— Каква кора?
— Кората, на която бях ти писал, че сме станали пирати. Сега ми се иска ти да се беше събудила, когато те целунах… Честно!
Строгите бръчки по лицето си се отпуснаха и внезапно в очите си грейна нежност.
— Наистина ли ме целуна, Том?
— Ами че да, целунах те!
— Сигурен ли си, Том?
— Съвсем сигурен съм, лельо!
— Защо ме целуна, Том?
— Защото много те обичам, а ти лежеше и стенеше и на мен ми стана жал.
Думите му звучаха правдиво. Когато заговори, леля му не можа да скрие треперенето в гласа си:
— Целуни ме пак, Том! А после марш на училище и не ми досаждай повече!
Щом той тръгна, старицата начаса изтича при един шкаф и извади отвътре дрипавото сако, с което Том бе тръгнал да става пират. После изведнъж се спря със сакото в ръце и си рече:
— Не, не смея! Горкото момче сигурно е излъгало — ала това е благословена лъжа, благословена, защото ми дава такава утеха! Надявам се Господ… Зная, че Господ ще му прости, защото той излъга от добро сърце. Ала не искам да се убеждавам, че е лъжа и затова няма да погледна!
Тя остави сакото и се замисли за минута. На два пъти отново посегна към дрехата и всеки път отдръпваше ръка. Най-сетне посегна още веднъж, като този път се окуражи с мисълта: „Тази лъжа е добра… добра лъжа… няма да се оставя да ме огорчи“. И така, тя бръкна в джоба на сакото. Миг по-късно вече четеше през сълзи написаното на кората и повтаряше:
— Сега бих могла да простя на моето момченце и милион грехове!
Глава 20
Когато леля Поли целуна Том, в целувката си имаше нещо такова, че тя разсея тъгите му и отново му стана леко и весело. Той тръгна към училището и му провървя — в началото на Медоу Лейн засече Беки Тачър. Настроението на Том винаги определяше и действията му. Без да се колебае нито миг, той изтича при нея и каза:
— Беки, днес аз се държах ужасно противно и много съжалявам! Никога, никога повече няма да правя така, докато съм жив! Моля те, нека се сдобрим!
Момичето спря и го погледна презрително в очите:
— Ще ви бъда признателна, ако не ме занимавате със себе си, господин Томас Сойер. Никога повече няма да ви проговоря.
После вирна глава и отмина. Том така се стъписа, че дори не му дойде наум да си изтърси: „На кого ли му дреме, важна госпожичке?“, и когато най-сетне се окопити, вече беше късно. Затова не каза нищо, но бе побеснял от ярост. Мотаеше се из училищния двор и си мечтаеше тя да е момче и си представяше как, ако тя беше момче, щеше да я направи на пух и прах. Точно тогава тя му се изпречи на пътя и той си подхвърли ехидна забележка. Тя не му остана длъжна и с това те скъсаха окончателно. На възмутената Беки си се струваше, че няма търпение да започне часът — така жадуваше да види как ще набият Том за изцапания учебник. Подигравките на Том бяха пропъдили и последните остатъци от намерението си да издаде Алфред Темпъл.
Горкото момиче, де да знаеше каква беда я чака! Учителят, господин Добинс, вече бе човек на средна възраст, но все още таеше несбъднати стремежи. На младини най-свидната му мечта бе да стане лекар, но бедността му отреди скромния дял на учител в малко градче. Всеки ден той изваждаше от бюрото си една тайнствена книга и докато учениците си учеха уроците, той увлечено я четеше. Държеше книгата под ключ. Нямаше хлапак в училище, който да не си умира да надникне вътре, но сгоден случай все не идваше. Всяко момче и всяко момиче си имаше някаква теория що за книга е това, но една с една не съвпадаше, а нямаше как да се доберат до истината, заключена в чекмеджето. И ето, когато Беки минаваше покрай писалището, което се намираше близо до вратата, тя забеляза, че ключът е пъхнат в ключалката! Това бе безценен миг. Тя се огледа — беше съвсем сама. В следващия миг книгата вече беше в ръцете си. На корицата пишеше „Анатомия“ от професор еди кой си. Това нищичко не си говореше, затова тя отвори книгата и веднага попадна на илюстрацията на първа страница — красива оцветена рисунка на чисто гол човек. В този миг върху страницата падна сянка — Том Сойер се появи на вратата и съзря рисунката. Беки сграбчи книгата и я затвори, но за зла беда скъса страницата с рисунката по средата. Тя бутна книгата в чекмеджето, врътна ключа и избухна в плач от срам и от яд.
