любопитно, но не чак толкова, колкото да му хрумне, че стаята е обитавана от призраци. Предната вечер бе забелязал вътре да свети.
— Това разбрах, Хък. Според мен това е точно номер две, който търсим.
— И аз така мисля, Том. Какво ще правиш сега?
— Чакай да помисля.
Том мисли дълго, а после каза:
— Виж сега какво: задната врата на тази стая номер две излиза на тясната уличка между странноприемницата и онази съборетина, стария склад за тухли. Ти събери колкото ключове докопаш, а пък аз ще задигна лелините и още в първата тъмна нощ ще отидем там да пробваме дали стават. И да ти напомня, отваряй си очите на четири за Индианеца Джо, защото той нали рече, че щял да намине към града да поогледа за сгоден случай да си отмъсти. Видиш ли го, тръгни подире му и ако той не отиде в този номер две, значи мястото не е това.
— Божке, не ща да го следя самичък!
— Ама то нали ще е през нощта! Може хич да не те види, пък и да те види, надали ще се усети.
— Е, ако е много тъмно, ще го проследя. Ама де да знам… знам ли. Ще пробвам.
— Ако е тъмно, и аз ще го проследя, Хък, иска ли питане! Ами ако реши, че няма да може да си отмъсти и тръгне за парите?
— Право казваш, Том, право казваш. Ще го проследя. Ще го проследя, каквото ще да става!
— Ето това е приказка! Само да не те хване бъз, Хък. Тогава и мен няма да ме е бъз!
Глава 28
Същата нощ Том и Хък бяха готови за опасната си задача. Те се въртяха около странноприемницата чак докато мина девет — единият наблюдаваше уличката отдалече, а другият — входната врата. Никой не влезе в уличката, нито пък излезе от нея. Никой, напомнящ на испанеца, нито влезе, нито излезе през вратата. Нощта обещаваше да е ясна и затова Том се прибра, като се разбра с Хък, ако се стъмни достатъчно, да дойде да му „измяука“, Том да се измъкне и да отидат да пробват ключовете. Но нощта си оставаше ясна и затова към дванайсет часа Хък напусна своя пост и отиде да си легне в едно празно буре от захар.
Във вторник на момчетата пак не им провървя. В сряда — също. Но в четвъртък нощта обещаваше да е тъмна. Том се измъкна навреме, като взе стария тенекиен фенер на леля си и една голяма кърпа, с която да го затулва. Скри фенера в бурето на Хък и бдението започна. Един час преди полунощ странноприемницата затвори и угасиха светлините си (единствените наоколо). Не видяха никакъв испанец. Никой не бе влязъл в уличката, нито пък бе излязъл от нея. Всичко бе благоприятно. Цареше непрогледен мрак, само далечни гръмотевици нарядко нарушаваха пълната тишина.
Том извади фенера, запали го в бурето, уви го плътно с кърпата и двамата храбреци се запромъкваха в мрака към странноприемницата. Хък остана на стража, а Том продължи пипнешком по уличката. Настана дълго, тревожно очакване, което тегнеше като планина на душата на Хък. Искаше му се фенерът да просветне — щеше да се уплаши, но поне щеше да е наясно, че Том е още жив. Струваше му се, че часове са минали, откакто Том изчезна. Сигурно беше припаднал; можеше и да е умрял, а може би сърцето му се бе пръснало от страх и вълнение. Обзет от тревога, Хък започна да се приближава все повече и повече към уличката. Беше го страх от всякакви ужасии и очакваше всеки миг да се разрази някоя катастрофа, която да му отнеме и сетния дъх. Нямаше какво толкова да отнеме — поемаше си въздух на глътки колкото напръстник, а сърцето му тупкаше до пръсване. Изведнъж проблясна светлина и Том профуча край него.
— Бягай! — прошепна му той. — Бягай, ако ти е мил животът!
