Приключенията на Том Сойер

разточителният, пищен поток от „изящна словесност“; трета — издърпаните за ушите особено високо ценени думи и фрази, съвсем изтъркани от употреба. И още нещо много характерно, което окончателно досъсипваше тези писания — неизбежното и непоносимо поучение, размахало куцата си опашка в края на всяко едно от тях. Няма значение каква е темата — всеки път имаше сериозен напън тя така да се извърти, че да даде на всеки високонравствен и благочестив ум повод за размисъл и назидание. Очебийното лицемерие на тези поучения не бе достатъчно, за да бъде изпъдена тази мода от училищата — дори и в днешно време, и явно тя няма да бъде пропъдена, докато свят светува. В цялата ни страна няма нито едно училище, в което младите дами да не се чувстват длъжни да завършат съчинението си с проповед. И ще установите, че проповедта на най-разпуснатото момиче с най-небогоугодно поведение в цялото училище винаги е най-дългата и най-безмилостно благочестивата. Но стига вече — суровата житейска правда не е много приятна на вкус.

Да се върнем към изпита. Първото прочетено съчинение бе озаглавено „Живот ли е това?“. Може би читателят някакси ще изтърпи един откъс от него:

„По обичайните житейски пътища с какви радостни чувства младата душа предвкусва дългоочакваното празненство! Въображението трескаво рисува обагрени в розово картини на веселие. В своите мечтания сладострастната поклонница на модното светско общество вижда себе си сред развеселената тълпа и в нея са приковани всички погледи. Грациозното си тяло, обвито в белоснежни одежди, кръжи в лабиринта на весел танц; сред пъстрата празнична тълпа очите си блестят най-силно, походката си е най-лека.

В такива сладостни мечтания времето бързо отлита и идва желаният час — тя влиза в този рай, за който така упоено е мечтала. Колко приказно изглежда всичко за омаяните си очи! Всяко ново зрелище я омагьосва повече от предишното. Но след време тя открива, че под тази лъскава повърхност се крие суета и само суета, чиито ласкателства нявга са омагьосали душата си, но сега тя грубо дразни слуха си. Балната зала е загубила очарованието си и с погубено здраве и покрусено сърце тя си обръща гръб, убедена, че земните наслади не могат да удовлетворят копненията на душата!“

И тъй нататък, и прочие. По време на четенето се разнасяше одобрителен шепот, придружен с полугласни възклицания от рода на „Колко мило!“, „Колко красноречиво!“, „Толкова вярно“ и тем подобни и след като цялото това словоизлияние приключи с една особено мъчителна поука, последваха възторжени ръкопляскания.

После стана едно слабо и нажалено девойче с лице, притежаващо „интересната“ бледност, причинявана от хапчета и лошо храносмилане, и прочете „поема“. Две строфи от нея стигат:

„Девойка от Мисури се прощава с Алабама

Алабама, ах, сбогом! Обичах те силно,
ала с тебе сега се прощавам.
Ах, сърцето за тебе тъгува обилно
и споменът душата ми изпепелява!
Волно скитах из твойте гори, тъй честита,
бродех аз край река Талапуса
и на Таласи слушах рева на вълните,
и Аврора посрещах на склона на Куса!
Не е срамно, че тежка тъга ме гнети
и че лея аз сълзи не скришом!
Не с чужбина прощавам се — с родни земи,
горко, горко за тях аз въздишам!
Аз във тебе намерих и дом, и привет,
но напущам аз твойте долини!
Да изстинат очи и сърцето, и tкte,
ако ази към теб, Алабама, изстина!“

Малцина сред публиката знаеха какво значи tкte, но въпреки това поемата бе приета твърде добре.

След това излезе една мургава, черноока и чернокоса млада дама, която направи внушителна пауза, докара си трагично изражение и зачете с отмерен, тържествен тон:

„Видение

Тъмна и бурна бе нощта. Край небесния трон не блещукаше нито звездица, но глухият тътнеж на мощни гръмотевици постоянно трептеше в ухото. Страховити светкавици пируваха сърдити в облачните небесни чертози и сякаш презираха силата, с която укроти техния бяс бележитият Франклин! Дори и бурните вихри единодушно напуснаха тайнствените си домове и бушуваха, сякаш още повече да усилят безумието на пейзажа.

В такова време на мрак и печал за човешко състрадание въздишаше душата ми. Ала вместо това…

«Най-свидна ми приятелка, съветница, утеха моя и водач… в скръбта ми — радост, в радостта — блаженство» ми се притече на помощ.

Тя се движеше като едно от онези лъчезарни създания, с които младите романтици населяват във въображението си слънчевите пътеки на рая, кралица на красотата, неукрасена с нищо освен с безмерната си красота. Толкова лека бе походката си, че бе съвсем безшумна, и ако не бе вълшебният трепет, внушен от нежното си докосване, подобно на други скромни и ненатрапчиви красавици, и тя щеше да се изплъзне незабелязана, неочаквана. Странна печал бе изписана по чертите си, като ледените сълзи по одеждата на декември, когато тя посочи с пръст борещите се стихии навън и ме накара да размишлявам над двамата присъстващи.“

Този кошмар изпълваше към десет ръкописни страници и приключи с проповед, която така попарваше всички надежди за спасение на онези, които не принадлежат към презвитерианската църква, че му присъдиха най-голямата награда. Решиха, че това съчинение е най-прекрасното за вечерта. Кметът на градчето, докато връчваше наградата на авторката, произнесе пламенна реч, в която заяви, че никога досега не бил чувал „по-красноречиво“ произведение и че с него би могъл да се гордее самият Даниъл Уебстър4.

Мимоходом можем да отбележим, че броят на съчиненията, в които се прекаляваше с думата „прелестен“, а човешкият опит бе наричан „страница от живота“, си беше колкото обикновено.

Сега учителят, вече дотолкова размекнат от пиенето, че го избиваше на нежност, бутна стола си встрани, обърна се с гръб към публиката и започна да рисува на черната дъска картата на Америка, за да изпита учениците по география. Но ръката му трепереше и затова се получи жалка картинка. Сподавен кикот се разнесе из залата. Той знаеше каква е причината и реши да се поправи. Започна да бърше начертаното със сюнгера и да чертае отново, но сега линиите излизаха още по-разкривени, а кикотът все повече се усилваше. Той съсредоточи цялото си внимание върху работата си, решен да не се огорчава от смеха. Чувстваше, че всички погледи са впити в него, струваше му се, че е на път да постигне успех, но кикотът не само че не стихваше, а и забележително се усилваше. И как би могло да бъде иначе! Горе имаше таванска стая и точно над главата му се намираше капака за нея. Изведнъж от този капак увисна котка, вързана с въженце за бутовете. За да не мяука, главата и челюстите си бяха омотани с парцал. Докато се спускаше бавно, тя се извиваше нагоре и се опитваше да хване с ноктите си въженцето, но после се извърташе надолу и дращеше из въздуха. Кикотът ставаше все по-силен и по-силен — котката вече се намираше само на педя от погълнатия от заниманието си учител. Надолу, още по-надолу, още мъничко