и заплашителен тътен.
— Какво е това?! — възкликна полугласно Джо.
— И аз това се чудя — прошепна Том.
— Не е гръмотевица — избърбори със страхопочитание Хъкълбери. — Защото гръмотевиците…
— Тихо! — прекъсна го Том. — Слушайте и не приказвайте.
Изчакаха, както им се стори, цяла вечност, а после същият приглушен тътен наруши тържествената тишина.
— Да идем да видим.
Те скочиха на крака и хукнаха към брега, откъдето се виждаше градът. Разтвориха крайбрежните шубраци и се загледаха към реката. Малък параход плаваше по течението на около миля по-надолу от градчето. Широката му палуба гъмжеше от народ. Множество лодки сновяха наоколо или плаваха по течението в близост до парахода, но момчетата не можеха да определят какво правят хората в тях. Скоро откъм борда на парахода бликна мощна струя бял дим, която се разсея и се превърна в мързеливо стелещ се облак, а след това до слуха на момчетата достигна онова същото глухо боботене.
— Разбрах! — възкликна Том. — Някой се е удавил!
— Точно така! — потвърди Хък. — И миналото лято беше същото, когато се удави Бил Търнър! Стрелят с оръдие над водата и удавникът изплува на повърхността. Да, а освен това слагат живак в самуни хляб и ги пускат по водата и когато на дъното има удавник, хлябът спира точно над него.
— Да, чувал съм за това — обади се Джо. — Чудя се какво ли спира хляба?
— О, според мен работата не е толкова в хляба. Важното е какво казват над него, преди да го пуснат по водата.
— Ама то няма такова нещо! — възрази Хък. — Виждал съм как го правят — изобщо не му баят!
— Странна работа — рече Том. — Сигурно са му баяли наум. То иначе не може! Това всеки го знае.
Другите две момчета се съгласиха, че Том говори разумно, защото някакъв си прост самун, без да са му баяли, надали ще действа толкова разумно, когато го пратят да върши такава сериозна работа.
— Как ми се иска сега да съм там! — каза Джо.
— И на мен — обади се Хък. — Какво ли не бих дал, за да знам кой е удавникът!
Момчетата продължиха да се ослушват и да гледат. Изведнъж на Том му просветна и той възкликна:
— Момчета, аз знам кой се е удавил! Ние!
В този миг те се почувстваха герои. Това бе величествен триумф! За тях тъгуват, жалят, сърца се късат заради тях, сълзи се леят, надигат се угризения за жестокостта, с която са се отнасяли към нещастните погубени момченца, душите се изпълват с разкаяние и жалост, ала напусто. Но най-хубавото беше, че целият град приказва за клетите удавници и всички момчета завиждат на тяхната ослепителна слава. Това бе прекрасно. Струвало си значи да бъдеш пират!
Започна да се смрачава и параходчето отново възобнови редовните си рейсове през реката, а лодките изчезнаха. Пиратите се върнаха в своя лагер. Те ликуваха, изпълнени с тщеславие от новопридобитото величие и колосалните тревоги, които бяха докарали на гражданството. Наловиха риба, сготвиха я и я излапаха за вечеря, а после се впуснаха да гадаят какво ли мислят и говорят за тях в градчето. Рисуваха си такива картини на всеобща скръб и страдание, че разглеждането им доставяше грамадно задоволство. Но когато нощните сенки ги обгърнаха, приказките постепенно утихнаха и те седяха, загледани в огъня, а мислите им явно блуждаеха надалеч. Възбудата бе вече преминала. В главите на Том и Джо се загнезди мисълта за домашните, на които тяхната чудесна лудория надали се струваше толкова весела, колкото на тях самите. Обзеха ги лоши предчувствия. Ставаше им все по-тревожно и по-криво, на два-три пъти от устните им неволно се отрони въздишка. Най-сетне Джо подметна свенливо, със заобикалки, уж само за проверка, нещо в смисъл, как биха се отнесли другите към едно завръщане в цивилизацията… не точно сега, но…
Том го срази с насмешки. Хък, който така или иначе нямаше къде да отиде, подкрепи Том. Разколебалият се набързо „се обясни“ и се зарадва, че успя да излезе от затруднението съвсем леко опетнен от подозрения в малодушие и тъга по дома. Сега-засега бунтът бе успешно потушен.
