После се разрази спор кой последен е видял живи загиналите — мнозина претендираха за тази печална чест и излагаха доказателства, повече или по-малко изопачени от свидетеля, и накрая, когато най-сетне се установи кой е видял последен покойниците и е разменил последни думи с тях, тези щастливци си придадоха свещена важност, а останалите ги зяпаха и им завиждаха. А едно нещастно хлапе, като нямаше с какво чак толкова да се похвали, не без гордост заяви:
— А пък аз веднъж ядох бой от Том Сойер!
Ала кандидатът за слава се провали, защото много от момчетата можеха да кажат същото, така че тази чест се оказа твърде съмнителна. Групата се отдалечи, като продължаваше да си припомня с благоговение загиналите герои.
На другата сутрин, след като свършиха занятията в неделното училище, камбаната, вместо да зазвъни по обичайному, заби на умряло. Неделята бе твърде тиха и жалните звуци напълно подхождаха на умисленото мълчание, в което тънеше природата. Гражданите се засъбираха, като се поспираха в преддверието, за да разменят шепнешком по някоя дума за тъжното събитие. Но вътре в църквата никой не шепнеше — единствено траурното шумолене на роклите, докато жените сядаха, нарушаваше тишината. Никой не помнеше малката църквичка толкова препълнена. Най-сетне настана напрегнато, изпълнено с очакване мълчание и тогава влезе леля Поли, следвана от Сид и Мери, а зад тях семейство Харпър, всички облечени в черно. Цялото паство воглаве със стария свещеник се изправи почтително на крака и не седна, докато опечалените не заеха местата си на първата скамейка. Отново последва всеобщо мълчание, нарушавано единствено от сподавени ридания, а после свещеникът разпери ръце и зачете молитва. Запяха трогателен химн, а след него огласиха текста на проповедта: „Аз съм Възкресението и Животът“.
По време на проповедта свещеникът така картинно обрисува добродетелите на загиналите момчета, тяхната воля и усърдие и редките им достойнства, които тепърва щели да се разгърнат, че и последният човек в църквата бе убеден в правдивостта им и го гризеше съвестта, задето досега неизменно бе оставал сляп за всичко това и бе виждал единствено грешките и недостатъците на горкичките деца. Свещеникът разказа и многобройни трогателни случки от живота на покойните, разкриващи нежните им, щедри души. Не беше трудно за хората да прозрат колко благородство и красота се проявяваше в тези случки и те си спомняха с печал, че по времето, когато са се случили, те са им се сторили отявлени пакости, заслужаващи един хубав бой. С течение на прочувствения разказ енориашите все повече и повече се затрогваха и накрая дотолкова се разчувстваха, че горко заридаха в хор заедно с опечалените. Свещеникът също даде воля на чувствата си и се разплака на амвона.
В галерията се разшумоля, ала никой не забеляза. Миг по-късно църковната врата изскърца, пасторът вдигна просълзените си очи над кърпичката и се вкамени! Един чифт очи, а после и втори проследиха погледа му, а после, сякаш обзети от единен порив, всички се вдигнаха на крака и се облещиха срещу тримата мъртъвци, които вървяха по пътеката между седалките — Том най-отпред, след него Джо, а най- подире плахо и смутено ситнеше Хък, омотан в парцалите си. Досега те се бяха спотайвали в галерията, където не се качваше никой, и бяха изслушали собствената си погребална служба!
Леля Поли, Мери и семейство Харпър се хвърлиха върху възкръсналите и ги задушиха с целувки, като неспирно благодаряха на Господ за тяхното спасение, а горкичкият Хък стоеше засрамен и хич не знаеше какво да прави и къде да се скрие от толкова недружелюбни погледи. Той тъкмо се канеше да се изниже тихомълком, когато Том го дръпна и рече:
— Лельо Поли, така не е честно! Някой трябва да се зарадва и на Хък!
— Но разбира се, че му се радват! И аз се радвам да го видя, горкото сираче! — и тя го заля с такъв порой от нежности, че го накара да се почувства още по-неловко отпреди.
Изведнъж свещеникът се провикна колкото му глас държи:
— Да възхвалим Господа, който ни обсипва със своята благодат! Пейте… пейте с цялата си душа!
