— Надявам се, че на Том му е по-добре там, където е сега — обади се Сид. — Но ако тук бе слушал малко повече…
— Сид! — Том усети сърдития поглед на старицата, макар да не го виждаше. — Думица да не си казал срещу моя Том сега, когато вече го няма на този свят! Господ ще се погрижи за него, господинчо, ти няма какво да се тревожиш! О, госпожо Харпър, не зная как ще свикна с мисълта, че вече го няма! Не знам, просто не мога! Той ми беше такава утеха, макар така да мъчеше старото ми сърце…
— Бог дал, Бог взел… Да се слави името Господне! Но каква мъка… ох, каква мъка! Ами че съвсем скоро, едва миналата събота, моят Джо хвърли бомбичка право под носа ми и аз така го блъснах, че чак го съборих на земята! Отде да зная, че толкова скоро… о, да можеше това да се повтори, щях да го прегърна и да го благословя…
— Да, да, да, много добре ви разбирам, госпожо Харпър, чудесно ви разбирам! Вчера по обяд моят Том взе, че напои котака с пенкилер и онова ми ти зверче едва не срути къщата до основи! И аз, да ми прости Господ, го чукнах по главата с напръстника — горкото момченце, така да си загине! Но мъките му вече се свършиха. А последните думи, които го чух да изрича, бяха упреци…
Този спомен бе твърде тежък за старицата и тя съвсем се съкруши. Том също бе започнал да подсмърча, макар да му беше мъчно най-вече за самия него. Чу, че Мери плаче и от време на време вметва по някоя блага дума за него и накрая мнението му за себе си се издигна до непознати досега висоти. Ала скръбта на леля му го трогна толкова много, че той копнееше да изскочи изпод леглото и тя да се побърка от радост. Театралното великолепие на този жест много блазнеше душата му, но той устоя на порива и не помръдна от мястото си.
Продължи да слуша и по доловените откъслечни думи разбра, че отначало са смятали, че момчетата са се удавили, докато плуват. После се разбрало, че малкият сал го няма. Накрая някои от момчетата се досетили, че изчезналите са обещали „скоро нещо да се разчуе“ из градчето. Умните глави свързали едното с другото и стигнали до заключението, че момчетата са отплавали със сала и скоро ще се появят в съседното градче надолу по реката. Но по обяд намерили сала, забит в брега на Мисури на пет-шест мили надолу от града и всяка надежда угаснала. Удавили са се, няма как иначе — инак гладът би ги подгонил към къщи преди падането на нощта, ако не и по-рано. Бяха убедени, че сигурно са се удавили в течението по средата на реката, защото инак момчетата бяха добри плувци и щяха да успеят да доплуват до брега. Сега бе сряда вечерта. Ако до неделя телата им не се намереха, значи вече нямаше никаква надежда и в неделната сутрин щяха да ги опеят. Том изтръпна.
Госпожа Харпър, разридана, пожела лека нощ и се накани да си тръгва. И тогава внезапен порив хвърли двете безутешни жени в прегръдките една на друга и те плакаха, докато им поолекне, а после се разделиха. Докато пожелаваше лека нощ на Сид и Мери, леля Поли се разнежи повече от всякога. Сид подсмръкна два-три пъти, а Мери се разплака от душа.
Леля Поли коленичи и започна да се моли за Том така трогателно, така горещо, с такава безмерна обич, преливаща в думите си и старческия си глас, че преди да свърши молитвата, Том отново се обля в сълзи.
Дълго след като тя си легна, той трябваше да лежи, без да мърда, защото от време на време тя надаваше сърцераздирателни възклицания и се мяташе неспокойно в леглото. Най-сетне тя притихна — само сегиз-тогиз простенваше в съня си. Момчето се измъкна изпод леглото, изправи се полека, затули с длан свещта и се загледа в леля си. Сърцето му преливаше от жалост към нея. Той извади кората от чинар и я остави до свещта. Но после се присети за нещо и се разколеба. Лицето му се озари от щастливо хрумване и той припряно мушна кората обратно в джоба си. После се наведе, целуна съсухрените устни, прокрадна се навън и пусна резето.
Стигна обратно до пристанището — там нямаше жива душа и той храбро се качи на парахода, защото знаеше, че в момента там няма никой освен пазача, а той имаше навика да се прибира вътре и да заспива като труп. Отвърза лодката от кърмата, плъзна се в нея и загреба предпазливо нагоре по течението. След като измина около миля нагоре по реката, започна да гребе напреки на реката и налегна здравата греблата. Пристана до брега безупречно — бе свикнал да го прави. Много му се искаше да плени лодката, защото би могла да мине за кораб, т.е. за плячка, достойна за пират, но знаеше, че ще претърсят до шушка всичко за нея и това можеше да ги насочи по тяхната следа. Затова слезе на брега и потъна в гората.
