Истинското ножче марка „Барлоу“ отново бе извадено. Том не бе издълбал и педя, и то удари в дърво.
— Хей, Хък! Чу ли?
Хък също започна да рови с ръце. Скоро се показаха дъски и те ги отместиха. Дъските прикриваха естествена яма под скалата. Том се промуши в нея и напъха свещта колкото се може по-навътре под скалата, но каза, че краят на пропастта не се вижда. После предложи да я поогледа. Сгъна се на две и се промъкна под скалата. Теснината се спускаше надолу. Той тръгна по лъкатушния проход — първо надясно, после наляво, а Хък го следваше по петите. После Том направи малък завой и възкликна:
— Боже мили, Хък, погледни там!
Да, това беше сандъкът със съкровището. Стоеше си в една малка закътана пещеричка заедно с едно празно буре от барут, две пушки в кожени калъфи, два-три чифта стари мокасини, кожен колан и разни боклуци, целите подгизнали от капещата вода.
— Падна ни в ръцете най-сетне! — възкликна Хък, заровил шепи в потъмнелите монети. — Леле, Том, станахме богаташи!
— Хък, знаех си аз, че ще го намерим. Направо не е за вярване, но ето на, вече е наше! Хайде стига сме се мотали тук — давай да го измъкнем навън! Чакай да видя дали ще мога да вдигна сандъчето.
То тежеше около петдесет фунта. Том все някак успя да го вдигне, ала бе невъзможно да го носи.
— Така си и мислех — рече той. — Там, докато го мъкнеха в запустялата къща, си личеше, че е тежко, забелязах аз. Добре, че се сетихме да вземем и торбите.
Скоро парите бяха прехвърлени в торбите и момчетата ги отнесоха до скалата с кръста.
— А сега да приберем пушките и останалото — предложи Хък.
— Не, Хък, те нека си останат там. Много добре ще ни дойдат, като станем разбойници. Ще си ги държим там и пак там ще си правим оргии. Чудничко местенце е за оргии.
— Какви са пък тия оргии?
— Де да знам. Обаче разбойниците винаги си правят оргии, та затова и ние ще трябва да си ги правим. Да вървим, Хък, че много се застояхме тук. Сигурно вече става късно. А пък съм и гладен. В лодката ще хапнем и ще попушим.
Скоро те излязоха сред храсталака, огледаха се предпазливо, убедиха се, че брегът е чист и след малко вече похапваха и пушеха в лодката. Когато слънцето се заспуска към хоризонта, те оттласнаха лодката от брега и потеглиха. В здрача Том се държеше плътно до брега и весело бъбреше с Хък. Тъкмо се стъмни и те пристигнаха.
— Виж сега, Хък — рече Том. — Ще скрием парите на тавана в бараката за дърва на вдовицата. Аз ще дойда утре сутринта да ги преброим и да си ги разделим, а после ще издирим такова място в гората, където няма да ги намери никой. Ти само си лежи спокойно тук и ги варди, докато аз изтичам за количката на Бени Тайлър. Веднага се връщам.
Той изчезна и след малко се върна с количката. Сложи в нея двете торби, метна отгоре им няколко стари парцала и потегли, като мъкнеше товара подире си. Щом момчетата стигнаха къщата на уелсеца, те се спряха да си починат. Тъкмо се гласяха да продължат, когато уелсецът се показа на вратата и подвикна:
— Хей, кой е там?
— Хък и Том Сойер.
— Много хубаво! Елате с мен, момчета, че откога ви чакаме! Хайде, по-живо, тичайте напред, а аз ще ви докарам количката. Леле, ама тя можеше да е и по-лекичка! С какво сте я натоварили така, да не би с тухли? Или със старо желязо?
— Със старо желязо — отвърна Том.
