— Момчета, бас ловя, че на този остров и преди е имало пирати. Ще го изследваме отново. Сигурно са скрили тук някъде някое съкровище. Какво ще кажете, ако се натъкнем на някое прогнило ковчеже, пълно със злато и сребро,… а?
Но предложението му възбуди съвсем слаб ентусиазъм, който утихна без никакъв отговор. Том се пробва да ги съблазни и с още едно-две предложения, но и те се провалиха. Работата беше съвсем обезкуражаваща. Джо седеше, ровичкаше с пръчка в пясъка и изглеждаше много мрачен. Най-сетне каза:
— Момчета, хайде да се откажем. Искам да се прибера вкъщи. Тук е толкова пусто.
— О, не, Джо, полека-лека ще ти мине — увери го Том. — Само си помисли колко много риба можем да ловим тук!
— Риболовът не ме интересува. Искам да се прибера вкъщи.
— Ама, Джо, няма друго такова място за плуване!
— Плуването не струва. Мен то май даже никак не ме интересува, като няма кой да ми го забранява. Сериозно, искам да си ида вкъщи.
— Ох, ама какво си бебе! Домъчня ти за мама, а?
— Да, много ми е мъчно за мама даже. И на теб щеше да ти е мъчно, стига да имаше майка. Не съм по- голямо бебе от теб! — и Джо заподсмърча.
— Е, да оставим ревливото бебе да си ходи при мама, а, Хък? Горкичкото, колко му се иска да я види! Да си я гледа, щом иска. На теб тук нали ти харесва, Хък? Ние с тебе оставаме, нали?
— Д-д-да — отвърна Хък без никакво въодушевление.
— Никога повече няма да ви проговоря, докато съм жив — заяви Джо и стана. — Дотук бях! — и той мрачно се дръпна настрани и започна да се облича.
— Чудо голямо! — заяви Том. — Че на кого ли му е притрябвало да му говориш? Върви си у дома да ти се смеят. Хубав пират, няма що! Ние двамата с Хък не сме ревльовци. Ние ще останем, нали, Хък? Той нека си върви, щом иска. Сигурно все някак ще я караме и без него.
Ала Том се притесни и се разтревожи, като видя, че намусеният Джо продължава да се облича. Безпокоеше го и копнежът, с който Хък наблюдаваше приготовленията на Джо, и злокобното му мълчание. След малко Джо, без да каже и дума на раздяла, се запъти към илинойския бряг. Сърцето на Том се сви. Той погледна Хък. Хък не издържа на погледа му и сведе очи, а после рече:
— Том, и аз искам да си вървя. И без това вече ми беше много самотно, а сега ще стане още по-зле. Том, хайде и ние да си вървим.
— Аз пък не ща! Вие си вървете, като искате. Аз съм решен да остана.
— Том, по-добре ще е да си вървя.
— Върви си, че кой ти пречи?
Хък засъбира разхвърляните си дрехи и каза:
— Иска ми се и ти да дойдеш, Том. Помисли си, пък ние, като стигнем брега, ще те почакаме.
— Има да си чакате!
Хък се отдалечи печално. Том го сподири с поглед, а сърцето му се късаше от желание да потъпче гордостта си и да ги настигне. Надяваше се момчетата да спрат, но те продължаваха бавно да се отдалечават. Внезапно му се стори, че става много тихо и самотно. Той поведе последна борба с гордостта си, а после се втурна подир другарите си с вик:
— Чакайте! Чакайте! Имам да ви казвам нещо!
Те спряха и се обърнаха. Когато Том ги настигна, той започна да им разкрива тайната си, а те слушаха навъсени, но щом усетиха какъв е номерът, нададоха бойни викове и заявиха, че това било „разкошно!“ и че ако им бе казал от самото начало, изобщо нямало да си тръгнат. Том си измисли някакво оправдание, но всъщност досега си бе мълчал от страх, че дори и тази велика тайна не би ги задържала задълго. Затова бе решил да я държи в запас като последно изкушение.
