Над хълма се разнесе бухането на бухал — кобен звук! Но стъпки не се чуваха. О, небеса, нима всичко е загубено! Хък бе готов да хукне и на краката му сякаш бяха поникнали крилца, когато някакъв човек се прокашля на няма и четири стъпки от него! Сърцето на Хък подскочи чак в гърлото му, но той го глътна обратно и остана на мястото си, като трепереше така, сякаш дванайсет трески го тресяха вкупом. Краката изобщо не го държаха, страхуваше се, че аха-аха ще падне. Разбра къде се намира — на пет крачки от пътя, който водеше към имението на вдовицата Дъглас. Много хубаво, помисли си той, нека го закопаят тук — няма да е трудно за намиране.
Разнесе се глас — снишеният глас на Индианеца Джо:
— Дяволите да я вземат, май у тях има гости — свети, а пък вече е късно.
— Не виждам да свети.
Това бе гласът на непознатия, онзи от запустялата къща. Смъртен хлад сви сърцето на Хък — значи ето на кого смятаха да отмъщават! Първата му мисъл беше да си плюе на петите. После си спомни, че вдовицата Дъглас неведнъж е била добра към него, а тези двамата май искаха да я убият. Много му се искаше да прояви смелост и да я предупреди, обаче не смееше — можеше да го настигнат и да го хванат. Всичко това му мина през ума в миговете между думите на непознатия и отговора на Индианеца Джо, който беше…
— Защото храсталакът ти пречи. Мръдни малко насам… сега вече виждаш, нали?
— Да. Изглежда, има гости. По-добре да се откажем.
Как така да се откажем, когато аз напускам този щат завинаги! Ако се откажем, друг път няма да ни се падне такава сгода! Казах ти вече и пак ще повторя, хич не ме е грижа за нейните богатства — вземи ги ти, щом искаш. Но мъжът си се отнасяше грубо с мен… много пъти се е отнасял… тъкмо той беше съдията, който ме осъди за скитничество! И това не е всичко! Дори и милионна част не е! Той ме осъди на бой с камшик! Биха ме с камшик пред затвора като негър! Пред очите на целия град! Биха ме с камшик! Разбираш ли? Той ме надхитри — умря. Но сега ще си го върна на нея.
— О, не я убивай! Недей!
— Да я убия ли? Че кой говори за убийство? Ако той беше жив, него щях да убия, но не и нея. Когато искаш да отмъстиш на жена, няма защо да я убиваш. Глупости! Обезобразяваш я. Сцепваш ноздрите си, клъцваш си ушите като на свиня!
— Господи, та това е…
— Я да си мълчиш! Така по-лесно ще отървеш кожата. Ще я вържа на леглото. Ако си изтече кръвта и умре, да не съм виновен аз? Ако пукне, няма да плача за нея! Ти ще ми помогнеш в това, друже — заради мен! Тъкмо затова си тук — сам може и да не се оправя. Но само да си мръднал, ще те убия. Ясно? А наложи ли ми се да убия теб, ще убия и нея — така никой няма да разбере кой го е направил!
— Е, щом трябва, давай да го свършим. И колкото по-скоро, толкова по-добре, че целият ме тресе.
— Кога сега? Пред гостите? Я погледни насам — да знаеш, нещо ме съмняваш! Не, ще изчакаме, докато угасят светлините. Не сме се разбързали за никъде.
Хък усети, че ще настъпи мълчание — още по-ужасно от всякакви приказки за убийства. Затова затаи дъх и плахо отстъпи назад, като опипваше с крак къде да стъпи и трябваше да пази равновесие на един крак, което криеше рискове — залитна на една страна, после на другата и насмалко да се катурне на земята. Отстъпи още една крачка назад, все така предпазливо и рисковано. И още една, и още една и… съчка изпращя под крака му! Дъхът му секна и той се ослуша. Не се чу никакъв звук — пълно мъртвило. Благодарността му бе безмерна. Сега той се завъртя между двете стени от храсти много внимателно, като кораб в тесен пролив, и закрачи по пътеката бързо, ала предпазливо. Когато излезе при каменоломната, се почувства в безопасност, плю си на петите и търти да бяга. Тичаше все по-надолу и по-надолу по хълма и най-сетне стигна до къщата на уелсеца. Задумка по вратата и след малко от прозореца се показаха главите на стареца и на двамата му яки синове.
— Каква е тази тупурдия? Кой думка по вратата? Какво искаш?
— Пуснете ме вътре, бързо! Всичко ще ви разкажа!
