отворила.
— Да, точно така казах, досущ същото! Нали така, Мери? Продължавай!
— И после… и после… ами, не съм много сигурен, но май накара Сид да отиде да… да…
— Да? Кажи? Какво го накарах, Том? Какво го накарах?
— Ами, накара го… накара го… да я затвори.
— Божичко! В живота си не съм чувала подобно нещо! Върви разправяй, че сънищата са празна работа! Сирини Харпър трябва да узнае това час по-скоро! Ха, да я видя сега как ще се измъкне и ще почне ли пак да ми разправя за суеверия! Разказвай, Том!
— О, оттук нататък вече ми е ясно като бял ден. После ти каза, че аз не съм бил лош, а само съм бил пакостник и непослушен, и немирен като… като жребче ли беше, какво беше…
— Точно така казах! Боже милостиви! Карай нататък, Том!
— После ти се разплака.
— Да, точно така, разплаках се! И то не за пръв път! А после…
— После госпожа Харпър също се разплака и каза, че Джо бил съвсем същият и че много си се щяло да не го е била заради някаква сметана, дето самата тя я била изхвърлила…
— Том! Ти си бил осенен от Светия Дух! Този сън е бил пророчески, да знаеш! Мили Боже… разказвай, Том!
— После Сид каза, че… каза, че…
— Според мен нищо не съм казал! — обади се Сид.
— Да, Сид, каза! — намеси се Мери.
— Млъкнете и оставете Том да продължи! Какво каза Сид, Том?
— Каза… струва ми се, каза, че се надява там, където съм отишъл, да ми е по-добре, но щяло да е по- хубаво, ако съм бил по-добър…
— Ето на, чу ли! Дума по дума го каза!
— А ти му се скара да млъкне.
— Точно така си беше! Сигурно тук е идвал ангел! Да, ангел е имало тук!
— А госпожа Харпър разказа как Джо я уплашил с бомбичка, а пък ти си разказа за Питър и пенкилера…
— Вярно! Жива да не бях, ако не е вярно!
— А после много си говорихте за това как претърсили цялата река за нас и че погребението щяло да е в неделя, а после ти и старата госпожа Харпър се прегърнахте и се разплакахте и тя си тръгна.
— Точно така беше! Точно така — вярно е, както е вярно, че сега съм точно тук, на това място! Том, ти така го разказа, все едно си го видял със собствените си очи! А после какво стана, Том? Кажи!
— След това ми се стори, че се молиш за мен… и аз те виждах и чувах всяка твоя дума. После ти си легна, а на мен ми стана толкова жал за тебе, че взех парче кора от чинар и написах на нея: „Ние не сме умрели, а само избягахме и станахме пирати“ и я оставих на масата до свещта. И ти изглеждаше толкова добра, докато спеше, че аз се приближих, наведох се и те целунах по устата.
— Наистина ли, Том? Наистина ли? Заради това ти прощавам всичко! — и тя така стисна момчето в прегръдките си, че то се почувства последен негодник.
— Много мило, макар че е било само… насън — рече Сид сам на себе си, но все пак достатъчно силно, че да го чуят.
— Млъкни, Сид! Насън човек прави всичко онова, което би направил и наяве. Том, ето ти една хубава голяма ябълка, която пазех за теб, ако се намериш… а сега марш на училище! Благодаря на Бога, нашия Отец, че те върна при мен, защото той е търпелив и милостив към онези, които вярват в Него и спазват заповедите му. Той знае, че аз съм недостойна, но ако само достойните получаваха неговата благодат и Божията ръка помагаше само на тях в трудности, малцина щяха да се усмихват тук, на земята, и да добиват вечен покой, падне ли дългата нощ. Хайде, Сид, Мери, Том, тръгвайте веднага, стига вече сте ми се пречкали тук!
Децата тръгнаха за училище, а старицата се запъти към госпожа Харпър, за да съкруши нейното здравомислие, като си разкаже пророческия сън на Том. Сид прецени, че ще е по-добре да не издава какво се върти в главата му на тръгване от къщи. А то беше: „Много плитко скроено — толкова дълъг сън и без нито една грешка!“.
