съкровищата, а всички на кораба убиват. Карат ги да вървят по една дъска над вълните със завързани очи…
— Жените ги замъкват на острова — поправи го Джо. — Те не убиват жени.
— За жените си прав — съгласи се Том. — Не ги убиват, защото са много благородни. Пък и жените винаги са красавици.
— И какви дрехи носят само — най-разкошните! Леле мале! Целите в злато, сребро и диаманти! — възкликна въодушевено Джо.
— Кой това? — попита Хък.
— Как кой, ами пиратите!
Хък отчаяно огледа парцалите си.
— Аз май не съм облечен подходящо за пират — рече той печално. — Но други дрехи нямам.
Другите момчета го успокоиха, че много скоро щял да си набави великолепни дрехи, стига само да започнат с похожденията си. Успяха да го убедят, че на първо време и жалките му дрипи стават, макар че богатите пирати, преди да се заловят с тоя занаят, гледали да се обзаведат с подходящ гардероб.
Постепенно разговорът утихна и сънят започна да притваря клепките на малките бездомници. Лулата се изхлузи от пръстите на Кървавата ръка и той заспа дълбоко, както спят уморените хора с чиста съвест. На Страшилището на моретата и Черния отмъстител от Карибско море им беше по-трудно да заспят. Те си казаха молитвата наум, легнали, защото тук нямаше кой да ги кара да коленичат и да се молят на глас. Всъщност си бяха наумили изобщо да пропуснат молитвите, но ги беше страх да отидат чак толкова далеч, защото току-виж ги треснала някоя гръмотевица. После се унесоха в дрямка и вече заспиваха, когато ги сполетя натрапник, когото не можаха да пропъдят. Този натрапник се наричаше съвест. В душите им се прокрадна смътен страх, че са направили лошо, като са избягали. После се сетиха за откраднатите мръвки и тогава се започнаха истинските терзания. Опитаха се да спорят със съвестта, като си припомняха, че десетки пъти са отмъквали бонбони и ябълки, но тя не се примири с подобни мижави оправдания. Най-сетне започна да им се струва, че няма къде да избягат от недвусмисления факт, че да задигнеш някоя сладка си е просто пакост, а да присвояваш бекон, свински бутове и тем подобни ценности си е чиста кражба. А нали една от Божиите заповеди забраняваше да се краде! Затова те мълчешком решиха, докато са в тоя занаят, пиратските им набези никога повече да не бъдат омърсявани от такива престъпления като кражбата.
Съвестта се съгласи на примирие и нашите така чудато непоследователни пирати кротко заспаха.
Глава 14
Когато Том се събуди на сутринта, той се зачуди къде се намира. Надигна се, разтърка очи и се огледа — и чак тогава се сети. Зората бе прохладна и сива, в дълбоката, всепроникваща горска тишина витаеше възхитително чувство на покой. Ни листец не трепваше, ни звук не нарушаваше размишленията на великата Природа. По листата и тревите като мъниста блестяха капки роса. Огънят бе покрит със слой бяла пепел, а над него се издигаше синкава струйка дим. Джо и Хък още спяха.
Далеч навътре в гората се обади птица, друга си отговори, а след малко се разнесе и чукането на кълвач. Лека-полека, докато хладната сива утринна мъгла побеляваше, звуците се умножаваха и животът се пробуждаше. Пред замисленото момче се разкри чудото на Природата, която постепенно се разсънваше и се залавяше за работа. Една зелена гъсеничка пропълзя по мокро от росата листо. От време на време тя издигаше във въздуха две трети от тялото си и „душеше наоколо“, а после продължаваше нататък. „Взема мярка“ — помисли си Том. Когато тя по своя воля се приближи до него, той замря неподвижно като камък, а надеждите му ту избуяваха, ту рухваха в зависимост от това, дали създанието се приближаваше към него или бе склонно да тръгне в друга посока. И когато най-сетне тя изви тялото си във въздуха и няколко мъчителни мига размишлява, а после решително полази по крака на Том и тръгна да пътешества по него, сърцето му се преизпълни с радост. Това означаваше, че скоро ще има нови дрехи и нямаше съмнение, че те щяха да бъдат пищна пиратска униформа! Шествие от мравки изпълзя сякаш отникъде и те до една се заловиха за работа: една от тях мъжествено награби умрял паяк, към пет пъти по-голям от нея, и го потътри нагоре по дънера на едно дърво. Червена калинка на точки се изкачи на една главозамайващо висока трева. Том се наведе над нея и издекламира:
— Калинке-малинке, бърже литвай към дома, къщичката ти гори, челядта ти е сама!
