дупката, а после помогнал и на нея да се измъкне; как седнали и заплакали от радост; как някакви хора минавали оттам с лодка и Том им извикал, а после разказал за неволите им и че умират от глад. Отначало хората не повярвали на този налудничав разказ, защото, както му казали, „вие се намирате на пет мили надолу по реката под долината с пещерата“ — а после ги натоварили на лодката, закарали ги в някаква къща, дали им да вечерят, оставили ги да си починат два-три часа след мръкване и най-сетне ги докарали у дома.
Призори откриха в пещерата съдия Тачър и шепата хора с него по въжетата, с които се бяха завързали, и им съобщиха голямата новина.
Трите дни и нощи, прекарани в глад и неволи в пещерата, не можеха да останат без последици, както скоро разбраха Том и Беки. Срядата и четвъртъка те прекараха на легло и сякаш с всеки час се чувстваха все по-изтощени и отпаднали. В четвъртък Том се вдигна за малко от леглото, в петък излезе из града, а в събота вече почти нищо му нямаше. Но Беки излезе от стаята си чак в неделя, а и тогава изглеждаше все едно е прекарала тежка болест.
Том научи, че Хък боледува и в петък отиде да го види, ала не го пуснаха в стаята му. Не го пуснаха и в събота, и в неделя. След това започнаха да го пускат всеки ден, но го предупредиха да си мълчи за приключението и да не засяга никакви теми, предизвикващи силно вълнение. Вдовицата Дъглас оставаше с него, за да следи дали Том се подчинява на нареждането. Вкъщи Том научи за произшествието на хълма Кардиф, а също и че намерили тялото на „дрипльото“ в реката, близо до параходното пристанище — вероятно се бе удавил, докато се е опитвал да избяга.
Около две седмици след своето избавление от пещерата Том отиде да посети Хък, който вече бе заякнал достатъчно, за да разговаря на вълнуващи теми. А Том имаше какво да разкаже на Хък и смяташе, че ще му е интересно. Къщата на съдия Тачър му беше на път и той се отби да види Беки. Съдията и приятелите му заприказваха Том и някой го подпита насмешливо дали не му се иска пак да отиде в пещерата. Том отвърна, че нямал нищо против.
— Е, Том, не се и съмнявам, че има и други като теб, дето им се ходи — каза съдията. — Но ние взехме мерки. Вече никой няма да се изгуби в тази пещера.
— Защо?
— Защото преди две седмици наредих входната врата да бъде обкована с желязо и заключена с три катинара. Ключовете са у мен.
Том пребледня като платно.
— Но какво ти става, момчето ми? Хей, бързо донесете вода!
Донесоха водата и наплискаха лицето на Том.
— Ето, мина ти вече. Но какво ти стана, Том?
— Ох, господин съдия… Индианеца Джо е в пещерата!
Глава 33
Само за няколко минути новината се разчу и десетина лодки, натоварени с мъже, вече плаваха към пещерата на Макдугъл. Параходът, претъпкан с пътници, скоро ги последва. Том Сойер беше в лодката на съдия Тачър.
Когато отключиха вратата на пещерата, в полумрака се разкри печална гледка. Индианеца Джо лежеше проснат на земята, мъртъв, долепил лице до цепнатината под вратата, сякаш копнеещият му поглед до последния миг е останал взрян в светлината и веселието на свободния свят навън. Том се развълнува, защото от собствен опит знаеше колко е страдал този нещастник. Изпитваше жалост, но въпреки това чувстваше огромно облекчение, защото вече беше в безопасност. Чак сега му стана ясно колко тежко е било бремето на страха, тегнало над него от деня, в който разобличи в съда кръвожадния злодей.