Седна и дълго си почива, като се мъчеше да не заспи, а после се помъкна изтощен към лагера. Нощта преваляше. Когато стигна плитчината, слънцето отдавна бе изгряло. Почина си и чак когато слънчевите лъчи позлатиха голямата река в цялото си великолепие, скочи във водата. Малко по-късно, цял вир-вода, стигна лагера и чу как Джо казва:
— Не, Хък, Том няма да ни подведе, той ще се върне! Няма да дезертира. Той знае, че това е позор за един пират — гордостта не би му позволила да го стори! Нещо си е наумил, но чудя се какво ли?
— Да, ама тия работи са вече наши!
— Почти, Хък, но не съвсем. Тука пише, че са наши, ако не се върне за закуска.
— Ето го и него! — възкликна Том и влезе величествено в лагера. Това имаше грандиозен драматичен ефект.
Не след дълго бе приготвена обилна закуска от бекон и риба и момчетата се заловиха да я нагъват, а междувременно Том им разказа приключенията си (като доста ги поукраси). Когато разказът свърши, те се бяха възгордели и надули до немай къде. После Том се скри в едно засенчено потайно местенце и спа до обяд, а другите двама пирати се подготвиха за риболов и изследователски походи.
Глава 16
След закуска пиратската банда тръгна към плитчината на лов за яйца от костенурка. Те обикаляха насам-натам и ръчкаха пясъка с пръчки и щом намереха рохкаво място, коленичеха и започваха да ровят с ръце. Понякога изравяха по петдесет-шейсет яйца от една дупка! Яйцата бяха съвсем кръгли и бели, големи почти колкото орех. Същата вечер те си устроиха знаменит пир с пържени яйца и още един в петък сутринта.
След закуска те се разлудяха на пясъка — скачаха и се гонеха и хвърляха на бегом дрехите си, докато не останаха голи-голенички, а после продължиха да лудуват далеч навътре в плиткото. Силното течение сегиз-тогиз им подкосяваше краката, но така ставаше още по-весело. Понякога всичките се навеждаха и се плискаха с вода, постепенно се приближаваха все повече един към друг, извърнали глави, за да избегнат пръските, и започваха да се боричкат, докато по-силният не събореше съседа си във водата. Тогава цопваха всички наведнъж с преплетени ръце и крака и изскачаха навън, като пръхтяха, плюеха вода, смееха се и се мъчеха да си поемат дъх — всичкото това едновременно.
Когато най-сетне капнаха от умора, те притичаха и се проснаха върху сухия горещ пясък, лежаха, зариваха се в него, а после отново хукнаха към водата и повториха представлението. Най-сетне им хрумна, че голата им кожа много прилича на трико с телесен цвят. Затова нарисуваха в пясъка кръг и разиграха цирк — с трима клоуни, защото никой не би отстъпил на ближния си тази най-славна роля.
След това извадиха топчетата и си поиграха с тях на какви ли не игри, докато и това не им омръзна. После Джо и Хък отново поплуваха, но Том не посмя, защото откри, че докато си е събувал панталоните, е смъкнал от глезена си и връвта с нанизана на нея дрънкалка от гърмяща змия и се зачуди как така кракът му не се е схванал досега без защитата на този тайнствен талисман. Не се осмели да влезе във водата, докато не го намери, но дотогава другите две момчета вече се бяха уморили и им се искаше да си починат. Лека- полека те се пръснаха и тогава на всеки му домъчня за дома и всички се загледаха с копнеж отвъд ширналата се река, там, към дремещото под лъчите на слънцето градче. Том се усети, че с палеца на крака си изписва в пясъка „Беки“. Заравни написаното и се разсърди на себе си заради проявената слабост, ала въпреки това го написа пак — не можеше да се сдържи. Пак го изтри и избяга от изкушението, като привика другите две момчета и се присъедини към тях.
Но на Джо съвсем му бяха потънали гемиите. Толкова му беше мъчно за вкъщи, че вече не можеше да понася това нещастие. Още малко и щеше да се разплаче. И на Хък му беше тъжно. Том отчаяно се мъчеше да се прикрива. Той си имаше тайна, която все още не бе готов да издаде, но ако не приключеха скоро с тази обещаваща размирици тъга, щеше да му се наложи да я разкрие. И той каза, като се мъчеше да изглежда весел:
