или под сухо дърво със стърчащ клон. Ние пообходихме Джаксъновия остров и някой ден може пак да го пообходим. А край потока Стил Хауз има една стара запустяла къща, пък и е пълно с изсъхнали дървета, направо гъмжи от тях.
— И под всички ли има съкровища?
— Ех, ама го каза! Много ясно, че не!
— Как тогава ще познаеш под кое дърво да копаеш?
— Ще копая под всичките!
— Ама, Том, така има да си копаме цяло лято!
— Е, и какво от това? Ами ако намериш гърне от месинг със сто долара в него, целите почернели и ръждясали, или пък прогнил сандък, пълен с диаманти, как ще ти се стори, а?
Очите на Хък засияха.
— Уха, тъкмо работа за мен! Ти на мен ми дай стоте долара, не ти ги ща диамантите!
— Добре, но бас ловя, че и диамантите няма да изхвърлиш. Някои от тях струват по двайсет долара парчето и няма такъв, дето да не струва поне долар.
— Стига бе! Така ли?
— Тъй то, това всеки ще ти го каже. Ти не си ли виждал диамант, Хък?
— Не съм, доколкото си спомням.
— Кралете ги имат с камари.
— Ама аз крале не познавам, Том.
— То се знае, че не познаваш. Но ако заминеш за Европа, там тия са цяла сюрия и направо се прескачат.
— Ама те скачат ли?
— Да скачат? Бабината ти трънкина! Не скачат, то е ясно.
— Ами защо тогава разправяш, че скачат?
— Да му се не види, исках да кажа само, че ще ги видиш, без да скачат, разбира се, че защо им е да скачат? Исках да кажа, че само ще ги видиш… пръснати навсякъде, нали се сещаш, там бъка от тях. Като онзи стар гърбушко Ричард.
— Ричард ли? А как му е фамилията?
— Не е имал фамилия. Кралете имат само малки имена.
— Ама как така?
— Нямат, да знаеш.
— Е, щом така им харесва, Том, тяхна си работа. Обаче аз не искам да бъда крал и да си имам само малко име като някой негър. Ама, я ми кажи къде ще копаем най-първо?
— Право да си кажа, не знам. Да вземем да пробваме старото дърво с изсъхналия клон на хълма от другата страна на потока Стил Хауз?
— Бива.
И така, те намериха отнякъде една нащърбена кирка и лопата и поеха по дългия цели три мили път. Пристигнаха запотени и задъхани и се проснаха в сянката на един бряст наблизо, за да си починат и да попушат.
— Това ми харесва — рече Том.
— И на мен.
— Хък, ами ако намерим тук съкровище, ти какво ще правиш с твоя дял?
— Ами всеки ден ще ям сладкиш и ще пия газирано, и ще ходя на всеки цирк, който дойде. Бас ловя, че ще си изкарам много весело!
— А нищичко ли няма да спестиш?
— Да пестя ли? Ама защо?
— Ами за да има с какво да живееш по-нататък.
— О, така хич няма да стане. Някой ден татко ще се върне в този град и ще докопа парите, ако не побързам да ги изхарча. И, да ти кажа, бързо-бързо ще ги потроши! А ти какво ще правиш с твоя дял, Том?
— Ще си купя нов барабан и съвсем истински меч, и червена вратовръзка, и малък булдог, и ще се оженя.
— Ще се ожениш ли?
— Точно така.
— Леле, Том… ти нещо си се побъркал.
— Почакай и ще видиш.
— Това ще е най-голямата глупост, дето можеш да я свършиш. Погледни татко и майка. Само побоища! Тия двамата по цял ден се биеха. Много добре си го спомням.
— Не винаги е така. Момичето, за което смятам да се оженя, не е от тия, дето се бият.
— Том, те всичките са еднакви, да ти кажа. Всичките се дърлят! По-добре ще е да си помислиш хубавичко. Казвам ти, помисли си. Как се казва туй моме?
— Тя не е моме, тя е момиче!
— Все тая, да ти кажа, едни казват моме, други момиче, ама то е все едно и също. Както и да е, как си е името, Том?
— Ще ти кажа някой път, ама не сега.
— Добре, тъй да е. Само че ако се ожениш, аз ще бъда ужасно самотен.
— Не, няма. Ще дойдеш да живееш при мен. А сега стига си се мотал, ами да вървим да копаем!
Половин час те копаха здраво, с пот на чело. Резултат — никакъв. Хвърлиха още половин час труд и пак нищо. Хък рече:
— Винаги ли заравят съкровищата толкова надълбоко?
— Понякога… не винаги. Обикновено не. Сигурно не сме уцелили точното място.
Избраха си ново място и отново започнаха да копаят. Работата вече не им спореше чак толкова, но те все пак напредваха. Известно време копаха мълчаливо. Най-сетне Хък се подпря на лопатата, избърса с ръкав избилите на челото му капки пот и каза:
— Като изкопаем това тук, къде ще копаем после?
— Какво ще кажеш да пробваме под старото дърво на хълма Кардиф, точно зад къщата на вдовицата?
— Според мен мястото е добро. Но вдовицата няма ли да ни го вземе, Том? Нали е на нейна земя!
— Тя да го вземе! Нека се опита, ако иска! Който намери скрито съкровище, негово си е. Няма значение на чия земя е изровено.
Така ставаше. Работата продължи. След време Хък се обади:
— Мътните да го вземат, пак не сме уцелили мястото. Ти как мислиш?
— Много странна работа, Хък. Изобщо не разбирам. Понякога се намесват вещиците. Сигурно и сега ни се бъркат.
— Хайде бе! Вещиците нищо не могат да направят през деня!
— Вярно, не бях се сетил. О, разбрах каква била работата! Ама че сме глупаци! Трябва да разберем къде пада сянката на клона в полунощ — там трябва да копаем!
— Ох, пусто да остане, толкова се бъхтихме за нищо! А пък сега, да го вземат дяволите, ще трябва да идваме и през нощта! А пък е много далече! Ти ще успееш ли да се измъкнеш?
— И още как! И то трябва да го свършим още тази нощ, защото ако някой друг види дупките, веднага ще разбере какво става тук и ще изрови съкровището!
— Тогава ще дойда довечера и ще ти измяукам.
— Добре. Хайде да скрием сечивата в храстите.
Същата нощ момчетата се върнаха на мястото кажи-речи по уреченото време. Седяха в мрака и чакаха. Мястото бе пусто, а времето по отколешна традиция бе смятано за най-страшното. Духове шептяха сред шумолящите листа, в тъмните кътчета се спотайваха призраци, в далечината се носеше гърлен кучешки вой, бухал му откликваше с гробовния си глас. Всички тези страхотии вдъхваха боязън у момчетата и затова те почти не разговаряха. По някое време прецениха, че трябва да е станало дванайсет. Отбелязаха къде пада сянката и се заловиха да копаят. Надеждите им се съживиха. Ставаше им все по-интересно и затова и