С напредъка на нощта Хък заклюма, а скоро и захърка. Последва го и Джо. Том лежеше неподвижно, опрян на лакътя си, и гледаше втренчено двамата. Най-сетне той се изправи предпазливо на колене и затършува из тревата на трепкащата светлина на пламъците. Вдигна и огледа няколко тънки, навити на руло бели кори от чинар и накрая избра две, които му се сториха подходящи. После коленичи до огъня и с мъка надраска нещо на всяка от тях с червената боя. Едната нави и пъхна в джоба на сакото си, а другата сложи в шапката на Джо и я премести малко по-настрани от собственика си. Сложи в шапката и няколко безценни момчешки съкровища — сред тях парче тебешир, гумена топка, три риболовни кукички и едно от онези топчета, дето били „чиста проба кристал“. После се запромъква предпазливо на пръсти между дърветата, докато не се отдалечи толкова, че вече не можеха да го чуят, и хукна стремглаво към пясъчната плитчина.
Глава 15
Няколко минути по-късно Том газеше в плитчината към илинойския бряг. Преди водата да му стигне до кръста, вече бе изминал половината път. Течението беше силно и му пречеше да гази, затова той уверено заплува към брега, до който оставаха стотина метра. Загребваше косо срещу течението, но то го влечеше надолу по-бързо, отколкото очакваше. Все пак най-сетне доплува до брега и тръгна покрай него, докато не намери удобно ниско място и излезе от водата. Бръкна в джоба си, убеди се, че кората си е на мястото и пое през гората покрай брега. Дрехите му бяха вир вода и оставяха вадички подире му. Малко преди десет часа той излезе на едно открито място срещу града и видя парахода, спрял в сянката на дърветата до високия бряг. Всичко бе притихнало под блещукащите звезди. Той се промъкна надолу по брега, като се озърташе на четири очи, плъзна се във водата, преплува няколко метра и се качи в лодката, привързана към кърмата на парахода. После легна на дъното си под напречните седалки и зачака задъхан.
След малко прозвъня пукната камбана и един глас изкомандва: „Отплаваме!“. След минута-две носът на лодката щръкна над вълните, вдигнати от колелата на парахода, и пътешествието започна. Том се радваше, че е успял, защото знаеше, че това е последният рейс на парахода за тази вечер. След дванайсет- петнайсет проточили се минути колелата спряха, Том се прехвърли през борда и заплува в мрака към брега. Преди да излезе на брега, преплува петдесетина метра надолу по течението, за да не се натъкне на случайни минувачи.
После побягна по най-безлюдните улички и не след дълго се намери при задния двор на леля Поли. Прескочи оградата, промъкна се до пристройката и надзърна през прозореца на всекидневната, който светеше. Вътре седяха леля Поли, Сид, Мери и майката на Джо Харпър и разговаряха. Бяха насядали покрай леглото, а леглото беше между тях и вратата. Том се приближи до вратата и започна внимателно да вдига резето. После бутна полека вратата и тя изскърца. Продължи да бута предпазливо, като се сепваше при всяко скърцане, докато прецени, че би могъл за пропълзи вътре на колене. Мушна глава през вратата и се прокрадна.
— От какво затрептя така пламъчето на свещта? — зачуди се леля Поли. Том забърза. — Сигурно вратата се е отворила. Ами че да! Като се почнаха разни странни работи, та нямат свършване. Сид, върви да я затвориш.
Том успя да се шмугне под леглото тъкмо навреме. Полежа, докато дишането му се успокои, а после пропълзя толкова близо, че почти можеше да докосне крака на леля си.
— Но, както казах — заговори леля Поли, — той иначе не беше лош, само дето не слушаше. Беше луда глава, вършеше пакости, щурееше като младо жребче, ама лошо никога на никого не е искал да стори. Такова добро сърце имаше! — и тя се разплака.
— И моят Джо беше същият — все измисляше разни дяволии. Дай му на него пакости да върши, но нямаше по-самопожертвувателно и по-добро момче от него. Да ми прости Господ — като се сетя, че го пребих заради оная сметана, а хич не се сетих, че сама я изхвърлих, защото се беше вкиснала! Никога вече няма да го видя тук, на този свят — никога, никога, никога, ох, горкото ми онеправдано момченце! — и госпожа Харпър зарида така, като че си се късаше сърцето.