Какъв герой беше станал Том! Той не припкаше и не подскачаше като преди, а ходеше наперено, с достойнство, както подобава на пират, осъзнаващ, че всички погледи са приковани в него. Така си и беше. Той се опитваше да се преструва, че не забелязва как го гледат и какво си приказват, докато минава покрай тях, но за него това бе важно като хляба насъщен. По-малките момченца се тълпяха в краката му и се гордееха, че ще ги видят с него и че той ги търпи — все едно той бе барабанчикът начело на някакво шествие или пък слонът, предвождащ пътуваща менажерия при влизането си в града. Връстниците му се правеха, че изобщо не знаят за неговото бягство, но въпреки това се изяждаха от завист. Всичко биха дали, за да имат мургавата му загоряла кожа и бляскавата му слава. Но Том не би се разделил нито с едното, нито с другото, дори да му предложат в замяна истински цирк.
В училище децата се отнасяха към него и Джо с такава почит и ги зяпаха с такава красноречива възхита, че много скоро двамата герои се надуха непоносимо. Те започнаха да разказват приключенията си на зажаднелите слушатели, но това бе само началото, защото с такова въображение като тяхното, готово неспирно да им предоставя материал, сякаш нямаше да има край! А най-накрая, когато извадиха лулите си и най-спокойно започнаха да пуфкат с тях, славата и величието им достигнаха своя връх.
Том реши, че сега вече може да се отърве от Беки Тачър. Славата му бе достатъчна. Щеше да живее за славата. Сега, когато бе завоювал такава почит, Беки може би ще пожелае да се сдобрят. Е, нека си желае — ще види тя, че и той може да бъде толкова безразличен като някои хора! След малко тя пристигна. Том се престори, че не я вижда. Той се отдалечи, отиде при една групичка момчета и момичета и се заговори с тях. Не след дълго забеляза, че тя тичаше весело насам-натам с поруменяло лице и танцуващи очи и се преструваше на твърде увлечена от играта на гоненица със съученичките си — хванеше ли някоя, се заливаше от смях. Но той забеляза, че все гледа да хване онези, които са най-близо до него, и всеки път го поглежда крадешком. Това гъделичкаше злобното му тщеславие и затова, вместо да го накара да омекне, го караше още повече да се надува и още по-старателно да се прави, че не я вижда. Не след дълго тя се отказа от гоненицата и започна нерешително да се разхожда наоколо, като изпусна една-две въздишки и току поглеждаше тайничко и с копнеж към Том. Тогава забеляза, че от всички той обръща най-много внимание на Ейми Лорънс. Остра болка я прониза, обхвана я тревога и тя се опита да си тръгне, но вероломните си крака я заведоха право при онази групичка. С престорена жизнерадост тя се обърна към едно момиче, застанало току до лакътя на Том:
— Мери Остин, лошо момиче такова! Защо не дойде на неделно училище?
— Ходих! Ти не ме ли видя!
— Не съм! Беше ли? Къде седеше?
— В класа на госпожица Питърс както винаги. Аз те видях!
— Така ли? Странно, че аз не съм те видяла. Исках да ти кажа за пикника.
— О, колко хубаво! Кой го устройва?
— Майка ми, за мен!
— Ех, че хубаво! Надявам се, че тя ще позволи и аз да дойда!
— Да, разбира се — нали пикникът е за мен! Мама ще позволи да дойдат всички, които поканя аз, а аз искам ти да дойдеш!
— Колко мило! Кога ще бъде?
— Скоро. Сигурно през ваканцията.
— Ех, че ще се повеселим! Всички момчета и момичета ли ще поканиш?
— Да, всички, които са ми приятели… или искат да ми бъдат приятели — и тя хвърли крадешком поглед към Том, но точно тогава той увлечено разказваше на Ейми Лорънс за ужасната буря на острова и как светкавицата „нацепила на трески“ огромния чинар, докато той „бил на три крачки от него“.
— А може ли и аз да дойда? — попита Грейс Милър.
— Може.
— Ами аз? — попита Сали Роджърс.