Нямаше нужда да го повтаря — веднъж беше достатъчно. Преди Том да успее да го повтори, Хък вече се носеше с трийсет-четирийсет мили в час. Момчетата не спряха, докато не стигнаха навеса на една запустяла кланица в долния край на града. Тъкмо се напъхаха вътре, разрази се буря и ливна дъжд. Щом Том успя да си поеме дъх, той каза:
— Хък, много беше страшно! Пробвах два от ключовете, колкото се може по-тихо, но те вдигнаха такава шумотевица, че направо дъх не можех да си поема от страх! Пък и не ставаха на ключалката. Без да се усетя, натиснах дръжката и хоп — вратата се отвори! Не била заключена! Втурнах се вътре, махнах кърпата и… Боже всемогъщи!
— Какво? Какво видя, Том?
— Хък, без малко да настъпя ръката на Индианеца Джо!
— Не може да бъде!
— Вярно! Легнал на пода и спи като труп, с превръзката на окото и разперил ръце.
— Божке, и ти какво направи? Той събуди ли се?
— Не, дори не шавна. Сигурно е бил пиян. Аз само грабнах кърпата и дим да ме няма!
— Ох, аз пък никога нямаше да се сетя за кърпата!
— Аз пък се сетих. Ако я бях загубил, знаеш ли как щях да си изпатя от леля!
— Том, а онова сандъче видя ли го?
— Хък, хич не се маях да се оглеждам! Не видях ни сандъче, ни кръст. Нищичко не видях освен една бутилка и едно тенекиено канче на пода до Индианеца Джо. А освен това видях вътре две бурета и страшно много бутилки. Сега разбра ли какъв дух обитава тая стая?
— Какъв?
— Духът от бутилката! Може би във всичките странноприемници на въздържателното дружество си има такава стая, дето държат уиски, а, Хък?
— Може и така да е. Кой да се сети? Слушай, Том, ами че тъкмо сега му е времето да турим ръка на сандъчето, щом Индианеца Джо е пиян.
— Как пък не! Що не пробваш ти!
Хък трепна.
— Абе, не… нещо не ми се ще…
— И на мен не ми се ще, Хък. До него имаше само една бутилка, а толкова не стига. Виж, три да бяха, щеше да се е напил достатъчно и аз щях да свърша работата.
Последва дълго мълчание — и двамата размишляваха. Най-сетне Том каза:
— Виж какво, Хък, хайде да не опитваме повече, докато не разберем със сигурност, че Индианеца Джо го няма вътре. Много е страшно. Ако го следим всяка нощ, все някой път ще го видим да излиза и тогава ще грабнем сандъчето по-бързо от светкавица!
— Хубаво, съгласен съм. Ще вардя по цяла нощ, и то всяка нощ, но ако ти свършиш онова, другото.
— Добре, ще го свърша. От тебе се иска само да притичаш по улица „Хупър“ и да ми измяукаш — а ако съм заспал, хвърляй камъчета по прозореца да ме събудиш.
— Хубаво, разбрахме се!
— Хък, бурята вече утихна и аз ще си ходя. След някой и друг час ще почне да се съмва. Ще се върнеш ли да попазиш дотогава, а?
— Щом съм ти казал, Том, значи ще пазя. Цяла година ще вися всяка вечер край странноприемницата! Ще спя по цял ден и ще вардя по цяла нощ!
— Много хубаво. А къде ще спиш?
— В плевнята на Бен Роджърс. Той ме пуска там, а и техният негър, чичо Джейк, също ме пуска. Аз му нося вода, когато поиска, и всеки път, когато му поискам нещичко за ядене, ми дава, стига да му се намира. Много добър е тоя негър, Том! Той ме харесва, защото никога не му се надувам, все едно съм нещо повече от него. Понякога дори сядам да ям с него. Но ти това не го разправяй. Човек, като умира от глад, понякога ги върши едни, дето иначе никога няма да ги свърши.
— Е, ако не ми потрябваш през деня, ще те оставя да спиш. Няма да ти се пречкам. Но нощем, видиш ли, че става нещо, тичай да ми измяукаш!
Глава 29
Първото нещо, което Том чу в петък сутринта, бе една радостна новина: предната вечер семейството на
