сърца. Разговаряха шепнешком, наострили слух, за да доловят и най-тихия звук, с напрегнати мускули, готови начаса да се впуснат в бягство.
Малко по малко свикнаха с обстановката, страховете им поутихнаха и те започнаха педантично, с интерес да оглеждат всичко, като се възхищаваха и се чудеха на собствената си дързост. Прииска им се да надникнат и на горния етаж. Така пътят за бягство щеше да бъде почти отрязан, но те започнаха да се подкачат един друг и, разбира се, можеше да се стигне само до едно — те захвърлиха инструментите в един ъгъл и се изкачиха горе. И там цареше същата разруха. В един ъгъл намериха шкаф, чийто вид обещаваше нещо тайнствено, но се оказа, че обещанието е измама — вътре нямаше нищо. Куражът им бе пораснал и вече се владееха напълно. Тъкмо се готвеха да слязат долу и да се заловят за работа, когато…
— Шшшт! — изшътка Том.
— Какво има? — прошепна Хък, пребледнял от уплаха.
— Шшшт! Ето! Чуваш ли?
— Да! Леле, майчице, да бягаме!
— Кротко! Да не си мръднал! Идват право към вратата!
Момчетата се проснаха на пода, долепиха очи до цепнатините в дъските и зачакаха, изтръпнали от страх.
— Спряха… Не — идват насам… ето ги. Сега да не си гъкнал, Хък. Божичко, как ми се ще да се махна оттук!
Влязоха двама мъже. Всяко от момчетата си рече наум: „Това е онзи стар глухоням испанец, дето напоследък се завъртя два-три пъти в града… Другия никога не съм го виждал.“
„Другият“ беше един рошав дрипльо с много неприятно лице. Испанецът бе загърнат с вълнено наметало, имаше рунтави бели бакенбарди и дълга бяла коса, която се спускаше под сомбрерото му, и носеше зелени очила. Когато влязоха, „другият“ говореше с приглушен глас. Седнаха на земята с лице към вратата и с гръб към стената и дрипльото продължи да говори. Сега вече не беше толкова нащрек и думите му се чуваха по-ясно.
— Не — рече той. — Обмислих го много добре и тази работа не ми харесва. Опасно е.
— Опасно било! — изсумтя „глухонемият“ испанец за огромна изненада на момчетата. — Мекушавец!
Този глас накара момчетата да ахнат и да се разтреперят. Беше гласът на Индианеца Джо! Последва мълчание. После Джо се обади:
— Тази, последната ни работа, вярно си беше опасна, ама все пак ни се размина.
— Това е друго. То беше далече по реката и наоколо нямаше никакви къщи. Но пък никаква не я свършихме и така и няма да се разбере, че е наша работа.
— А какво по-опасно от това да идваме тук през деня! Види ли ни някой, ще ни заподозре.
— Знам. Обаче след онази тъпотия нямаше къде другаде да се скрием. И аз искам да се махна от тая съборетина. Вчера исках, ама нямаше как да се измъкна — онези пусти хлапетии цял ден играха на хълма и всичко тук им беше като на длан!
Тази забележка накара „пустите хлапетии“ отново да се разтреперят и те си помислиха какъв късмет са извадили, дето се сетиха, че е петък и заради това решиха да изчакат един ден. Дълбоко в душата си им се искаше да го бяха отложили за цяла година.
Двамата мъже извадиха храна и похапнаха. След дълго мълчание Индианеца Джо рече:
— Виж какво, момче, ти тръгвай нагоре по реката, към родния си край, и там чакай да ти пратя вест. Аз ще рискувам още веднъж да се отбия в това градче и да поогледам. Онази, „опасната“ работа ще я свършим, като попроуча тук и реша, че сигурно ще стане. А после — право в Тексас! Ще офейкаме заедно.
Това удовлетворяваше и двамата. След малко и двамата започнаха да се прозяват и Индианеца Джо каза:
— Умирам за сън! Твой ред е да вардиш!
Той се сви сред бурените и след малко захърка. Другарят му го пораздруса веднъж-дваж и той млъкна. След малко и пазещият започна да клюма. Главата му се отпускаше все по-надолу и по-надолу и след малко и двамата хъркаха.
