езеро, чиито мъгляви очертания се простираха толкова надалеч, че се губеха в тъмното. Искаше да изследва бреговете му, но реши, че е най-добре първо да седнат и да си починат. Чак сега дълбоката тишина, царяща в подземието, притисна с лепкавата си длан душите на децата.
— Аз изобщо не забелязах, но май от много отдавна не сме чували гласовете на другите — каза Беки.
— Като се замисля, Беки, ние сме много по-надълбоко под тях… и не зная колко сме се отдалечили — на север, на юг, на изток или знам ли накъде. Тук не можем да ги чуем.
Беки се уплаши.
— Чудя се от колко време сме тук долу, Том? По-добре да се връщаме.
— Да, и аз така мисля. Сигурно ще е най-добре.
— Ще можеш ли да намериш пътя, Том? На мен всичко ми е като някаква заплетена главоблъсканица.
— Според мен, ще мога да го намеря… ама тия прилепи! Ако ни изгасят свещите, лошо ни се пише. Хайде да се опитаме да намерим друг път, та да не минаваме оттам.
— Добре. Но дано не се загубим. Би било ужасно! — и момичето потръпна при мисълта какви страхотии можеха да ги сполетят.
Тръгнаха по един коридор. Дълго вървяха по него в мълчание, като оглеждаха всяко ново разклонение — дали пък няма да им се стори познато? Но всички до едно им бяха непознати. Всеки път, когато Том ги оглеждаше, Беки наблюдаваше лицето му за някакъв насърчаващ признак, а той казваше весело:
— О, всичко е наред. Не е този, но скоро ще го намерим!
Ала с всеки пореден неуспех той все повече и повече падаше духом и накрая започна да свърва накъдето завари с отчаяната надежда, че ще се натъкне на пътя, който им трябваше. Все така повтаряше, че всичко било наред, но сърцето му бе натежало като олово от ужас и затова думите звучаха не звънливо, а глухо, сякаш казваше „Всичко е загубено!“. Беки се притискаше до него, обзета от мъчителен страх, и с всички сили се мъчеше да сдържа напиращите в очите си сълзи, ала те бликаха. Най-сетне тя каза:
— О, Том, зарежи ги прилепите, хайде да се върнем по онзи път! Тук все повече и повече се объркваме!
— Слушай! — отвърна си той.
Дълбока тишина — толкова дълбока, че те чуваха собственото си дишане. Том се провикна. Викът му отекна по празните галерии и стихна в далечината — слаб звук, подобен на присмехулен смях.
— О, Том, недей да викаш повече, много е страшно! — възкликна Беки.
— Страшно е, Беки, но по-добре да викам — току-виж ни чуят. — И той се провикна пак.
Това „току-виж“ внушаваше още по-вледеняващ ужас от призрачния смях, защото бе признание за попарени надежди. Децата стояха неподвижно и се ослушваха, ала напразно. Том веднага тръгна обратно, като ускори крачка. Чак след време нерешителната му походката разкри на Беки още един ужасяващ факт — той не можеше да намери обратния път!
— О, Том, ти не остави никакви знаци!
— Какъв глупак съм, Беки! Какъв глупак! Изобщо не се сетих, че може да поискаме да се върнем! Не… не мога да намеря пътя. Всичко е толкова объркано.
Том, Том, ние сме загубени! Загубени сме! Никога няма да излезем от това ужасно място! О, защо трябваше да се отделяме от другите!
Тя се отпусна на земята и избухна в такива неистови ридания, че Том се ужаси да не би тя да умре или да изгуби ума си! Той седна до нея и я прегърна. Тя зарови лице в гърдите му, притисна се до него и заизлива целия си ужас, всичките си напразни съжаления, а далечното ехо ги превръщаше в жлъчен смях. Том я молеше да не губи надежда, ала тя каза, че няма вече сили. Той започна да се обвинява и да проклина сам себе си, че я е докарал до такова нещастие. Това си подейства по-добре. Тя каза, че ще се опита да възвърне надеждите си, че ще стане и ще го последва навсякъде, стига да престане да говори така. Защото той не бил по-виновен от нея самата, каза тя.