— Така си и помислих. Момчетата в това градче хвърлят сума ти труд и си пилеят глупашки времето да събират старо желязо и да го продават за по пет-шест цента в ковачницата, макар че ако се хванат на работа, ще изкарат двойно повече пари! Но такива са си хората… Хайде де, по-живо!
Момчетата поискаха да узнаят за какво е всичкото това бързане.
— Трайте си! Ще разберете, когато стигнем у вдовицата Дъглас.
Хък беше свикнал да го обвиняват несправедливо, затова с опасение промълви:
— Господин Джоунс, ама ние нищо не сме направили!
Уелсецът се засмя.
— Е, Хък, за това не знам, момчето ми. Нали с вдовицата сте добри приятели?
— Да. Поне тя се е държала с мен като добра приятелка.
— Добре, тогава от какво те е страх?
Хък не се отличаваше с бърза мисъл и още не бе успял да отговори на въпроса, когато заедно с Том го натикаха в гостната на госпожа Дъглас. Господин Джоунс остави количката до вратата и ги последва.
Стаята бе ярко осветена, а вътре се бяха събрали всички важни хора от градчето. Там бяха семействата Тачър, Харпър, Роджърс, леля Поли, Сид, Мери, свещеникът, редакторът на местния вестник и още много други, всичките пременени в празнични дрехи. Вдовицата посрещна момчетата много радушно, необичайно радушно за такива мърльовци. Бяха омазани до ушите с глина и лой от свещи. Леля Поли се изчерви от срам, намръщи се и поклати заканително глава към Том. Но никой не страдаше и наполовина колкото двете момчета. Господин Джоунс се обади:
— Том още не се беше прибрал, та се отказах да го търся. Обаче после се натъкнах на него и на Хък пред собствената си врата, та набързо ги докарах тук.
— И много хубаво сте направили! — рече вдовицата. — Елате с мен, момчета.
Тя ги заведе в една спалня и каза:
— А сега се измийте и се преоблечете. Тук има два нови костюма, ризи, чорапи, всичко. Те са на Хък… не, Хък, няма нужда да ми благодариш! Господин Джоунс купи единия костюм, а аз другия. Но ще станат и на двама ви. Обличайте ги. Ние ще ви почакаме — слезте долу, като се приготвите!
И тя излезе.
Глава 34
— Том — каза Хък. — Ако намерим въже, ще можем да избягаме. Прозорецът се пада ниско над земята.
— Хайде стига! Защо ти е да бягаш?
— Ами не съм свикнал с такава компания. Не мога да я понеса. Не ща да слизам там, Том.
— Ох, хайде стига и ти! То това нищо не е, аз хич не им се впрягам. И тебе няма да им дам да те закачат.
Появи се Сид.
— Том — рече той, — леля те чака цял следобед. Мери ти приготви празничните дрехи и всички се притесняваха за теб. Я, това по дрехите ти не е ли глина и лой от свещи?
— Виж какво, господин Сиди, що не си гледаш работата! И какво така им е скимнало да спретнат такава гощавка?
— Вдовицата пак е организирала празненство, тя нали е по празненствата. Този път — в чест на уелсеца и синовете му, задето я отърваха онази нощ. И знаете ли какво? Мога да ви кажа едно нещо, ако ви интересува.
— Е, и какво е то?
— Ами, старият господин Джоунс си е наумил тази вечер да смае хората с нещо, но днес аз го подслушах как го каза на леля — уж било тайна, ама сигурно вече никаква тайна не е. Всички вече знаят — и вдовицата и тя, макар да се прави, че не знае. Господин Джоунс настояваше и Хък да дойде — не можел да разкрие великата си тайна без Хък и туй то!
— И каква е тая тайна, Сид?
— Ето каква — Хък е тоя, дето е проследил разбойниците до дома на вдовицата. Според мен господин Джоунс е смятал да шашне всички с тая тайна, ама, да ви кажа, никой няма да се шашне.
И Сид се изкиска доволно.
— Сид, ти ли си се раздрънкал?