И всички запяха. Старият благодарствен химн се извиси и гръмна ликуващо и докато покривът се тресеше от това ликуване, Том Сойер, пиратът, оглеждаше наобиколилите го, преизпълнени със завист негови връстници, и дълбоко в душата си призна, че това е най-величественият миг в живота му.
Когато хората тръгнаха да се разотиват, те си говореха помежду си, че едва ли не им се иска отново да ги направят на глупаци, само и само отново да чуят този благодарствен химн, изпят така вдъхновено.
Този ден Том в зависимост от менящите се настроения на леля Поли получи повече шамари и целувки отколкото за цяла година преди това и така и не разбра кое от двете изразяваше по-силно лелината му благодарност към Бога и обичта си към него самия.
Глава 18
Това бе великата тайна на Том — той бе намислил да се завърне у дома заедно със своите братя пирати и да присъства на собственото си погребение. В събота привечер те доплаваха до брега на Мисури върху една греда и слязоха на суша на пет-шест мили под града. Преспаха в крайградската гора, а по изгрев се промъкнаха по задните улички и си доспаха в църковната галерия сред бъркотията от изпотрошени пейки.
В понеделник сутринта на закуска леля Поли и Мери бяха много нежни с Том и изпълняваха всяко негово желание. Разговаряха необичайно много и по някое време леля Поли каза:
— Е, Том, не че това не беше смешно — да накарате всички да страдат кажи-речи цяла седмица, докато вие сте се веселили. Но жалко, дето си толкова коравосърдечен, че да оставиш и мен да се мъча така! Щом си преплавал реката върху греда, за да отидеш на собственото си погребение, можеше да наминеш и насам и някакси да ми известиш, че не си мъртъв, а само си избягал.
— Да, Том, би могъл — подкрепи я Мери. — И съм убедена, че щеше да го направиш, стига да се беше сетил.
— Щеше ли, Том? — попита леля Поли и лицето си грейна мечтателно. — Кажи, щеше ли да го направиш, ако се беше досетил?
— Ами… право да си кажа, не знам. Това щеше да развали всичко.
— Том, надявах се, че поне малко ме обичаш! — рече леля Поли с такава покруса, че момчето се смути. — Ако поне се беше сетил, макар и без да го направиш, все щеше да е нещо…
— Ех, лельо, това не е беда — застъпи се за него Мери. — Той Том си е такъв, вятърничав — все бърза и изобщо не се замисля.
— Толкова по-жалко! Сид щеше да се замисли. А освен това щеше да дойде и да ми извести! Том, някой ден ти ще се обърнеш назад, ала вече ще е твърде късно… И тогава ще ти се прииска поне мъничко да си помислил за мен, когато това нищичко не ти е струвало.
— Стига, лельо — много добре знаеш, че те обичам! — възкликна Том.
— Щеше ми се да е не само на думи, а и на дело.
— Много ми се иска да се бях сетил! — възкликна разкаяно Том. — Но аз те сънувах, лельо! А това все е нещо, нали?
— Не е кой знае какво — и котките сънуват. Но все е по-добре от нищо. И какво сънува?
— Ами в сряда през нощта те сънувах как седиш до леглото, а Сид до сандъка за дърва и Мери до него.
— Точно така беше. Винаги така сядаме. Радвам се, че насън си се сетил поне толкова за нас.
— Също сънувах, че и майката на Джо Харпър е тук.
— Ама тя наистина беше тук! Нещо друго сънува ли?
— О, сума ти работи. Но сега всичко ми е мътно.
— Опитай се да си спомниш… ще можеш ли?
— Ами… струва ми се, че вятърът духна… духна…
— Напрегни си ума, Том! Вятърът е духнал нещо… хайде!
Том притисна пръсти в челото си и след една тревожна минута каза:
— Сетих се! Сетих се! Духна свещта!
— Господи помилуй! Продължавай, Том… продължавай!
— Струва ми се, че ти каза: „Според мен тази врата…“.
— Продължавай, Том!
— Чакай само да си припомня малко… само мъничко. О, да — ти каза, че според теб вратата се е
