти мен не ме познаваш — заяви той. — И освен това не знаеш всичко за онази работа. То изобщо не е обир… а отмъщение! — В очите му проблесна зъл пламък. — И за него аз имам нужда от помощта ти. А щом приключим — в Тексас! Прибирай се при твойта Нанси и при децата и чакай вест от мен.
— Добре, щом казваш. А с това какво ще правим — пак ли да го заровим?
— Да. (Горе — бесен възторг.) Не! Не, кълна се във великия Сахем5! (Горе — пълна скръб.) Насмалко да забравя. По онази кирка имаше прясна пръст! (За миг момчетата примряха от ужас.) Че какво търсят тук кирка и лопата? Защо ли има прясна пръст по тях? Кой ги е донесъл тука и къде ли е отишъл? Ти да си чул някого? Да си видял? Как пък не! Да ги заровим пак, та като се върнат, да видят, че някой е копал? Не, тая няма да я бъде. Ще го занесем в бърлогата ми.
— То е ясно! Можех да се сетя и по-рано! Къде, в номер първи ли?
— Не, в номер втори, под кръста. Другото място не става, там много се вижда.
— Добре. Мръква се вече, скоро ще можем да тръгнем.
Индианеца Джо се изправи и започна да обикаля от прозорец на прозорец, като надничаше предпазливо навън. Накрая каза:
— Кой ли може да е донесъл тук кирката и лопатата? Ти какво ще кажеш, дали не са се качили горе?
На момчетата им секна дъхът. Индианеца Джо стисна ножа си, подвоуми се и се насочи към стълбището. Момчетата се сетиха за килера, но нямаха сили да мръднат. Стъпалата заскърцаха под краката на злодея.
Непоносимият ужас извади момчетата от вцепенението и събуди тяхната решителност. Тъкмо се готвеха да скочат към килера, чу се трясък от строшени гнили дъски и Индианеца Джо тупна на земята сред отломките на рухналата стълба. Той се изправи, като ругаеше, а другарят му каза:
— Е, защо ти беше да се качваш? Ако там горе има някой, нека си стои там, че кого го е грижа? Ако сега му се прииска да скочи долу и да си намери белята, някой да възразява? След петнайсет минути ще се стъмни — тогава нека ни следи, ако му се иска! Моля, нека заповяда! Според мен който е домъкнал тези неща тук, ни е мярнал и ни е помислил я за призраци, я за дяволи, я за кой знае какво и сега търчи колкото го крака държат.
Джо замърмори, а после се съгласи с приятеля си, че трябва да се подготвят за тръгване, докато е още светло. Скоро те се измъкнаха навън в сгъстяващия се здрач и поеха към реката заедно с безценното сандъче.
Том и Хък се изправиха — едва се държаха на крака, ала чувстваха огромно облекчение — и се втренчиха подире им през пролуките в дървената стена. Да ги проследят? Нямаше да стане! Радваха се, че успяха да слязат долу, без да си строшат вратовете, и можеха да хванат пътя за града, който минаваше през хълма. Не разговаряха много — бяха твърде заети да се ядосват на себе си и на злощастното си хрумване да занесат там кирката и лопатата. Да не бяха те, Индианеца Джо нямаше да заподозре нищичко! Щеше да скрие златото и среброто и да ги остави да чакат, докато извърши своето „отмъщение“, а после за зла беда щеше да открие, че парите ги няма никакви. Лоша работа, лоша, как можаха да замъкнат там тия сечива!
Момчетата решиха да дебнат испанеца, когато онзи се появи в града да търси сгоден случай да мъсти, и да го проследят до „номер втори“, където и да се намираше той. И тогава на Том му хрумна една страшна мисъл:
— Отмъщение ли? Хък, ами ако той говори за нас?
— Ох, не говори така! — възкликна Хък, прималял от страх.
Обсъдиха въпроса надълго и нашироко и когато навлязоха в града, решиха, че Индианеца Джо може да има предвид някой друг или поне само Том, защото само той бе дал показания в съда.
