трябва да ходя с обувки! Вдовицата яде по звънец, ляга по звънец, става по звънец… всичко е толкоз ужасно редовно, че направо не се трае!
— Да, Хък, ама всички живеят така.
— Мен това пък какво ме засяга, Том? Аз не съм всички и това не мога да го търпя. Като вързан си — пълен ужас! Пък и храната идва толкова лесно, че направо ми е безинтересно да се наплюскам! За да отида на риба, трябва да питам, за да поплувам в реката, пак трябва да питам… да му се не види, за всичко трябва да питаш! И трябва да приказвам толкова прилично, че направо не ми се приказва… Та всеки ден се качвам на тавана и там тегля по няколко псувни, барем да усетя някакъв вкус в устата си, щото инак ще умра! Вдовицата не ми дава да пуша, не ми дава да крещя, не ми дава да се прозявам, нито да се протягам, нито пък да се почесвам пред хора… — и тук последва особено силен изблик на болка и гняв: — И мътните да го вземат, тя през цялото време се моли! Не съм виждал такава жена! Трябваше да се махна, Том… просто нямаше как. Пък и училището ще отвори, та ще трябва и там да ходя… Е, Том, това вече няма как да го изтрая. Виж какво, да си богат май изобщо не било такава блага работа. Само ядове и грижи, ядове и грижи, направо да ти се прииска да се гътнеш! А пък с тия дрехи ми е добре и в тая бъчва ми е добре, и вече никога няма да се разделя с тях. Том, ако не бяха ония пари, хич нямаше да си навлека такава беля! Хайде, вземи и моя дял и понякога ми давай по десет цента, ама не много често, щото хич не търпя да ми пада наготово, без да се бъхтя… и иди да помолиш вдовицата да не ме закача повече.
— Хък, нали знаеш, че не мога да го направя. Не е честно — и освен това, ако потърпиш още малко, накрая ще започне да ти харесва.
— Да ми харесва ли! Да бе — колкото ще ми хареса да се насадя върху гореща печка! Не, Том, не ща да бъда богат, не ща да живея в тия проклети задушни къщи. Аз обичам гората, реката, бъчвите и ще си стоя при тях. Дяволите да го вземат! Тъкмо си намерихме пушки и пещера и всичко нужно на едни разбойници и да вземе да се случи тая гламавщина и да развали всичко!
Том се възползва от случая и каза:
— Виж какво, Хък, богатството няма да ми попречи да стана разбойник.
— Тъй ли?! Божке, ама вярно ли, Том?
— Точно толкова вярно, колкото и че седя тук. Но, Хък, няма как да те вземем в бандата, ако не станеш порядъчен.
Радостта на Хък помръкна.
— Защо пък да не може, Том? Нали ме приехте за пират!
— Да, ама то е друго. Разбойниците са къде-къде по-издигнати от пиратите! В повечето страни те са от най-висшата аристокрация — херцози, графове и тем подобни.
— Том, нали винаги си ми бил приятел? Ти няма да ме зарежеш така, нали, Том? Кажи ми, че няма да ме зарежеш!
— Хък, никак не би ми се искало… ама какво ще кажат хората? Ето какво: „Пфу! Бандата на Том Сойер! Какви пропаднали типове има в нея!“. И ще го казват за теб, Хък. На теб това няма да ти хареса — нито пък на мен.
Хък се умълча, обзет от вътрешна борба. Най-сетне рече:
— Е, добре, ще се върна при вдовицата за още един месец, пък да видим дали ще издържа, но само ако ме приемеш в бандата си, Том!
— Добре, Хък, разбрахме се! Хайде да те водя, стари друже! Пък ще помоля вдовицата да не те стяга чак толкова.
— Ще я помолиш ли, Том? Ама наистина? Много хубаво! Ако малко ме поотпусне за най-мъчните работи, аз ще си пуша тайничко и ще си псувам тайничко и все някак ще издържа, защото инак ще се пръсна. Кога ще събереш бандата да станем разбойници?
— Ами веднага! Може още довечера да свикаме момчетата и да направим посвещението.
— Как го рече?
— Посвещение.
— Това пък какво е?
— Това значи да се закълнем, че ще се подкрепяме един друг и никога няма да издаваме тайните на бандата, дори и ако ни накълцат на парченца, и ще убием всеки, който оскърби някой от бандата, и не само него, ами и цялата му рода.
— Страшна работа… ей, страшна работа, Том!
— Страшна и още как! И тая клетва се полага в полунощ, на най-затънтеното и страшно място, което може да се намери… В къща с призраци е най-добре, ама вече всичките ги събориха.
— Карай да върви, но е хубаво, дето ще стане в полунощ.
— Да, така е. И трябва да се закълнем върху ковчег и да се подпишем с кръв.
— Ето това вече е нещо! Това е един милион пъти по-разкошно, отколкото да си пират! Тъй да бъде, Том, ще си живея у вдовицата, докато пукна, а пък ако стана прочут разбойник и всички заприказват за мен, току-виж се възгордяла, че ме е извадила от калта!
Заключение
Тъй завършва този летопис. И тъй като това е историята на едно момче, тя трябва да свърши дотук. Продължи ли по-нататък, тя ще стане история на един мъж. Когато пишеш роман за големи хора, знаеш точно къде да спреш — до сватбата. Но когато пишеш за юноши, трябва да спреш, докъдето е най- добре.
Повечето от героите в тази книга са все още живи — преуспели и щастливи. Може би някой ден ще си струва да се върнем към историята на по-младите от тях и да видим какви мъже и жени са станали. Затова най-мъдро би било да не разкриваме нищо от сегашния им живот.
Информация за текста
© Тодор Вълчев, превод от английски
Mark Twain
The Adventures of Tom Sawyer, 1876
Източник: http://bezmonitor.com
Сканиране: Дарко
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3594]
Последна редакция: 2007-10-05 08:00:00
1
Музикален инструмент, който се държи в уста, а звукът се получава, като една пластинка се удря с пръст.
2
Тогава малките момичета са носели долни гащи, които са се подавали под роклите.
3
Ако господин Харбисън имаше роб на име Бул, Том би го нарекъл „Харбисъновия Бул“, но ако така се казват синът му или кучето му, на тях им казват „Бул Харбисън“ — бел. авт.
