— Това е достатъчно, момчето ми, знаем ги тия двамата! Един ден случайно ги засякох в гората зад имението на вдовицата и те бързо-бързо офейкаха. Хайде, момчета, тръгвайте и кажете на шерифа — закуската ще си изядете утре!
Синовете на уелсеца тръгнаха веднага. Когато излизаха от стаята, Хък скочи и възкликна:
— Моля ви се, не казвайте на никого, че аз съм ги издал! Моля ви се!
— Добре, Хък, щом казваш… но с това само ще заслужиш похвала!
— Ох, не, не! Моля ви се, не казвайте!
Когато младежите излязоха, старецът рече на Хък:
— Те няма да кажат на никого, а и аз няма да кажа. Но защо ти не искаш да се разчуе?
На Хък не му се обясняваше — каза само, че вече знаел твърде много за единия от двамата и за нищо на света не иска онзи да разбере, че той знае разни неща, дето са против него. Иначе онзи щял непременно да го убие.
Старецът обеща още веднъж да пази тайна и каза:
— Но как така ги проследи, момче? Подозрително ли ти изглеждаха?
Хък замълча, докато се мъчеше да измисли подобаващ отговор. Най-сетне каза:
— Ами, разбирате ли, аз нали съм си калпазанин, или поне така разправят, и аз нямам какво да възразя. Понякога, като се замисля за това, не мога да заспя и все се мъча да измисля как да се променя. Тъкмо така беше и снощи. Не можах да заспя и към полунощ тръгнах да се скитам по улиците. Обиколих ги всичките и като минах край оня, порутения склад за тухли до въздържателската странноприемница, се подпрях на една стена и пак започнах да си мисля. И тъкмо тогава минаха ония двамата, съвсем близо до мен. Единият мъкнеше нещо под мишница, та си рекох, че сигурно са го откраднали. Единият пушеше, другият му поиска огънче, та спряха точно пред мен, пурите осветиха лицата им и виждях, че тоя, едрият, е глухонемият испанец — познах го по бакенбардите и по превръзката на окото, а пък другият беше оня начумерен парцалив дявол.
— Че как видя парцалите на светлината на пура?
Хък се слиса за миг, но после рече:
— Ами не знам, ама някакси съм ги видял.
— Та значи те продължиха, а ти…
— Ами аз — след тях. Точно така. Исках да разбера какво става, щото те се промъкваха крадешком. Проследих ги чак до пътя за имението, после се спотаих в тъмното и чух как дрипавият се моли на испанеца да пощади вдовицата, а пък испанецът се кълне, че щял да я обезобрази, тъкмо както ви казах на вас и на двамата ви…
— Какво?! Глухонемият ли каза всичко това?!
Хък отново бе допуснал ужасна грешка! Той всякак се мъчеше да избегне всякакви намеци кой би могъл да е този испанец, ала езикът му сякаш бе решил да го вкара в беля въпреки всичките му старания! На няколко пъти Хък се опита да са измъкне от затруднението, но старецът не откъсваше очи от него и затова той правеше гаф след гаф. Най-сетне старецът рече:
— Не се бой от мен, момчето ми. Няма да допусна и косъм да падне от главата ти, за нищо на света! Не, аз ще те защитя… Ще те защитя! Този испанец не е глухоням — ти се издаде, без да искаш, и сега вече няма как да го скриеш. Ти знаеш нещо за този испанец и искаш да го запазиш в тайна. Но сега ми се довери — кажи ми го. Вярвай ми, няма да те издам.
Хък погледна стареца в честните очи, после се наведе и му прошепна на ухото:
— Той не е испанец… това е Индианеца Джо!
Уелсецът едва не падна от стола си. След малко каза:
— Да, сега вече всичко е ясно. Когато спомена за разцепени ноздри и кълцане на уши, аз реших, че разкрасяваш историята, защото белите не си отмъщават така. Но индианец! Това е съвсем друга работа.
По време на закуска разговорът продължи и старецът спомена, че преди да тръгнат да си лягат, той и синовете му запалили фенер и огледали пътеката и околностите си за следи от кръв. Кръв нямало, обаче намерили голям вързоп с…
— С какво?!
