На вечеря никой от тях не бе особено приказлив. И двамата изглеждаха смирени и когато след ядене Хък натъпка лулата си и понечи да натъпче и техните, те отказаха, защото нещо не им било добре, сигурно на обяд са яли нещо, което не им е понесло.
Някъде към полунощ Джо се събуди и разбута и другите. Тегнеше мрачен задух, който сякаш предвещаваше злини. Момчетата се сгушиха едно в друго и потърсиха дружелюбието на огъня, макар жегата и задухът да ги потискаха. Не помръдваха, напрегнати в очакване. Нищо не нарушаваше тържествената тишина. Отвъд отблясъците на огъня всичко тънеше в черен мрак. Не след дълго трепна сияние, което озари листака и угасна. След време последва нов проблясък, малко по-силен. По-късно — още един. Сред клоните на дърветата се разнесе слабо, като въздишка стенание. Момчетата почувстваха мимолетен полъх по бузите и потръпнаха при мисълта, че край тях е преминал нощният дух. Всичко притихна. А после някакъв странен проблясък превърна нощта в ден и освети съвсем отчетливо всяка тревичка около краката им. Освети и три бледи, уплашени лица. В небесата глухо проехтя гръм, стовари се върху земята и лека-полека утихна, като мърмореше кисело в далечината. Лъхна студен вятър, листата зашумоляха, а прашинките пепел от огъня се завихриха във въздуха като снежинки. Яростно сияние отново освети гората и мигом гръмна гръм, който сякаш сцепи върховете на дърветата над главите на момчетата. Падна дълбок мрак и те се вкопчиха с ужас един в друг. Няколко едри капки дъжд изплющяха в листата.
— Момчета, бързо под навеса! — извика Том.
Те хукнаха нататък, като се препъваха в корени и лозови стебла. Всеки се бе юрнал в различна посока. Свиреп вятър разлюля дърветата и засвири в клоните им. Още не изгаснала една ослепителна светкавица, блясваше втора, а оглушителните гръмотевици ехтяха безспир. А после рукна проливен дъжд и засилващият се ураган го погна надолу към земята като водопад. Момчетата си подвикваха, ала воят на вятъра и грохотът на гръмотевиците напълно заглушаваха гласовете им. Все пак един по един те най-сетне се добраха до навеса и се напъхаха под него — премръзнали, уплашени и мокри до кости. Но поне не бяха сами в нещастието си, за което се чувстваха благодарни. Не можеха да разговарят — дори и да успееха да надвикат останалите шумове, старото платно плющеше бясно. Бурята все повече се развихряше. Не след дълго платното се откъсна от вървите и вихърът го поде. Момчетата се уловиха за ръце и побягнаха, като се препъваха и ожулваха, към скривалището на един голям дъб на брега на реката. Битката се бе разгоряла. Под неспирния огън на пламтящите в небесата светкавици всичко долу се виждаше ясно очертано, без никаква сянка: огъващите се дървета, разбушувалата се река, цялата в бяла пяна, прииждащите разпенени гребени на вълните, които хвърляха пръски, смътните очертания на високи скали от другата страна, надничащи през облачната завеса и през косо падащия воал на дъжда. Сегиз-тогиз някое грамадно дърво не издържаше и с трясък се сгромолясваше сред по-младите фиданки, а неспирните гръмотевици се превърнаха в оглушителни взривове — остри, пронизителни, неописуемо ужасни. Най-сетне бурята така се развилня, сякаш искаше да разпръсне острова на парчета, да го изгори, да го залее чак до върховете на дърветата, да го издуха, да оглуши всяко живо същество на него и всичкото това в един и същи миг. Ужасна бе тази нощ за младите бездомници без покрив над главата.
Но най-сетне битката свърши, войските на бурята се оттеглиха, а заплахите и ропотът им все повече и повече утихваха. Отново се възцари мир. Момчетата се върнаха в лагера, стъписани от страх, но откриха, че са имали поне мъничко късмет: големият чинар, под който се подслоняваха за сън, бе рухнал, повален от гръм, но поне не са били под него, когато страшното се бе случило.
Всичко в лагера бе подгизнало, включително огънят, защото като всички на техните години и нашите трима момци бяха проявили нехайство и не бяха взели никакви мерки срещу дъжд. Лоша работа — бяха мокри до кости и премръзнали. Лицата им красноречиво отразяваха нещастието им, но не след дълго откриха, че огънят бе пропълзял толкова надълбоко под пъна, до който го бяха наклали (там, където той се извиваше, не допираше земята), че около педя от жарта не бе успяла да се намокри. И така, те се заловиха здравата за работа и най-сетне със съчки и парчета кора, останали на сухо под повалените дървета, успяха отново да разпалят огъня. После натрупаха отгоре големи изсъхнали клони и той запламтя като пещ, а сърцата им отново се изпълниха с радост. Изсушиха свинския бут и си устроиха гуляй, а после насядаха край огъня и се разприказваха за среднощното си приключение, като щедро го украсяваха. И така чак до сутринта, защото наоколо не бе останало и едно сухо местенце, където да легнат да спят.