Камата на Индианеца Джо се търкаляше близо до него с разцепено на две острие. Дебелата най-долна греда на вратата бе цялата издраскана и издялкана — но целият този къртовски труд бе напразен, защото пред вратата имаше естествен скален праг, а неподатливият камък не бе по силите на този нож — той само го бе повредил. Но и да го нямаше каменния праг, трудът му пак щеше да отиде нахалос, защото и да бе успял да сцепи гредата, Индианеца Джо не би могъл да се промуши под вратата, с което е бил наясно. Така че бе кълцал гредата само за да се намира на работа, да запълни тягостното време и да занимава с нещо измъчения си разсъдък. Обикновено в скалните пукнатини из преддверието можеше да се намерят половин дузина угарки от свещи, оставени там от туристите. Сега обаче не бе останала нито една. Затворникът ги бе издирил и изял. Освен това бе смогнал да хване и няколко прилепа, които също бе изял и бе оставил само ноктите им. Клетникът бе умрял от глад. Съвсем наблизо един сталагмит векове наред бе израствал бавно над земята, образуван от капките, падащи от сталактита над него. Пленникът бе отчупил сталагмита, а върху стърчащия от земята отломък бе сложил камък, издълбан от него, за да събира безценните капки, падащи от сталактита на всеки три минути с мрачната точност на часовник. За двайсет и четири часа се събираше по една чаена лъжичка вода. Тези капки са падали, когато Пирамидите са били току-що построени; при падането на Троя; когато са построени основите на Рим и са разпнали Христа; когато Вилхелм Завоевател е създавал Британската империя; когато Колумб е тръгнал на плаване; когато Лексингтънската битка е била последната новина. Те продължават да падат и сега. Ще падат и тогава, когато всички тези събития потънат в дълбините на историята, в сумрака на легендите и бъдат погълнати от черната нощ на забравата. Дали всичко има своя цел и предназначение? Дали тази капка е падала търпеливо цели пет хиляди години, за да утоли жаждата на тази човешка буболечка? И дали тя няма друго важно предназначение, което да осъществи след десет хиляди години? Няма никакво значение. Много, много години изминаха, откакто злочестият метис издълба камъка, за да събере безценните капки влага, но и до ден днешен туристът, дошъл да разгледа чудесата в пещерата на Макдугъл, се звери най-дълго пред този жалък камък и тази бавно капеща вода. Чашата на Индианеца Джо заема първото място сред забележителностите на пещерата — дори и Дворецът на Аладин не може да си съперничи.
Погребаха Индианеца Джо близо до входа на пещерата. Хората придойдоха с лодки и каруци от всички околни градчета, от всички ферми и селца на седем мили наоколо. Доведоха и децата си, донесоха всякакви припаси и признаха, че на погребението на Индианеца Джо са си прекарали толкова добре, колкото и ако го бяха видели да увисва на бесилото.
Това погребение сложи край на едно — на петицията до губернатора за помилването на Индианеца Джо. Много хора я бяха подписали, проведоха се много събрания, на които изобилно се лееха красноречие и сълзи. Избран бе комитет от изкуфели мекушави госпожи, които, облечени в траур, да се явят пред губернатора, да го удавят във вопли и ридания и да го умоляват да се прояви като милостиво магаре и да потъпче дълга си. Разправяха, че Индианеца Джо е убил петима жители на градчето, ала какво от това? И самият Сатана да бе, все щяха да се намерят множество слабохарактерни хорица, готови да надраскат имената си върху подписката за помилване и да пролеят върху нея една сълза от своите неизтощими и тъй лесно отприщвани водни запаси.
На сутринта след погребението Том заведе Хък на едно скришно място, за да поговорят за нещо много важно. Хък вече бе научил от уелсеца и от вдовицата Дъглас всичко за приключението на Том, но Том каза, че имало и нещо, което те не са му казали и тъкмо за това нещо иска да поговорят сега. Лицето на Хък помръкна.
— Знам какво е — рече той. — Влязъл си в номер две и не си намерил там нищо друго освен уиски. Никой не ми е казал, че си бил ти, ама аз самичък се досетих още щом чух за тая работа с уискито. Знаех и че не си докопал парите, защото иначе все някак щеше да се добереш до мен и да ми кажеш, макар да си си траял пред другите. Том, нещо все ми подсказваше, че няма да го пипнем това съкровище.
— Ама, Хък, аз изобщо не съм издал собственика на странноприемницата! Нали знаеш, че тя си работеше, когато в събота отидох на пикника. Не помниш ли, че същата нощ трябваше да си там на пост?
— Вярно, бе! Направо ми се струва, че е минала цяла година! Тъкмо нея нощ аз проследих Индианеца Джо до къщата на вдовицата.
— Значи ти си го проследил?
— Да, ама ти си трай. Индианеца Джо сигурно има приятели — хич не ща да ми се разсърдят и да ми спретнат някоя гадост. Ако не бях аз, той сега да си е в Тексас.