Калинката веднага литна да спасява децата си. Момчето никак не се изненада — то отдавна знаеше, че стане ли дума за пожар, по-лековерни от калинките няма. Той неведнъж бе подлагал на изпитание тяхното простодушие. След това изпълзя един торен бръмбар, който упорито тикаше пред себе си топката от тор. Том го докосна, за да види как ще свие крачката си и ще се престори на умрял. Птиците вече вдигаха страшна врява. Един дрозд — присмехулникът на Севера — кацна на едно дърво над главата на Том и изви трели във възторжен захлас, като имитираше съседите си. После една сойка прелетя във въздуха като синьо пламъче и кацна на една клонка толкова близо, че ако Том се пресегнеше, можеше да я хване. Тя килна глава настрани и заоглежда непознатите с огромно любопитство. Една сива катерица и някакво едро животно от рода на лисиците изприпкаха край тях, като от време на време спираха, оглеждаха момчетата и им цвъртяха насреща. Тези диви твари надали досега бяха виждали човек и като че не знаеха дали да се страхуват или не. Цялата Природа вече се бе събудила и оживила. Дългите копия на слънчевите лъчи пронизваха тук-там гъстия листак. Няколко пеперуди пърхаха във въздуха.
Том разбута другите двама пирати и всички заедно хукнаха с радостни викове към реката. Само след минута-две те захвърлиха дрехите си и започнаха да се гонят и да играят на прескочикобила в бистрата вода около плитчината. Никак не ги теглеше към градчето, което спеше в далечината зад величествената водна пустош. Някакво блуждаещо течение или малко понадигналата се вода бе отнесла сала им, но те чувстваха единствено задоволство — това сякаш изгаряше моста между тях и цивилизацията.
Върнаха се в лагера прекрасно освежени, с преизпълнени от радост сърца и ужасно изгладнели. Скоро огънят отново лумна. Хък намери наблизо изворче с бистра, студена вода. Момчетата си направиха чаши от дъбови кори и листа от дървото хикори и решиха, че водата, подсладена от очарованието на дивата гора, би заместила що-годе достойно кафето. Джо се залови да реже бекон за закуска, но Том и Хък го помолиха да изчака. Двамата намериха едно затънтено местенце край брега, което обещаваше добър улов, хвърлиха въдиците и почти на мига бяха възнаградени. Търпението на Джо още не се бе изчерпало, когато двамата се върнаха с един хубавичък шаран, два костура и едно малко сомче — провизии, с които можеше да изхраниш цяло семейство. Изпържиха рибата заедно с бекона и останаха направо смаяни — никога досега не бяха яли такава вкусна риба. Те не знаеха, че колкото по-бързо след улавянето изпържиш сладководната риба, толкова по-апетитна е тя, а и не се замислиха какви чудесни подправки са спането на открито, игрите на чист въздух, къпането и преди всичко големият глад.
След закуска те полегнаха на сянка, докато Хък изпуши една лула, а после тръгнаха на изследователска експедиция из гората. Скитаха се весело, прескачаха повалени гнили дънери, промъкваха се през гъсти шубраци и сред величествените властелини на леса, обкичени от върха до земята с висящи диви лози, символи на кралската им власт. Сегиз-тогиз се натъкваха на закътани полянки, покрити с килим от трева и украсени с цветя като със скъпоценни камъни.
Откриха много неща, които ги зарадваха, ала нищо, което да ги смае. Установиха, че островът е дълъг около три мили и широк около четвърт миля. От отсрещния бряг го отделяше тесен пролив, широк има-няма двеста метра. Час по час те влизаха във водата да плуват и се върнаха в лагера чак привечер. Бяха твърде изгладнели и нямаха търпение да ловят риба, но пък се наядоха до насита със студено пушено свинско, а после се излегнаха на сянка и се заприказваха. Но разговорът скоро започна да утихва и накрая съвсем замря. Покоят, тържественото безмълвие на гората и самотата започваха да влияят на духа на момчетата. Те се умислиха. В душите им се прокрадна някакъв неясен копнеж, който не след дълго придоби смътни очертания — започваше да им домъчнява за вкъщи. Дори и Фин Кървавата ръка се замечта за къщните прагове и празните бъчви. Но те до един се срамуваха от проявената слабост и никой не смееше да изкаже мислите си на глас.
От известно време насам до ушите на момчетата смътно достигаше някакъв особен звук, който идваше от далечината — също както понякога усещаме тиктакането на часовника, без да се заслушваме. Но сега този тайнствен звук се чуваше по-ясно и натрапчиво. Момчетата се стреснаха и се ослушаха. Последва продължително мълчание, дълбоко и ненарушавано от нищо, и най-сетне откъм далечината се разнесе глух
