пропиляната възможност! Но вече беше твърде късно. „Нищо вече не може да помогне на Беки“ — рече си той. В следващия миг учителят вдигна глава и огледа учениците. Този поглед накара всички да сведат очи. Имаше нещо в него, което накара дори и невинните да затреперят от страх. Настана мълчание — толкова продължително, че можеше да се преброи до десет. Гневът му все повече нарастваше. И тогава той проговори:
— Кой скъса тази книга?
Ни гък. Игла да изпуснеш, щеше да се чуе. Мълчанието продължаваше. Учителят се вглеждаше в лицата едно след друго и търсеше признаци на вина.
— Бенджамин Роджърс, ти ли скъса тази книга?
Отричане. И пак мълчание.
— Джоузеф Харпър, ти ли беше?
Отново отричане. Докато това изтезание се точеше, тревогата на Том ставаше все по-силна. Учителят огледа редиците на момчетата, позамисли се и се обърна към момичетата.
— Ейми Лоурънс?
Тя поклати глава.
— Грейси Милър?
Същият знак.
— Сюзън Харпър, ти ли беше?
Пак отрицание. Следващото момиче беше Беки Тачър. Том трепереше от глава до пети от вълнение и от чувство за безизходица.
— Ребека Тачър. — Том погледна лицето си, то бе пребледняло от страх. — Ти ли скъса… Не, погледни ме в очите. — Тя вдигна умолително ръце. — Ти ли скъса тази книга?
Една мисъл се стрелна като светкавица в ума на Том. Той скочи на крака и се провикна:
— Аз бях!
Цялото училище се облещи слисано срещу извършилия такова невероятно безумие. Том постоя, докато събере разпръснатите си мисли, и когато пристъпи напред, за да си получи наказанието, удивлението, благодарността, обожанието, които грееха в очите на клетата Беки, бяха достойна награда, заради която би понесъл и сто боя с пръчка! Вдъхновен от величието на собствената си постъпка, той изтърпя, без да гъкне, най-безмилостния пердах, нанасян някога от господин Добинс, и посрещна с безразличие и допълнителното жестоко наказание — да остане в училище два часа след занятията, защото знаеше коя ще го чака навън, докато пленничеството му свърши, и нямаше да смята двата скучни часа за загубени.
Същата нощ, щом си легна, Том започна да крои как да си отмъсти на Алфред Темпъл. Потънала в срам и разкаяние, Беки му бе разказала всичко, без да пропуска и собственото си предателство. Но скоро дори и жаждата за мъст отстъпи пред по-приятните размишления и когато Том най-сетне заспа, последните думи на Беки продължаваха да звучат мечтателно в ушите му:
— Том, как можеш да бъдеш толкова благороден!
Глава 21
Ваканцията наближаваше. Учителят, който поначало си беше строг, ставаше все по-строг и по- взискателен, защото искаше училището да се представи добре в деня на изпитите. Сега пръчката и линията му рядко оставяха без работа — поне що се отнася до долните класове. Само най-големите момчета и госпожиците по на осемнайсет-двайсет години отърваваха боя. А господин Добинс пердашеше здравата, защото, макар да криеше под перуката си съвсем плешиво, лъскаво теме, той все още бе в разцвета на силите си и мускулите му никак не бяха отпуснати. С наближаването на големия ден цялата склонност към тирания, която носеше в душата си, постепенно изплуваше на повърхността. Той сякаш изпитваше някакво отмъстително удоволствие от налагането на наказания и за най-дребното провинение. Вследствие на това най-малките момчета прекарваха дните си в ужас и страдания, а нощите — в кроене на планове за мъст. И никога не пропускаха удобен случай да направят някоя пакост на учителя. Но и той не оставаше назад. Възмездието за всеки успешен реванш бе толкова мащабно и величествено, че момчетата неизменно се оттегляха от бойното поле напълно разбити. Най-сетне те встъпиха в съзаклятие и скроиха план, обещаващ бляскава победа. Привлякоха към заговора сина на рисувача на табели, обясниха му плана и го помолиха за помощ. Той самият изпадна във възторг, за което си имаше съвсем сериозни основания: учителят се хранеше у тях и му бе дал предостатъчно поводи да го намрази. След няколко дни жената на учителя заминаваше на гости в провинцията, така че пред плана нямаше никакви пречки. За важните случаи учителят винаги се подготвяше, като пийваше порядъчно. Синът на рисувача на табели каза, че в навечерието на деня на изпитите, когато достопочтеният педагог се приведеше в нужното състояние, той щял да „оправи работата“, докато онзи дреме в креслото си. А после щеше да го събуди в нужния час и да го проводи в училище.