— Какъв подлец си ти, Том Сойер — да се промъкваш зад гърба на хората и да надничаш какво разглеждат!
— Аз откъде да знам, че разглеждаш нещо?
— Как не те е срам, Том Сойер! Знам, че ще ме издадеш — и тогава какво ще правя, ох, какво ще правя?! Ще ме набият, а никога досега не са ме били в училище! — Тя тропна с краче и додаде: — Бъди подлец, щом искаш! Но знам, че и на тебе ще ти се случи нещо, ти само почакай и ще видиш! Отвратителен си, отвратителен, отвратителен! — и тя отново се обля в сълзи и изхвръкна от стаята.
Том стоеше и не помръдваше, съвсем шашардисан от яростната си атака. След малко си рече: „Ама че чудачки и глупачки са това момичетата! Никога не била яла бой в училище! Чудо голямо! Че какво толкова е един бой? Ама такива са си момичетата — ужасно разглезени страхопъзли! То се знае, че аз няма да издам тази малка глупачка на стария Добинс, защото мога да си си го върна и по друг начин, а не така подло. Но какво от това? Старият Добинс ще попита кой е скъсал книгата му и никой няма да си признае. И тогава той ще направи същото, както прави винаги — ще почне да разпитва наред и когато стигне до виновника, ще го познае, без да има нужда той да си признава! Лицата на момичетата винаги ги издават — те нямат никакъв кураж! Тя ще си изяде боя. Ще си изпати Беки Тачър, пък и няма как да се измъкне! — Том поразмишлява още малко над това и додаде: — Пада си се, щом толкова си се иска и мен да ме види на същия хал… нека види какво е!“
И Том се присъедини към тълпата ученици, които играеха на двора на гоненица. След малко дойде учителят и занятията започнаха. Том учението нещо не го влечеше. Всеки път, когато погледнеше крадешком редицата на момичетата, изражението на Беки го тревожеше. Като се има предвид нейното държание, на него никак не му се искаше да я съжалява, ала въпреки това му беше жал. Не можеше да предизвика у себе си никакво подобаващо злорадство. Не след дълго той откри изцапания учебник и собствените му грижи и несгоди всецяло завладяха мислите му. Беки се отърси от печалния си унес и прояви жив интерес към ставащото. Според нея Том нямаше как да се измъкне от затруднението, като отрича, че е излял мастилото върху учебника — и излезе права. Отричането като че единствено влошаваше положението му. Беки си мислеше, че това ще я зарадва и се опитваше да си втълпи, че наистина е така, но осъзна, че изобщо не е убедена. И когато се стигна до най-лошото, тя усети порив да стане и да издаде Алфред Темпъл, но се насили да остане на мястото си — защото, рече си тя, „той със сигурност ще ме издаде, че аз съм скъсала картинката. Няма гък да кажа, ако ще и животът му да зависи от това!“
Том си отнесе боя с пръчка и се върна на мястото си, ала никак не бе съкрушен, защото си мислеше, че като нищо може да е бутнал мастилницата, без да иска, върху учебника, докато са се гонели из класната стая. Беше отричал за едната чест и защото така беше прието и накрая не се бе признал за виновен само заради принципа.
Измина цял час. Учителят клюмаше на своя трон, а от жуженето на кълвящите учебниците ученици самият въздух навяваше сън. Най-сетне господин Добинс се протегна, прозя се, отключи чекмеджето и бръкна за книгата, но сякаш се зачуди дали да я вади или не. Повечето ученици го гледаха съвсем равнодушно, но сред тях имаше двама, които следяха движенията му нащрек. Господин Добинс поопипа разсеяно книгата, после я извади и се нагласи на стола да чете! Том стрелна Беки с поглед. Изражението си бе беззащитно и безпомощно — приличаше на зайче, в чиято глава е прицелено дуло на пушка. Той начаса забрави за караницата им. Бързо трябваше да се направи нещо! Още в същия миг! Но неизбежността на предстоящото сковаваше изобретателността му… Прекрасно! Озари го вдъхновение! Той ще изтича, ще грабне книгата, ще изхвърчи през вратата и ще офейка. Но само за един кратък миг неговата решителност се разколеба и шансът бе безвъзвратно загубен — учителят отвори книгата. Де да можеше Том да си върне
