После Хък разказа поверително цялото си приключение на Том, който досега бе чул само каквото знаеше уелсецът.
— Е — рече Хък, подхващайки отново главната тема. — Който е щипнал уискито от номер две, той ще да е щипнал и парите. Както ще да е — изтървахме ги тия пари, Том.
— Хък, парите никога не са били в номер две!
— Какво?! — Хък огледа изпитателно лицето на другаря си. — Том, да не би пак да си напипал следата на парите?
— Хък, те са в пещерата!
Очите на Хък светнаха.
— Повтори го пак, Том!
— Парите са в пещерата!
— Том, честно ми кажи, майтапиш ли се или говориш сериозно?
— Съвсем сериозно, Хък — никога не съм говорил по-сериозно! Ще дойдеш ли да ми помогнеш да ги измъкнем оттам?
— И още как! Ще дойда, стига да има къде да оставяме знаци по пътя, за да не се загубим после.
— Хък, съвсем спокойно можем да стигнем дотам без ни най-малко притеснение!
— Уха! Но какво те кара да мислиш, че парите са…
— Хък, ти само почакай да стигнем там. Ако не ги намерим, ще ти дам моя барабан и всичко, каквото имам! Ей Богу, ще ти го дам!
— Добре, така бива. Кога казваш, че тръгваме?
— Веднага, стига да кажеш! Имаш ли сили?
— Много навътре ли са в пещерата? От три-четири дни съм на крака, ама ми се чини, че не мога да измина повече от миля, Том.
— Хък, всеки друг ще извърви дотам пет мили, но има един много пряк път, дето само аз го знам. Ще те закарам право там с лодка, Хък! Сам ще я закарам дотам и на отиване, и на връщане. Ти няма нужда и пръста да си мърдаш!
— Тогава да тръгваме веднага, Том!
— Добре. Трябва обаче да си вземем хляб и месо, лулите, а също и някоя и друга торба и две-три върви за хвърчило и няколко от онези новите измишльотини, дето им викат кибрит. Да знаеш как ми се искаше да имам от тях, докато бях вътре!
Малко след пладне момчетата взеха „назаем“ лодка от един гражданин, който отсъстваше, и незабавно потеглиха. Когато стигнаха на няколко мили под входа на пещерата, Том рече:
— Виждаш ли го онзи отвесен склон, дето слиза от входа на пещерата? Гледаш го, целият еднакъв — няма къщи, няма складове за дърва, само храсти, и то все еднакви. Обаче виждаш ли онова бяло петно под свлачището? Е, това е един от моите знаци. Давай да слизаме на брега.
Те слязоха на сушата.
— Хък, оттук, където сме застанали, можеш да стигнеш с въдица до дупката, от която излязох. Виж сега дали можеш да я намериш.
Хък претърси всичко наоколо, ала не намери нищо. Тогава Том навлезе гордо в един храсталак и заяви:
— Ето ти я тук! Погледни я, Хък — това е най-закътаната дупка по тия краища! Но да не си гъкнал за нея! Открай време искам да стана разбойник, ама знаех, че няма как да стане, докато не си намеря такава дупка. Зорът беше как да я намеря. А сега вече си имаме дупка и ще я пазим в тайна. Ще пуснем вътре само Джо Харпър и Бен Роджърс, защото нали трябва да си имаме банда — иначе що за разбойници ще сме! Бандата на Том Сойер — звучи прекрасно, нали, Хък?
— Така си е, Том. А кого ще ограбваме?
— О, който ни падне. Ще ги причакваме в засада — така се прави най-вече.
— И ще ги убиваме ли?
— Не, не винаги. Ще ги държим в пещерата, докато не платят откуп!
— Какво е това откуп?
— Пари. Караш ги да съберат колкото могат от приятели и ако до една година не ги съберат, тогава ги убиваш. Обикновено така се прави. Само че жените не се убиват. Тях ги затваряш, но без да ги убиваш. А те винаги са красавици и богати, и ужасно ги е страх. Обираш им часовниците и каквото там имат, но винаги им сваляш шапка и им говориш любезно. Няма по-любезни хора от разбойниците — във всяка книга го пише. И после жените се влюбват в теб и като ги подържиш в пещерата една-две седмици, спират да плачат и вече няма отърване от тях. Изпъдиш ли ги навън, врътват се и хайде обратно вътре! Във всички книги е така.
— Ама това е чудно, Том! Май е по-хубаво, отколкото да си пират!
— Да, за някои неща е по-хубаво, защото си си близо до вкъщи и до цирковете, и до всякакви такива работи.
Всичко вече бе готово и момчетата се промъкнаха през дупката — Том вървеше пръв. Те се промъкнаха до края на тунела, после вързаха там вървите и продължиха напред. След няколко крачки стигнаха до извора и Том усети как го полазват тръпки. Той показа на Хък парченцето фитил, стърчащо от залепената на стената буца глина и му разказа как двамата с Беки наблюдаваха как пламъчето трепва и угасва.
Постепенно те започнаха да си шепнат, защото царящите тук мрак и безмълвие ги потискаха. Продължиха нататък, не след дълго тръгнаха по другия коридор на Том и стигнаха до пропастта. На светлината на свещите се разкри, че това всъщност не е урва, а само стръмен глинест наклон, висок двайсет-трийсет фута, не повече. Том прошепна:
— А сега ще ти покажа нещо, Хък.
Той вдигна свещта си.
— Надникни колкото се може по-далече зад ъгъла. Виждаш ли? Там… на голямата скала… изписано с дим от свещ.
— Том, та това е кръст!
— Ето ти го и номер две! „Под кръста“, а? Точно тук видях Индианеца Джо със свещта, Хък!
Хък дълго оглежда тайнствения знак, а после каза с разтреперан глас:
— Да се махаме оттук, Том!
— Какво? И да зарежем съкровището?
— Да… дай да го зарежем. Духът на Индианеца Джо сигурно броди наоколо!
— Не, Хък, не. Той броди там, където е умрял — при входа на пещерата, на пет мили оттук.
— Не, Том, не е така! Той броди там, където са парите. Знам ги аз призраците — и ти също.
Том започна да се опасява, че Хък е прав. Душата му се изпълни с лоши предчувствия. Но не след дълго му хрумна нещо…
— Ей, Хък, я ни гледай какви сме глупаци! Духът на Индианеца Джо няма и да припари там, където има кръст!
Доводът му се прие и оказа своето въздействие.
— Не бях се сетил, Том! Ама си прав! Късметлии сме ние, че го има тоя кръст. Дай да се смъкнем долу и да потърсим сандъчето.
Том тръгна пръв и докато слизаше, изсичаше груби стъпала в глината. Хък го последва. От малката пещера в подножието на скалата тръгваха четири галерии. Момчетата огледаха три от тях и не намериха нищо. В галерията най-близо до основата откриха малка ниша, постлана с одеяла. Вътре имаше и стара презрамка, кожа от сланина и оглозганите кости на две-три кокошки. Но сандъче с пари нямаше. Момчетата претърсиха на няколко пъти нишата, ала напразно. Том рече:
— Той каза под кръста. Е, тук е най-близо под кръста. Не може да е под самата скала, защото тя е враснала в земята.
Претърсиха отново навсякъде и се отпуснаха обезкуражени на земята. Хък не можа да измисли нищо. След малко Том възкликна:
— Я виж, Хък — от тази страна на скалата има следи от стъпки и капки лой от свещ, а от другата страна няма нищо! Защо ли? Бас ловя, че парите са под скалата. Ще започна да копая в глината.
— Добре го измисли, Том! — възкликна въодушевено Хък.