Мълния да бяха, думите нямаше да изскочат по-мълниеносно от пребледнелите устни на Хък. Сега той бе облещил очи и притаил дъх в очакване на отговора. Уелсецът трепна и на свой ред се вторачи в него — три секунди… пет секунди… десет… и най-сетне отговори:
— С инструменти за взлом. Ама на теб какво ти стана?
Хък се отпусна назад. Дишаше полекичка, ала дълбоко и бе изпълнен с неизказана благодарност. Уелсецът го огледа сериозно, с любопитство и след малко рече:
— Да, с инструменти за взлом. Май на тебе много ти олекна. Но ти какво се стресна така? Какво очакваше да намерим?
Хък бе натясно под изпитателния поглед на стареца. Какво ли не би дал, за да се сети за някакъв що- годе приемлив отговор! Ала нищо не му идеше наум, а изпитателният поглед проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Хрумна му един съвсем безсмислен отговор, но нямаше време да го преценява и той изломоти напосоки:
— Ами например, учебници за неделното училище.
Горкият Хък бе твърде нещастен и дори не можеше да се усмихне, но старецът се разсмя силно и весело. Цялото му тяло, с всичките подробности от анатомията му, се разтресе от глава до пети и накрая той каза, че такъв смях си бил все едно пари в джоба, защото като се смее, съкращава разходите за лекар. После додаде:
— Горкичкият, цял си пребледнял и си много измъчен. Хич не ти е добре — нищо чудно, че доста си изкукуригал. Но ще ти мине. Като си починеш и си поспиш, ще се оправиш, надявам се.
Хък се ядоса, задето е бил глупав като гъска и е събудил подозрения с тия свои тревоги — та нали като чу разговора край имението на вдовицата, му стана ясно, че във вързопа няма никакво съкровище. Но нали той само предполагаше, че не е съкровището, не го знаеше със сигурност — затова при споменаването на намерения вързоп самообладанието му не издържа. Но, общо взето, дори се радваше на тази дребна случка, защото сега нямаше никакво съмнение, че онова не е било във вързопа. Затова му олекна на душата и той съвсем се успокои. Всъщност всичко като че бе тръгнало както трябва — съкровището сигурно все още беше в номер две, същия ден щяха да заловят мъжете и да ги тикнат в затвора, а те двамата с Том още същата нощ щяха да задигнат златото без всякакви притеснения и без да ги е страх, че ще им попречат.
Тъкмо приключиха със закуската и на вратата се почука. Хък скочи да се скрие, защото никак не искаше дори и косвено да го свързват със снощните събития. Уелсецът покани да влязат неколцина дами и господа, сред тях и вдовицата Дъглас, и от вратата забеляза, че група граждани се изкачва нагоре по хълма, за да огледа пътеката. Значи новината се беше разчула. На стареца се наложи да разкаже на гостите си всичко, случило се през нощта. Вдовицата най-искрено му благодари, задето си е спасил живота.
— Ни дума за това, госпожо. Има друг, на когото сте много по-задължена, отколкото на мен и синовете ми, но той не позволява да кажа името му. Ако не беше той, и ние нямаше да дойдем.
Разбира се, това събуди такова огромно любопитство, че то насмалко не засенчи главното, но уелсецът така и не им издаде тайната си, а остави любопитството да ги гори отвътре. Така то се разнесе из целия град. Когато научиха всичко останало, вдовицата рече:
— Аз съм заспала, както си четях в леглото, и съм проспала целия този шум. Защо не дойдохте да ме събудите?
— Решихме, че не си струва. Тия негодници надали щяха да се върнат — нямаха инструменти, с които да влязат. Защо тогава да ви будим и да ви плашим до смърт? Моите трима негри вардиха къщата ви чак до сутринта. Те току-що се върнаха.
Дойдоха нови посетители и се наложи историята да се разказва и преразказва още цели два часа.
През ваканцията нямаше неделно училище, но всички се събраха в църквата рано-рано. Говореше се само за произшествието. Дойде новината, че от престъпниците все още няма ни вест, ни кост. След края на проповедта жената на съдията Тачър настигна госпожа Харпър, докато тя вървеше с тълпата по пътеката към изхода, и рече:
— Моята Беки цял ден ли ще спи? То аз така и предположих, че ще капне от умора…