Щом слънцето ги погали крадешком с първите си лъчи, момчетата се одрямаха. Те отидоха на пясъчния бряг и легнаха да спят. Не след дълго слънцето започна да ги припича, те се вдигнаха начумерено и започнаха да приготвят закуската. След като закусиха, се почувстваха схванати, ставите ги въртяха и отново ги налегна тъгата по дома. Том забеляза издайническите признаци и се помъчи да разведри пиратите, доколкото може. Но на тях не им беше нито до топчета, ни до цирк, ни до плуване, ни до нищо. Той им напомни за великата тайна и с това малко ги поободри. Том се възползва, за да им предложи едно ново свое хрумване: да се откажат временно от пиратството и за разнообразие да станат индианци. Идеята им допадна и не след дълго те вече бяха съблечени и нашарени от главата до петите с черна кал като същински зебри. Разбира се, всички до един бяха вождове и се юрнаха в гората да нападат английските заселници.
След това се разделиха на три враждебни племена и започнаха да връхлитат един върху друг от засада с ужасни бойни викове и да се колят и скалпират с хиляди. Много кръв се проля този ден, поради което останаха извънредно доволни.
Щом наближи вечеря, те отново се събраха в лагера, изгладнели и весели. Но тук възникна затруднение: враждуващите индианци не можеха да разчупят заедно хляба на гостоприемството, ако преди това не сключат примирие, но това бе просто невъзможно, без да изпушат лулата на мира. За друг обичай не бяха чували. На двама от диваците много им се щеше да си бяха останали пирати, ала нямаше как, затова те се престориха на бодри и весели и лулата започна да обикаля в кръг и всеки пафкаше, както си му е редът.
И гледай ти, те се зарадваха, че са станали диваци, защото излезе, че са спечелили нещичко от това — откриха, че сега могат да пушат по малко, без да им се налага да си търсят изгубените ножчета. Вече не им се гадеше толкова и този път мина по-леко. Не искаха да пропиляват нещо толкова многообещаващо поради липса на старание и затова вечерта се поупражняваха предпазливо и постигнаха съвсем приличен успех. В негова чест си устроиха истинско тържество. Бяха толкова горди и щастливи от новото си постижение, като че са скалпирали и одрали шестте индиански племена. И нека ги оставим да си пушат, да си бърборят и да се хвалят, защото засега те повече не ни трябват.
Глава 17
През същия този тих и спокоен съботен следобед в малкото градче никак не беше весело. Семейство Харпър и семейството на леля Поли сложиха траур, потънали в скръб и облени в сълзи. Необичайна тишина бе надвиснала над града, който бездруго си беше тих. Жителите му се занимаваха разсеяно с обичайните си работи и почти не продумваха, ала често-често въздишаха. За децата съботната почивка сякаш бе тежко бреме — играта никак не им вървеше и по някое време сами я зарязваха.
Същия следобед Беки Тачър печално бродеше из пустия училищен двор, потънала в дълбока скръб. Ала нищичко там не можеше да я утеши.
— Ах, де да можех да си върна онази пиринчена топка! — мълвеше тя сама. — Сега си нямам никакъв спомен от него! — и тя сподави напиращото в гърлото си ридание.
След малко се спря и си рече:
— Точно тук се случи. О, де да можеше да се повтори, аз нямаше да му кажа онова — за нищо на света нямаше да го кажа! Ала него го няма вече и аз никога, никога, никога повече няма да го видя!
Тази мисъл я съкруши и тя си тръгна, а сълзите се стичаха по бузите си. После пристигна цяла дружина момчета и момичета, другари по игра на Том и Джо, загледаха се през оградата и започнаха да си припомнят благоговейно как, когато го видели за последен път, Том бил направил това и това, а пък Джо бил казал еди си какво. Дори и най-малката дреболия е предвещавала нещо ужасно, както ясно се виждаше сега! Всеки, който кажеше нещо, посочваше точното място, на което е стояло всяко от изгубените момчета, и добавяше нещо от рода на „А пък аз стоях ето така, точно както стоя и сега, все едно че ти си той — толкова близо бях до него! И тогава той ми се усмихна ето така и мен като че нещо ме прихвана, като ми стана едно такова страшно! Тогава изобщо не ми беше ясно защо така, но сега го разбирам!“