Момчетата весело се върнаха в лагера и отново се заиграха, като не спираха да бърборят за изумителния план на Том и да се възхищават на неговата гениалност. След апетитния обяд от риба и яйца Том заяви, че иска да се научи да пуши. Джо също се въодушеви от идеята и каза, че и той иска да пробва. Хък направи лули от царевични кочани и ги натъпка. Двамата новаци досега не бяха пушили нищо друго освен пури от лозови листа, но от тях щипеше на езика и изобщо не ги смятаха за достойни за истински мъже.
Те се проснаха, подпряха се на лакти и започнаха да пафкат, много плахо и предпазливо. Димът имаше неприятен вкус и те се позадавиха, но въпреки това Том заяви:
— Ама то било много лесно! Де да знаех, отдавна да съм се научил!
— И аз така — подкрепи го Джо. — То било нищо работа!
— Колко пъти съм ги гледал хората как пушат и ми се е искало да се науча… Но не подозирах, че ще мога! — възкликна Том.
— То и с мен беше същото, нали, Хък? Нали си ме чувал и аз да ги говоря тия? Нека Хък да каже.
— Да, и то колко пъти! — потвърди Хък.
— И аз съм го казвал — продължи Том. — Стотици пъти! Веднъж при кланицата — не си ли спомняш, Хък? Там беше и Боб Танър, и Джони Милър, и Джеф Тачър също беше. Не помниш ли, че го казах, Хък?
— Точно така — съгласи се Хък. — Него ден бях изгубил едно бяло топче. Не, предишния ден беше.
— Ето на, казах ли ти! — възкликна Том. — И Хък си го спомня.
— Мисля, че цял ден бих могъл да пуша лула — заяви Джо. — Изобщо не ми става лошо.
— Нито пък на мен — каза Том. — По цял ден мога да пуша! Бас държа обаче, че Джеф Тачър няма да може.
— Джеф Тачър! Че той като дръпне два пъти и ще рухне на земята! Само му дай да пробва и ще види той!
— И още как! И Джони Милър също — ще ми се да го видя как ще се справи!
— Ох, недей! — възкликна Джо. — Главата си залагам, че Джони Милър никаква няма да я свърши. Само да дръпне и ще се просне.
— Тъй си е, Джо! Как ми се иска да ни видят сега момчетата!
— И на мен!
— Хей, момчета, недейте да казвате на никого! И някой път, когато са наблизо, аз ще дойда при тебе и ще кажа: „Да ти се намира лула, Джо? Пуши ми се“. А ти, така нехайно, все едно това е нищо и никакво, ще ми отговориш: „Да, старата ми лула е у мен, имам и още една, но тютюнът ми не го бива“. А пък аз ще кажа: „О, карай да върви, стига да е серт“. Тогава ти ще извадиш лулите и най-спокойно ще си запалим, и ще ги гледаме как се блещят!
— Дявол да го вземе, Том, ама че весело ще бъде! Ще ми се да беше още сега!
— И на мен! И като им кажем, че сме се научили, когато сме били пирати, ще си умрат от завист, че не са били с нас!
— Направо ще се пукнат! Бас държа!
И разговорът продължи все в този дух, но скоро започна да замира и да става все по-несвързан. Умълчаваха се все по-дълго и, чудна работа, храчеха и плюеха все по-често. Всяка пора в устите им се превърна в извор — едва успяваха да изплюят насъбралата се под езика им слюнка и да предотвратят потопа. Но въпреки всичките им усилия тя влизаше в гърлото и започваше да им се гади. И двете момчета сега изглеждаха много бледи и нещастни. Лулата на Джо изпадна от безчувствените му пръсти. Последва я и лулата на Том. И двата извора бликаха буйно, а двете помпи работеха с всичка сила. Най-накрая Джо промълви с немощен глас:
— Изгубил съм си ножчето. Май ще е добре да го потърся.
Том предложи с разтреперани устни, като се запъваше:
— Ще дойда с теб да ти помогна. Ти върви нататък, а аз ще потърся около извора. Не, ти няма защо да идваш, Хък — сами ще го намерим.
И така, Хък седна и чака цял час. Стана му самотно и той тръгна да търси другарите си. Те лежаха в гората, далеч един от друг. И двамата бяха бледи и спяха непробудно. Но нещо му подсказа, че и да са сгазили лука, вече им няма нищо.