Малка, твърде малка утеха бе за Том това, че е сам в бедата! Според него в компания щеше да му е къде-къде по-добре.
Глава 27
Преживелиците от този ден силно разтревожиха съня на Том през нощта. Четири пъти той докопваше съкровището и четири пъти то се изплъзваше от ръцете му, щом се събудеше и осъзнаеше жестоката действителност. Рано сутринта, докато лежеше и си припомняше подробностите от великото приключение, той забеляза, че те му се струват някак странно замъглени и далечни, сякаш са се случили в друг свят или много, много отдавна. После му хрумна, че и самото велико приключение е било само сън! Имаше един много силен довод в полза на това хрумване, а именно, тези купища злато и сребро просто не можеше да ги бъде! Досега той не бе виждал повече от петдесет долара накуп и като всички момчета на неговата възраст и от неговата черга си представяше, че всички онези приказки за „стотици“ и „хиляди“ бяха просто „за красота“ и че такива суми в действителност въобще не съществуват. Дори за миг не му бе минавало през ума, че някой наистина може да притежава сто долара суха пара. Ако представите му за скрито съкровище се подложеха на изследване, щеше да се окаже, че то се състои от шепа истински десетачета и куп мъгляви, великолепни, недостижими долари.
Но колкото повече мислеше за приключението, толкова по-ясно и отчетливо се очертаваха подробностите и не след дълго бе склонен да мисли, че в края на краищата не е било сън. С тази неяснота трябваше да се приключи. Той реши да хапне набързо и веднага да потърси Хък.
Хък седеше на планшира на една плоскодънна лодка, клатеше вяло крака във водата и изглеждаше ужасно кахърен. Том реши да остави Хък да подхване темата. Ако не заговореше за приключението, значи наистина е било само сън.
— Здрасти, Хък!
— И на тебе здрасти.
Минута мълчание.
— Том, ако бяхме оставили проклетите кирка и лопата при сухото дърво, сега парите да са наши! Их, как я оплескахме!
— Значи не е било сън… Не е сън! Но кой знае защо, много ми се ще да беше сън. Ама много, Хък!
— Кое не е сън?
— Онова, дето стана вчера. За малко да повярвам, че е сън.
— Какъв ти сън! Ако оная стълба не се беше срутила, щеше да видиш ти един сън! Насънувах се аз цяла нощ на сънища — и във всичките онзи испански дявол с превръзката на окото ме гонеше по петите, да пукне дано!
— Не, хайде да не пука още — нека първо го намерим и проследим парите!
— Никога няма да го намерим, Том. Такива пари могат да ти паднат само веднъж в живота — и ние ги изтървахме. Ама само като си помисля, че може пак да го видя, и ме втриса!
— И мен също, но все пак бих искал да го видя… и да го проследя до неговата бърлога номер две.
— Номер две… да, точно така беше. Мислих си аз за това, ама нищо не можах да измисля. Според теб какво ще да е?
— Отде да знам. Заплетена работа. Хък, да не би пък да е номер на къща?
— Може и да е!… Не, Том, не е това. И да е, не е в това забутано градче. Тука къщите нямат номера!
— Прав си. Чакай да помисля малко. Ами ако е номер на стая? В някоя странноприемница, нали се сещаш?
— Да, тъй ще да е! Тук има само две странноприемници. Бързо ще разберем.
— Стой тук, Хък, и ме чакай да се върна.
И Том хукна веднага. Той не обичаше да го виждат в компанията на Хък на обществени места. Нямаше го половин час. Разбра, че в по-добрата странноприемница стая номер две отдавна е заета от някакъв млад адвокат, който още живее там. В не толкова лъскавата странноприемница стая номер две се оказа пълна загадка. Малкият син на собственика каза, че през цялото време стояла заключена и че никога не бил виждал някой да влиза и да излиза от нея, освен нощем. Не знаеше защо е така. Беше му донякъде
