— Том!
— Кажи, Беки?
— Другите ще разберат, че ни няма и ще тръгнат да ни търсят!
— Да! Непременно ще ни потърсят!
— Може би вече са тръгнали, Том!
— Навярно. Дано е така.
— Кога ли ще открият, че ни няма?
— Сигурно като се качат на парахода.
— Том, тогава вече ще е тъмно. Дали ще забележат, че ни няма?
— Не знам. Но във всеки случай майка ти ще разбере, че те няма веднага щом се приберат.
По уплашения поглед на Беки Том се досети, че е сгафил. Нали тази вечер Беки нямаше да се прибира! Децата притихнаха и се замислиха. След миг Беки отново избухна в плач и Том разбра, че и тя се бе сетила за същото като него — че сигурно госпожа Тачър ще открие чак в неделя преди обяд, че Беки не е нощувала у госпожа Харпър.
Децата впериха очи в парченцето свещ и го наблюдаваха как бавно и безмилостно се стапя. Най-сетне остана само късичко парче фитил. Видяха как слабият пламък се издигна, спадна, изкачи се по тънката струйка дим, затрептя за миг на върха си и после се възцари ужасът на непрогледния мрак!
Колко време мина след това, докато Беки се усети, че плаче в прегръдките на Том, никой не можеше да каже. Знаеха само, че ужасно дълго време, както им се стори, двамата са спали мъртвешки сън и щом се събудиха, нещастията отново ги връхлетяха. Том каза, че може би е неделя… не, може би понеделник. Опита се да разговори Беки, но тя бе напълно смазана от мъка и всичките си надежди бяха рухнали. Том каза, че навярно отдавна са разбрали, че ги няма и без съмнение вече ги търсят — ще се провикне, пък някой може и да се отзове. Опита, ала далечното ехо прозвуча така страховито в мрака, че не посмя да опита пак.
Часовете минаваха и гладът отново заизмъчва пленниците. Бе останало едно парченце от половинката сладкиш на Том. Разделиха си го и го изядоха. Но се почувстваха още по-гладни отпреди. Този жалък залък само раздразни апетита им.
След време Том каза:
— Шшт! Чу ли?
И двамата притаиха дъх и се заослушваха. Чу се звук, подобен на слаб, далечен вик. Том откликна начаса, хвана Беки за ръка и я поведе пипнешком по коридора по посока на звука. След малко отново се ослуша. Викът се чу отново, явно малко по-отблизо.
— Те са! — възкликна Том. — Идват! Да вървим, Беки… Сега всичко ще се оправи!
Радостта на пленниците бе безгранична, ала напредваха бавно, защото пътят бе осеян с ями и трябваше да внимават. Скоро стигнаха до една яма и се наложи да спрат. Можеше да е три стъпки дълбока, а можеше да е и сто — във всеки случай, нямаше как да преминат оттатък. Том легна по корем и протегна ръка надолу. Не напипа дъно. Трябваше да останат тук и да чакат да ги намерят. Ослушаха се… далечните викове ставаха все по-далечни! Още малко и замлъкнаха съвсем. Сърцата им се свиха от мъка! Том крещя, докато не прегракна, ала напразно. Опита се да вдъхне надежда на Беки, но измина цяла вечност в тревожно очакване, а никакъв звук не се чу повече.
Децата се върнаха пипнешком при извора. Часовете едва се влачеха. Те заспаха отново и се събудиха прегладнели и съсипани от скръб. Том бе убеден, че вече е вторник.
После го осени една идея. Наблизо имаше няколко странични коридора. По-добре да ги изследват, отколкото да се измъчват от безделие. Той извади от джоба си връв за хвърчило, върза я за една издатина и двамата с Беки потеглиха. Том водеше и пътьом размотаваше връвта. След двайсет крачки коридорът свършваше с пропаст. Том коленичи и опипа надолу, а после и настрани, докъдето стигаха ръцете му. Напрегна се да се протегне още малко по-надясно и в този миг на няма и двайсет крачки от тях иззад една скала се подаде човешка ръка, която държеше свещ! Том нададе радостен вик… но в този миг след ръката се показа и човекът, на когото тя принадлежеше… Индианеца Джо! Том се вцепени. Не можеше да помръдне. И безкрайно се зарадва, когато в същия миг „испанецът“ хукна да бяга и се изгуби от погледа му. Том се зачуди как така Джо не го позна по гласа и не дойде да го убие, задето бе свидетелствал против него в съда. Навярно ехото бе изкривило гласа му. „Няма какво друго да е“ — заключи Том. От уплаха всичките му мускули сдадоха. Той си рече, че ако събере достатъчно сили да се върне при извора, нищо не би могло да го изкуши да се помръдне оттам, та да рискува отново да попадне на Индианеца Джо. Внимаваше да не се издаде пред Беки какво е видял. Каза си, че е извикал „така, на късмет“.