Момчетата въздъхнаха продължително и облекчено. Том прошепна:
— Сега му е времето да действаме! Давай!
— Не мога! — запъна се Хък. — Ако се събудят, ще умра!
Том го убеждаваше, Хък се запъваше. Най-сетне Том стана полека, без да вдига шум, и тръгна сам. Но още при първата му стъпка разхлопаните дъски на пода така отвратително заскърцаха, че той клекна, полумъртъв от страх. Втори път не посмя да опита. Момчетата лежаха и брояха минутите, които се влачеха ли влачеха, докато накрая започна да им се струва, че времето е спряло и дори на вечността вече си побеляват косите. А после с облекчение забелязаха, че слънцето най-сетне тръгва към залез.
Хъркането на единия от мъжете секна. Индианеца Джо се надигна, огледа се, погледна с мрачна усмивка другаря си, чиято глава бе клюмнала върху коленете му, подритна го и рече:
— Хей, ама ти голям страж се извъди! Карай да върви, нали нищо не се е случило.
— Брей, заспал ли съм?
— А, не, само малко. Е, друже мой, стана време да мърдаме оттук. А какво ще правим с плячката, дето ни остана?
— Не знам… дай да я оставим тук както винаги. Няма смисъл да я мъкнем с нас, докато не тръгнем на юг. Така ли се мъкнат шестстотин и петдесет сребърни долара!
— Е, хубаво… Какво пък, нищо не ни струва да дойдем и още веднъж.
— Да, но ти предлагам да дойдем през нощта както друг път. По-добре е.
— Да, но виж сега — доста може да почакаме, докато ми изпадне сгода да свърша онази работа. Всичко се случва… пък и мястото тук не е чак толкова добро. Дай по-добре да ги заровим… и то дълбоко!
— Добре си се сетил — съгласи се другарят му. Той прекоси стаята, коленичи, вдигна един от задните камъни в камината и извади оттам торба, която подрънкваше приятно. Извади от нея двайсет-трийсет долара за себе си и също толкова за Индианеца Джо, а после му подаде торбата. Онзи бе коленичил в ъгъла и копаеше земята с камата си.
Момчетата мигом забравиха всичките си страхове и нещастия. С алчни погледи те следяха всяко движение. Какъв късмет само! Този разкош надхвърляше всякакво въображение! Шестстотин долара — това бяха пари, достатъчни да превърнат половин дузина момчета в богаташи! По-голям късмет в иманярството не можеше да има! Нямаше защо да се тюхкат и да се чудят къде ли да копаят. Те току се ръгаха с лакти — красноречиво и лесно за разбиране движение, което казваше: „Еха, не се ли радваш, че дойдохме тук?“
Ножът на Джо се удари о нещо.
— Опа! — възкликна той.
— Какво има? — попита другарят му.
— Прогнила дъска… Не, според мен е сандък. Ела да удариш едно рамо и ще видим какво дири тука. Чакай, недей — пробих дупка в него.
Той бръкна вътре и извади ръката си…
— Човече, това са пари!
Двамата мъже внимателно огледаха монетите в шепата му. Бяха жълтици. Момчетата горе бяха също толкова втрещени, колкото и те, и също толкова се радваха.
Приятелят на Индианеца Джо каза:
— Бързо-бързо ще се оправим. Преди малко хей там в ъгъла оттатък камината, сред бурените, видях да се въргаля една стара, ръждясала кирка.
Той притича и донесе кирката и лопатата, оставени там от момчетата. Индианеца Джо взе кирката, огледа я придирчиво, поклати глава, промърмори нещо под носа си и се захвана да копае с нея. Скоро изкопаха сандъчето. То не беше много голямо, бе обковано с желязо и явно е било много здраво, преди бавният ход на годините да го съсипе. Мъжете съзерцаваха съкровището в блажено мълчание.
— Ехехе, друже, тук има хиляди долари! — възкликна Индианеца Джо.
— Разправят, че бандата на Мърел върлувала по тия места едно лято — отбеляза непознатият.
— Знам — отвърна Индианеца Джо. — Тяхна работа ще да е.