И ето, най-сетне славният ден дойде. В осем часа вечерта училището бе ярко осветено и украсено с венци и гирлянди от цветя и листа. Учителят седеше в голямото си кресло като на трон, покачен на висока платформа, а зад него бе черната дъска. Май беше доста на градус. На трите реда пейки от двете му страни и на шестте реда отпред бяха насядали градските големци и родителите на учениците. Отляво, зад пейките, на които бяха насядали гражданите, бе издигната обширна временна платформа — на нея бяха насядали учениците, на които предстоеше да бъдат изпитани тази вечер: редици от малки момченца, толкова чистички и спретнати, че им беше чоглаво; редици от недодялани юноши; белоснежни редове от момичета и млади госпожици, облечени в тънък лен и муселин, които очевидно осъзнаваха, че ръцете им са голи, че целите са накичени със старинните дрънкулки на баба, а в косите им са заплетени розови и сини панделки и цветя. На останалите места бяха насядали учениците, които нямаше да се явяват на изпит.
И така, тържеството започна. Едно съвсем мъничко момченце стана и крайно смутено издекламира:
И така нататък, като придружаваше рецитацията си с болезнено отработени спазматични жестове като някаква машина — по-точно машина, която е малко нещо повредена. Но макар и жестоко наплашено, то успя благополучно да издрапа до края, поклони се отработено и се оттегли под гръмки аплодисменти.
След това едно засрамено момиченце избърбори „Мери имаше си агънце“ и т.н., направи будещ състрадание реверанс, получи си заслужените ръкопляскания и си седна поруменяло и щастливо.
Том Сойер пристъпи напред важно-важно и подхвана неугасимата и безсмъртна реч „Свобода ми дайте или смърт“ с яростно настървение и неистова жестикулация… и се запъна по средата. Скова го ужасна сценична треска, краката му се разтрепераха и той насмалко не се задави. Вярно, цялата публика проявяваше към него явно съчувствие, но и мълчеше, което беше още по-зле и от съчувствието. Учителят се намръщи и с това провалът стана пълен. Том се помъчи, помъчи и накрая се оттегли, напълно разбит и победен. Разнесоха се неубедителни аплодисменти, но те бързо утихнаха.
Последваха „Момчето на пламтящата палуба стоеше“, „Връхлетяха асирийци“ и други бисери на декламацията. После дойдоха упражненията по четене и битката с правописа. Малобройният клас по латински изрецитира няколко стиха с чест. Сега идеше ред на гвоздея на програмата: собствените съчинения на младите госпожици. Всяка от тях на свой ред излизаше на предния край на платформата, прокашляше се, разгръщаше ръкописа си (вързан с изящна панделка) и започваше да чете, като усърдно наблягаше на „изразителността“ и пунктуацията. Темите бяха все същите, разчепквани по подобни поводи от майките им, бабите им и несъмнено от всичките им прабаби по майчина линия чак до времето на кръстоносните походи. Една от темите беше „Дружбата“ и още „Спомени за миналите дни“, „Религията в историята“, „Земята на мечтите“, „За ползата от културата“, „Форми на политическата власт — сравнения и съпоставки“, „Меланхолия“, „Синовна обич“, „Сърдечни копнежи“ и т.н., и т.н.
Преобладаваща особеност на тези съчинения бе грижливо откърмената и къткана меланхолия; друга бе