Вашата Беки?
— Да… — разтревожен поглед. — Снощи тя не спа ли у вас?
— Не.
Госпожа Тачър пребледня и се отпусна на една скамейка тъкмо когато леля Поли мина покрай нея, като оживено разговаряше с някаква приятелка. Леля Поли рече:
— Добро утро, госпожо Тачър. Добро утро, госпожо Харпър. Мойто момче пак се затри. Снощи сигурно е спал у вас… или у вас… и сега го е страх да дойде на църква, защото знае, че ще си изпати.
Госпожа Тачър поклати немощно глава и пребледня още повече.
— Не е спал у нас — рече госпожа Харпър. Тя също бе започнала да се притеснява. Лицето на леля Поли стана съвсем тревожно.
— Джо Харпър, виждал ли си тази сутрин моя Том?
— Не, госпожо.
— Кога го видя за последно?
Джо се опита да си спомни, но не можеше да каже със сигурност. Хората спряха да излизат от църквата. Разнесе се шушукане и по всички лица се изписа уплаха. Започнаха да разпитват загрижено децата и младите учители. Всички те твърдяха, че не са забелязали дали Том и Беки са били на парахода на връщане — вече било тъмно и на никого не му хрумнало да провери дали някой не липсва. Най-сетне един младеж изказа опасенията си, че децата може още да са в пещерата! Госпожа Тачър припадна. Леля Поли се разрида и закърши ръце.
Тревожната вест се предаваше от уста на уста, от компания на компания, от улица на улица и само след пет минути камбаните забиха като полудели и цялото градче бе на крак! Случката на хълма Кардиф незабавно се стори на всички съвсем маловажна, злодеите бяха забравени, оседлаха конете, отвързаха лодките, извикаха парахода и няма и половин час след като страшната новина се разнесе, двеста мъже вече бързаха по суша и по вода към пещерата.
Следобедът се точеше — целият град бе опустял, сякаш бе мъртъв. Много жени посетиха леля Поли и госпожа Тачър и се опитваха да ги утешат. Те плакаха заедно с тях и това бе по-добро от всякакви думи. Нощта също се проточи. Целият град чака новини чак до сутринта, но когато най-сетне се зазори, получиха единствено поръчката „Пратете още свещи и храна“. Госпожа Тачър бе на ръба на безумието, леля Поли също. Съдия Тачър пращаше вестоносци от пещерата, които да им вдъхнат надежда и кураж, ала думите му не можеха да разведрят никого.
Старият уелсец се прибра призори, целият изпоцапан с лой от свещи и глина. Едва се крепеше. Завари Хък в леглото, което му беше приготвил — тресеше го треска и бълнуваше. Всички лекари бяха в пещерата, затова грижите за пациента пое вдовицата Дъглас. Тя каза, че щяла да направи за него всичко, което е по силите си, защото, добър или лош, и той е чадо Божие, а никое Божие чадо не бива да бъде захвърляно на произвола на съдбата. Уелсецът рече, че и Хък си имал достойнства и вдовицата се съгласи:
— Не се съмнявайте. Това е Господният печат. Господ никого не изоставя. Никога. Той налага печата си на всяко създание, което е сътворил.
Рано преди обяд групи от изтощени мъже започнаха да се прибират в градчето, но най-издръжливите продължаваха издирването. Новото беше само, че в момента претърсват най-затънтените кътчета на пещерата, където досега никой не беше ходил. Щели да претърсят най-внимателно всяко ъгълче и пукнатина. В лабиринта от коридори тук-там в далечината мъждукали пламъчета, а в мрачните галерии глухо отеквали викове и пистолетни изстрели. На едно място далеч от онази част, която обикновено посещаваха туристите, намериха имената „Беки и Том“, изписани на стената с дим от свещ, а съвсем наблизо — и изцапано с лой парче от панделка. Госпожа Тачър позна панделката и се разплака над нея. Каза, че това е последният спомен от нейното детенце и че нямало по-ценно нещо от тази панделка, защото тя била последното, с което живата Беки се е разделила, преди да я сполети ужасна смърт. Някои казваха, че сегиз-тогиз далеч навътре в пещерата просветвала светлинка. Тогава всички надавали радостен вик и двайсетина души се втурвали нататък по галерията, но неизменно следвало тежко разочарование. Децата ги нямало, това пак бил някой от издирвачите.
