— Може.
— А аз може ли да дойда? — попита Сузи Харпър. — Ами Джо?
— Може.
И така, всички от групата си изпросиха покана и пляскаха весело с ръце, щом получеха утвърдителен отговор — всички без Том и Ейми. После Том се обърна невъзмутимо, като продължаваше да говори с Ейми, и я отведе със себе си. Устните на Беки се разтрепераха и очите си се насълзиха, но тя се прикри и с престорена веселост продължи да бърбори. Пикникът обаче вече бе загубил цялата си привлекателност… и всичко останало — също. Тя побърза да се махне оттам и да се скрие, след което „хубавичко си поплака“, както се изразява нейният пол. А после остана да седи там посърнала, с наранена гордост, чак докато звънецът би. Тогава стана с отмъстителен блясък в очите, тръсна плитки и каза, че знае какво да прави.
В междучасието Том продължи да флиртува с Ейми, изпълнен с тържествуващо самодоволство. Той не спираше да се оглежда за Беки, за да продължи да разкъсва сърцето си. Най-сетне я мярна, но изведнъж духът му се сгромоляса. Тя се бе настанила уютно на една пейчица зад училището и разглеждаше книжка с картинки заедно с Алфред Темпъл. Двамата бяха така погълнати от заниманието, а главите им се бяха склонили толкова близо една до друга над книгата, че светът около тях сякаш не съществуваше. Жарка ревност кипна във вените на Том. Той се намрази, задето е отхвърлил предложената от Беки възможност за помирение. Нарече се глупак и с всички останали тежки обиди, които му хрумнаха. Плачеше му се от яд. Докато вървяха, Ейми продължаваше да бъбри весело, защото сърцето си пееше, ала езикът на Том бе скован. Той не чуваше какво му казва Ейми и колчем тя млъкнеше в очакване той да каже нещо, той само смънкваше нещо, най-често съвсем не на място. А и постоянно се връщаше зад училището, отново и отново, за да изпепелява онова омразно зрелище очите му. Нещо го теглеше нататък против волята му. И той полудяваше, като виждаше — така поне му се струваше, че Беки Тачър дори не подозира за неговото съществуване! Ала тя много добре го виждаше и разбираше, че печели битката, и се радваше, че го вижда да страда, както бе страдала тя.
Веселото бъбрене на Ейми му стана непоносимо. Том намекна, че си има задължения, че трябвало да свърши разни работи, а времето лети. Ала напразно — момичето продължаваше да си чурулика. „Ох, да я вземат дяволите! — мислеше си Том. — Ще се отърва ли някога от нея?“ Най-сетне той заяви, че се налагало да се погрижи за онези работи, а тя най-непринудено отвърна, че след училище щяла да го чака. Заради това той съвсем я намрази и припряно се отдалечи.
„Поне да беше някой друг! — мислеше си Том и скърцаше със зъби. — Което ще да е момче от града да беше, но не и това конте от Сейнт Луис, дето си мисли, че се облича много шик и се прави на аристократ! Ти само почакай, господинчо — аз те натупах още първия ден, когато те видях в града, и пак ще те натупам! Само почакай да те спипам навън! Като те хвана и…“
И той направо спука от бой въображаемото момче — бъхтеше въздуха с юмруци, риташе и мушкаше.
„На ти сега! На ти! О, стигало ти, затова ли ми ревеш? Стигало ти, значи? Хайде, махай се и това да ти е за урок!“
И въображаемият бой приключи с негова победа.
На обяд Том изтича до вкъщи. Беше му ужасно съвестно да гледа колко благодарна и щастлива е Ейми, а ревността му вече не издържаше на другото мъчение. Беки продължи да разглежда картинки с Алфред, но минутите се влачеха ли влачеха, а Том не се вясваше никакъв, за да страда. Това помрачи тържеството си и тя загуби интерес към картинките. След това дойдоха унинието и разсеяността, а после и меланхолията. На два-три пъти тя чуваше шум от стъпки и наостряше уши, ала надеждите си оставаха измамени — Том все не идваше. Най-сетне тя се почувства съвсем нещастна и си се прииска да не бе стигала толкова далеч в нейното отмъщение. Горкият Алфред забеляза, че неизвестно защо тя скучае с него, и я засипа с възклицания: „О, виж тази колко е хубава! Погледни това!“. Най-сетне тя загуби всякакво търпение и отсече:
— Ох, стига си ме тормозил! Тези картинки никак не ме интересуват!