Но гладът и безизходицата най-накрая надделяха над страха. Поредното тягостно чакане край извора и поредният продължителен сън промениха положението. Децата се събудиха, измъчвани от ужасен глад. Том бе убеден, че вече е сряда или четвъртък, а може би дори петък или събота и вече са се отказали да ги търсят. Той предложи да изследват друг коридор. Склонен бе да рискува и нова среща с Индианеца Джо, и всякакви други ужаси. Но Беки бе твърде отпаднала. Тя бе потънала в печално безчувствие и нищо не можеше да я изкара от него. Казваше, че ще чака там смъртта, която щяла да дойде скоро. Нека Том вземе връвта и изследва коридора, щом така иска, но тя го моли да се връща често и да си говори. Накара го и да обещае, че дойде ли страшният миг, той ще бъде до нея и ще си държи ръката, докато всичко свърши.
Том я целуна — някаква буца бе заседнала в гърлото му. Той се престори на сигурен, че ще намери тези, които ги търсят, или пък сам ще открие изход от пещерата. После стисна връвта и тръгна опипом по един коридор — на четири крака, измъчван от глад и от предчувствия за скорошна гибел.
Глава 32
Вторникът си отиваше и вече започваше да се смрачава. Градчето Сейнт Питърсбърг все още оплакваше загубените деца, които така и не се намериха. В църквата всички се молеха за тях, а мнозина се молеха и насаме, влагайки в молитвата цялата си душа, ала от пещерата не идваха никакви добри новини. Повечето от мъжете се отказаха от търсенето и се върнаха към ежедневните си занимания, убедени, че децата никога няма да се намерят. Госпожа Тачър беше много болна и почти не спираше да бълнува. Хората казваха, че направо им се къса сърцето, като я чуват как вика рожбата си, надига глава и цяла минута се ослушва, а после отново се отпуска изнемощяла със стон. Леля Поли бе изпаднала в дълбока тъга, а прошарената си коса съвсем побеля. Във вторник вечер градчето си легна тъжно и отчаяно.
Посред нощ изведнъж градските камбани забиха като луди. Само след миг улиците се изпълниха с обезумели полуоблечени хора, които крещяха: „Излизайте! Излизайте! Намериха се! Намериха се!“. Врявата стана още по-голяма, защото започнаха да дрънчат с тигани и да тръбят с тръби. Цялото население на града се събра и се завтече към реката да посрещне децата. Возеха ги в открит файтон, теглен от граждани, които надаваха радостни викове. Народът се скупчи около файтона и тръгна да ги изпроводи у дома. Шествието пое величествено по главната улица с викове „ура!“
Целият град бе осветен. Никой не искаше да си ляга. По-велика нощ градчето не помнеше. През първия половин час през дома на съдия Тачър се изреди цяла върволица от граждани — те прегръщаха спасените, целуваха ги, стискаха ръката на госпожа Тачър, опитваха се да кажат нещо, ала не можеха и се оттегляха, като ронеха сълзи навсякъде.
Леля Поли бе напълно щастлива. Госпожа Тачър — почти: щастието си щеше да бъде пълно, когато куриерът, изпратен в пещерата да занесе голямата новина, я съобщеше на съпруга си. Том лежеше на едно канапе, а наоколо му се бе насъбрала развълнувана аудитория. Той разказваше историята на удивителното им приключение, като я украсяваше със смайващи измислици. В заключение разказа как оставил Беки и поел на изследователска експедиция, как проучил две галерии, докъдето свършва връвта, проучил и трета и когато вече стигнал края на връвта и смятал да се връща, мярнал в далечината светло петънце, прилично на дневна светлина. Той захвърлил връвта и тръгнал пипнешком нататък, проврял главата и раменете си през една малка дупка и видял да се плиска широката река Мисисипи! А ако случайно беше нощ, нямаше да види светлото петънце и да тръгне по този коридор! Разказа как се върнал при Беки и си съобщил радостната новина, а тя му казала да не я баламосва, защото била съвсем изнемощяла, чувствала, че ще умре, искала да умре. Той описа с каква мъка успял да я убеди и как тя едва не умряла от радост, когато се добрала до мястото, откъдето се виждало синьото петънце дневна светлина; как той се измъкнал навън през