Така изминаха три страшни дни и нощи. Часовете се влачеха непоносимо, градчето изпадна в безнадеждно вцепенение. Никого нищо не го влечеше. Случайното разкритие, че собственикът на въздържателската странноприемница държал алкохол в заведението, не предизвика почти никакво вълнение сред обществото въпреки своята чудовищност. В момент, когато съзнанието му не бе замъглено, Хък подхвана отдалече темата за странноприемниците и най-накрая попита, изпълнен със смътно опасение от най-лошото, дали откакто се е разболял не са открили нещо във въздържателската странноприемница.
— Да — отвърна вдовицата.
Хък подскочи в леглото с ужасен поглед.
— Какво? Какво са намерили?
— Спиртни напитки! Затвориха странноприемницата. Лягай си, детето ми… Ох, че ме изплаши!
— Само едно нещо ми кажете… само едно… моля ви! Том Сойер ли ги намери?
Вдовицата избухна в плач.
— Тихо, тихо, момченцето ми, тихо! Казах ти вече, не бива да говориш. Ти си много, много болен!
Значи не бяха намерили нищо друго освен спирта — ако беше златото, щеше да се вдигне страшна суматоха! Значи съкровището бе изчезнало завинаги… завинаги! Но защо ли тя плачеше? Странна работа, защо пък да плаче?
Тези мисли смътно се въртяха в ума на Хък и той така се умори от тях, че заспа.
„Ето, заспа, горкичкият!“ — рече си вдовицата. — „Том Сойер ли ги намери“! Де да можеше някой да намери Том Сойер! Малцина останаха хората, които все още хранят надежда и сили, за да продължат издирването.
Глава 31
А сега да се върнем при Том и Беки и да видим как прекараха на пикника. Отначало те обикаляха по мрачните коридори заедно с останалите и оглеждаха добре познатите чудеса на пещерата, носещи едни такива натруфени имена като „Приемната“, „Катедралата“, „Дворецът на Аладин“ и тъй нататък. Скоро се заиграха на криеница. Том и Беки се включиха с въодушевление, но после играта започна да им поомръзва. Тогава те тръгнаха по една криволичеща галерия, като държаха високо свещите си и се опитваха да разчетат сложната плетеница от имена, дати, пощенски адреси и изречения, изписани с дим от свещ, която покриваше скалните стени. Както си вървяха и си приказваха, те изобщо не забелязаха, че са навлезли в онази част на пещерата, където нямаше надписи. Изписаха собствените си имена под един надвиснал скален перваз и продължиха нататък. Скоро стигнаха на едно място, където струйка вода, която се стичаше по една скална издатина и носеше варовикова утайка, в продължение на дълги векове бе образувала от лъскав, нетленен камък същинска Ниагара от дипли и дантели. Том, какъвто си беше дребничък, се промъкна отзад и я освети със свещ, за да си се наслади Беки. Там откри, че зад водопада имаше нещо като естествена стълба, вмъкната натясно между две стени, и незабавно го обзе откривателска страст. Беки откликна на призива му, те оставиха с дима от свещта белег, за да не объркат после пътя, и тръгнаха на експедиция. Криволичеха насам и натам, навлизаха все по-навътре в тайните дълбини на пещерата. Нарисуваха още един знак и се впуснаха да търсят нови чудеса, за които да разказват после на горната земя. На едно място откриха просторна зала, от чийто свод се спускаха многобройни лъскави сталактити, дълги и дебели колкото човешки крак. Обиколиха я цялата, изпаднали във възхищение и почуда, а после тръгнаха по един от множеството излизащи от нея коридори. Той бързо ги отведе до омаен извор, чието корито бе украсено с блещукащи като скреж кристали. Изворът се намираше сред пещерна зала, чиито стени се подпираха на многобройни фантастични колони, оформили се при съединяването на сталактити и сталагмити в резултат на неспирното капене на водата векове наред. Под покрива висяха огромни кълба от прилепи — хиляди в едно кълбо. Светлината ги стресна и те литнаха надолу със стотици, като пищяха и сърдито налитаха на свещите. Том познаваше навиците им и знаеше каква опасност крие това. Той стисна ръката на Беки и бързо я дръпна в първия изпречил им се коридор. И тъкмо навреме, защото един прилеп угаси с крилото си свещта на Беки точно когато тя излизаше от пещерата. Прилепите дълго преследваха децата, ала бегълците се мушваха във всеки изпречил им се нов коридор и най-сетне се отърваха от опасните твари. Скоро Том намери подземно