— Кой си ти?
— Хъкълбери Фин… бързо, пуснете ме!
— Хъкълбери Фин, виж ти! Не е от имената, пред които се отварят много врати! Но хайде, момчета, пуснете го, да видим каква е бедата.
— Моля ви, не казвайте на никого, че съм ви казал аз! — бяха първите думи на Хък, щом влезе. — Моля ви, недейте… Ще ме убият! Но вдовицата понякога е била толкова добра към мен и искам да ви кажа… всичко ще ви кажа, ако ми обещаете, че никога на никого няма да казвате, че съм бил аз!
— Мили Боже, ама той наистина има какво да каже, иначе нямаше да се държи така! — възкликна старецът. — Хайде, момче, разправяй всичко, никой тук никога няма да те издаде!
Три минути по-късно старецът и синовете му, добре въоръжени, вече бяха изкачили хълма и се прокрадваха на пръсти по пътечката, готови за стрелба. Хък не тръгна с тях. Той се скри зад една голяма скала и наостри уши. Тягостна, тревожна тишина… а после изведнъж проехтяха изстрели и се чу вик.
Хък не изчака да му се изясни какво точно е станало. Той скочи и хукна надолу по хълма, колкото го краката държат.
Глава 30
Още с пукването на зората в неделя Хък се изкатери по хълма и почука тихо на вратата на уелсеца. Обитателите на дома спяха, но след нощните перипетии и най-малкият шум можеше да ги разбуди. Някой извика от прозореца:
— Кой е там?
Хък отвърна тихо, с уплашен глас:
— Моля ви, пуснете ме! Аз съм, Хък Фин!
— За това име, моето момче, вратата ни е отворена и денем и нощем! Добре си дошъл!
Тези думи прозвучаха странно за ушите на малкия скитник — такива хубави думи той не бе чувал досега. Не си спомняше някой някога да го е посрещал с „добре дошъл“. Бързо отключиха вратата и той влезе. Настаниха го да седне, а старецът и двамата му синове здравеняци бързо започнаха да се обличат.
— Е, момчето ми, дано си много гладен, защото изгрее ли слънцето, закуската ще е готова, топла-топла, направо от печката — ти за това не се притеснявай! Снощи с моите момчета се надявахме, че ще дойдеш да преспиш у нас.
— Бях примрял от страх — обясни Хък — и затова офейках. Още щом гръмнаха пистолетите, търтих да бягам и три мили търчах, без да спра! Сега дойдох, щото исках да разбера какво е станало, така де, и гледах да е още по тъмно, щото не ща да се натъкна на тия дяволи, па ако ще и да са мъртви.
— Горкичкият, май много ти се събра тази нощ — като те погледне човек, си личи. Но тук има легло за теб — като закусиш, лягай си. Не, момчето ми, не са мъртви, макар и нас да ни е яд за това. Виж сега как стана… по твоето описание ние знаехме точно къде да ги пипнем, затова се промъкнахме на пръсти, докато стигнахме на петнайсетина крачки от тях. На тая пътечка в храсталаците беше тъмно като в рог и тъкмо тогава, не щеш ли, на мен ми се прикиха. Ама че лош късмет, по-лош няма накъде! Опитах се да се сдържа, ама нямаше как — и като кихнах! Аз бях най-отпред с пистолет, готов за стрелба, и като дойде кихавицата, ония двамата мошеници се шмугнаха в храстите. В храсталака шумоли, пък аз креснах: „Момчета, огън!“ — и стрелях нататък, откъдето се чу шумът. Момчетата и те стреляха. Обаче тия главорези хукнаха на мига, а ние след тях, право през гората. Май изобщо не ги улучихме. Преди да хукнат да бягат, и те стреляха по веднъж, но куршумите им просвистяха покрай нас, без изобщо да ни засегнат. Когато вече не чувахме стъпките им, ние прекратихме преследването, слязохме долу и вдигнахме на крак полицаите. Те организираха хайка и завардиха брега на реката, а щом се съмне, шерифът заедно с един отряд ще претърсят гората. И моите момчета тръгват с тях. Ще ми се да знаехме горе-долу как изглеждат тия негодници — много щеше да ни помогне. Но в тъмното ти сигурно не си могъл да ги огледаш, момчето ми?
— О, не — аз ги видях още в града и ги проследих.
— Чудесно! Опиши ги… опиши ги, момчето ми!
— Единият е старият глухоням испанец, дето се завъртя в града един-два пъти, а пък другият е един дрипльо с грозна мутра…