После избухна в сълзи и побягна.
Алфред скочи подире си и я заутешава, но тя го отряза:
— Махай се и ме остави на мира! Мразя те!
Момчето се спря, като се чудеше какво ли толкова е направило — та нали тя му беше казала, че през цялата обедна почивка ще разглежда с него картинки, а сега бяга разплакана. Алфред се упъти към празното училище умислен. Чувстваше се унижен и сърдит. Лесно се досети каква е истината — това момиче просто го беше използвало, за да вбеси Том Сойер. От това, разбира се, омразата му към Том никак не намаля. Искаше му се да намери някакъв начин да вкара този хлапак в беля, без сам той да си изпати. Погледът му попадна върху учебника по правопис на Том. Ето го и удобния случай! Доволен, той отвори на урока за същия следобед и заля страницата с мастило.
Тъкмо в този миг Беки надникна вътре през задния прозорец и го видя, но бързо се скри, без да се издаде. После тръгна към къщи с намерението да намери Том и да му каже. Том щеше да си бъде благодарен и всичките им недоразумения щяха да свършат. Ала по средата на пътя размисли. Споменът за държанието на Том, докато тя говореше за пикника, я попари и изпълни със срам.
Затова тя реши да го остави да си изяде боя заради повредения учебник и да го мрази цял живот.
Глава 19
Том пристигна вкъщи омърлушен и още от първите думи на леля си му стана ясно, че тук скръбта му няма да срещне съчувствие:
— Том, жив ще те одера!
— Ама какво съм направил, лельо?
— Направил си, каквото си направил! Отивам аз, старата глупачка, при Сирини Харпър и си мисля, че ще я накарам да повярва в онези дивотии за твоя сън — и я гледай ти! Тя научила от Джо, че си идвал тук и си чул целия ни разговор онази вечер! Том, не зная какво ще излезе от момче, което върши такива работи! Толкова ми е криво, като се сетя, че ме остави да отида при Сирини Харпър и така да се изложа, а ти думица да не обелиш!
Това поставяше всичко в съвсем нова светлина. Сутрешната хитрост досега се струваше на Том много хубава шега, много изобретателна. Сега тя му изглеждаше подла и мръсна и нищо повече. Той наведе глава. Нищичко не му идваше на езика. Най-сетне каза:
— Лельо, иска ми се да не го бях правил… но изобщо не помислих.
— Ох, дете, дете, ти никога не мислиш. Никога не мислиш за нищо освен за себе си! Значи можеш да се сетиш да дойдеш тук чак от остров Джаксън посред нощ, за да се присмиваш на нашите скърби и тревоги, можеш да се сетиш да ме разиграваш с разни лъжи за пророчески сънища, но изобщо не ти е хрумвало да ни пожалиш и да ни спестиш скърбите!
— Лельо, разбрах, че съм постъпил подло, но не съм искал да съм подъл! Честно, не съм искал! И освен това онази нощ не дойдох тук, за да ви се присмивам.
— Тогава защо си дошъл?
— За да ти кажа да не се тревожиш за нас, защото не сме се удавили.
— Том, Том, нямаше да има по-благодарна от мен на този свят, ако можех да повярвам, че ти е хрумнала такава добра мисъл, но ти знаеш, че нищо подобно не ти е хрумвало… пък и аз го зная, Том.
— Наистина ми хрумна, лельо! Наистина! Да не мръдна от това място, ако не е така!
— Ох, Том, не ме лъжи… моля те, недей! Така става сто пъти по-лошо.
— Не лъжа, лельо, самата истина ти казвам! Не исках да страдате, затова и дойдох!
— Какво ли не бих дала, за да ти повярвам — това би изкупило всичките ти грехове, Том. Де да беше така, едва ли не щях да се радвам, че си избягал от къщи и си направил толкова пакости! Но просто няма смисъл — защото ако беше така, дете, защо тогава не ми каза?
— Ами разбираш ли, като започнахте да си говорите за погребението, веднага си представих как пристигаме и се скриваме в църквата и страшно не ми се искаше да го разваля! Затова пъхнах кората обратно в джоба си и си затраях.