И те тръгнаха отново, безцелно, съвсем напосоки — друго не им оставаше, освен да вървят и да не спират. Отначало надеждата като че възкръсна — не че имаше причина, но тя, надеждата си е такава: възражда се отново и отново, докато годините и натрупаните поражения все още не са пресушили извора.
Малко по-късно Том взе свещта на Беки и я угаси. Тази пестеливост означаваше много! Нямаше нужда от думи. Беки разбра и надеждите си отново угаснаха. Тя знаеше, че Том има цяла свещ и още три-четири угарки в джобовете, ала трябваше да пести.
Лека-полека и умората започна да се обажда. Децата се опитваха да не си обръщат внимание, защото мисълта да седнат тук бе ужасна — времето бе станало твърде ценно. Като се движеха в някаква посока, в каквато и да е посока, те все пак напредваха и това можеше да доведе до нещо. Но седнеха ли, това означаваше, че сами викат смъртта и си спестяват гонитбата.
Най-сетне нежните крачета на Беки отказаха да я носят по-нататък. Тя седна. Том се отпусна до нея и те заговориха за дома, за приятелите си там, за меките легла и най-вече за светлината! Беки се разплака и Том се помъчи да намери с какво да я утеши, ала всичките му окуражителни думи вече се бяха изхабили от повтаряне и звучаха като подигравки. Беки бе толкова изтощена, че задряма. Том се зарадва. Той седеше, гледаше изпитото си лице и виждаше как постепенно чертите му се изглаждат под влиянието на хубавите сънища. След време то се озари от усмивка, която се задържа на устните си. Спокойното лице имаше целебно въздействие и върху неговата душа. Умът му започна да блуждае из отдавна отминали времена и сладки спомени. Той се бе унесъл в мисли, когато Беки се събуди и се засмя безгрижно, ала смехът замръзна на устните си и последва стон.
— О, как съм могла да заспя! Иска ми се никога вече да не се събудя! Не! Не е вярно, Том! Не ме гледай така. Няма повече да говоря така!
— Радвам се, че поспа, Беки — сега си отпочинала и ще намерим обратния път.
— Да, Том, можем да опитаме… Но каква прекрасна страна сънувах! Струва ми се, че сме се запътили към нея.
— Може би не отиваме точно там… Горе главата, Беки! Хайде да опитаме пак!
Те станаха и поеха по пътя си, хванати за ръце, ала загубили всякаква надежда. Опитаха се да преценят откога са в пещерата, но им се струваше, че са минали дни и седмици, а беше съвсем ясно, че това е невъзможно, защото свещите им още не бяха догорели. Много време след това — точно колко, не можеха да кажат — Том каза, че трябва да стъпват тихо и да се ослушват за капеща вода — трябваше да намерят извор. Скоро намериха един и Том каза, че е време да си починат пак. И двамата бяха смъртно изтощени, ала Беки каза, че би могла да повърви още малко. За нейно учудване Том не се съгласи. Тя не го разбираше. Седнаха и Том залепи с малко глина свещта си на стената пред тях. Скоро те потънаха в мисли и известно време никой не продума. После Беки наруши мълчанието:
— Том, много съм гладна!
Том извади нещо от джоба си.
— Помниш ли това? — попита той.
Беки се усмихна едва-едва.
— Това е нашият сватбен сладкиш, Том.
— Да… ех, де да беше голям колкото бъчва, защото нямаме нищо друго за ядене!
— Запазих парчето от пикника, за да го сложим под възглавниците си и аз да те сънувам, Том — както правят възрастните със своите сватбени сладкиши. Но това ще е последният ни…
Тя не довърши изречението. Том раздели сладкиша и Беки изяде своето парче с охота, докато Том едва гризеше. Студена вода имаше в изобилие — с нея завършиха своя пир. След малко Беки предложи да тръгнат отново. Том мълчеше. После каза:
— Беки, ако ти кажа нещо, ще можеш ли да го понесеш?
Лицето си пребледня, но тя реши, че ще може.
— Ами, Беки… трябва да останем тук, където има вода за пиене. Тази угарка е последната ни свещ!
Сълзите и риданията на Беки се отприщиха. Том се мъчеше да я утеши, ала напразно. Най-сетне Беки каза:
