— О, няма значение кой се е раздрънкал… Някой го е раздрънкал и толкова!
— Сид, в този град има само един човек, способен на такава подлост, и това си ти! Ако беше на мястото на Хък, щеше да се изсулиш от хълма и на никого да не кажеш за разбойниците! Само подлости можеш да вършиш и затова не ти понася да гледаш как хвалят някого, задето е сторил добро! На ти сега на тебе — и няма нужда да ми благодариш, както казва вдовицата. — И Том зашлеви такъв шамар на Сид, че ушите му пламнаха, а после го изпроводи до вратата с няколко ритника. — А сега върви ме натопи на леля, ако ти стиска, и утре пак ще си го получиш!
Няколко минути по-късно гостите на вдовицата насядаха на масата за вечеря, а десетината деца бяха настанени на няколко малки масички в същата стая, според тамошния обичай от онова време. В подходящия момент господин Джоунс произнесе кратка реч, в която благодари на вдовицата за оказаната на него и на синовете му чест, ала имало и друг човек, чиято скромност…
И тъй нататък, и прочие. Той разкри тайната за участието на Хък в произшествието, влагайки цялото си драматично майсторство, но изненадата, която предизвика, бе доста престорена и далеч не толкова шумна и възторжена, колкото би могла да бъде при по-щастливи обстоятелства. Ала все пак вдовицата успя доста убедително да разиграе почуда и обсипа с толкова похвали и благодарности бедния Хък, че той едва не забрави колко непоносимо го измъчват новите дрехи заради още по-непоносимото мъчение да бъде под прицела на всички погледи и всеки да го отрупва с хвалебствия.
Вдовицата обяви, че възнамерява да прибере Хък в своя дом и да му даде образование, а когато има възможност да отдели пари, ще му помогне да подхване някакъв скромен занаят. Това бе моментът за Том и той каза:
— На Хък това не му трябва. Той е богат.
Единствено тежките окови на приличието удържаха присъстващите да не избухнат във весел смях, какъвто заслужаваше тази мила шега. Настъпи неловко мълчание. Наруши го Том:
— Хък си има пари. Може да не вярвате, ама има страшно много пари! И няма защо да се усмихвате, ей сега ще ви ги покажа. Само почакайте малко!
Том изтича навън. Компанията се спогледа с озадачено любопитство, а после всички впериха въпросителни погледи в Хък, чийто език се бе завързал на фльонга.
— Сид, какво го е прихванало Том? — попита леля Поли. — Той… ох, човек хич не знае какво да очаква от това момче! Никога…
Том влезе, като едва мъкнеше тежките торби, и леля Поли не успя да си довърши изречението. Изсипа жълтиците на масата и заяви:
— Ето на, какво ви казах аз? Половината са на Хък, а другата половина — мои!
Зрелището накара всички да затаят дъх. Всички зяпаха и никой нищичко не казваше. Но после всички единодушно започнаха да настояват за обяснение. Том отвърна, че е в състояние да обясни и разказа всичко. Разказът бе дълъг, но преизпълнен с интересни неща! Никой не посмя да го прекъсне, всички слушаха като замаяни. Когато Том млъкна, господин Джоунс се обади:
Мислех си, че съм ви приготвил малка изненада за празненството, но твоята съвсем засенчи моята! Трябва да призная, че в сравнение с твоя разказ тя е нищо работа.
Преброиха парите. Сумата възлизаше на малко над дванайсет хиляди долара. Никой от присъстващите не беше виждал толкова пари накуп, макар тук да имаше и хора, чието имущество струваше много повече.
Глава 35
Читателят лесно ще се досети, че неочакваното богатство, споходило Том и Хък, предизвика голямо оживление в малкото градче Сейнт Питърсбърг. Такава грамадна сума, и то в злато, изглеждаше направо невероятна. Толкова много я обсъждаха, ламтяха за нея и я превъзнасяха, че всичкото това нездраво вълнение докара част от гражданството до умопомрачение. Всичките „обитавани от призраци“ къщи в Сейнт Питърсбърг и околните градчета бяха разрушени греда по греда, а основите им — разкопани и претършувани за скрити съкровища. И то не само от момчета, а и от мъже, сред тях и солидни мъже, съвсем не мечтатели. Където и да се появяваха Том и Хък ги ухажваха, възхищаваха им се, зяпаха ги. Момчетата не помнеха думата им някога да е тежала толкова. Но сега се прехласваха по всяка тяхна думица и всички я повтаряха. Каквото и да стореха, то се смяташе за забележително, сякаш бяха загубили способността да вършат и казват обикновени неща. Нещо повече, започнаха да се ровят в миналото им и там откриха признаци на ярка оригиналност и забележителни дарби. Местният вестник публикува биографични очерци за тях.
Вдовицата Дъглас внесе парите на Хък в банка с шест процента лихва, а по молба на леля Поли съдия Тачър направи същото с парите на Том. Всяко момче сега разполагаше с направо баснословен доход: по един долар за всеки делничен ден и по половин долар в неделя. Точно толкова получаваше пасторът, по- точно не ги получаваше, а му ги обещаваха, но обикновено все не успяваше да ги събере. В онези скромни времена долар и четвърт на седмица бяха напълно достатъчни на едно момче за храна, квартира и образование, та даже и да се пооблече, да се поопере, едно-друго.
Съдия Тачър бе започнал изключително много да цени Том. Той казваше, че едно най-обикновено момче никога не би успяло да измъкне дъщеря му от пещерата. Когато Беки разказа строго поверително на баща си как Том бе изтърпял наказанието вместо нея, съдията видимо се трогна. И когато тя го помоли да прости на Том голямата лъжа, с която бе поел нейния бой върху своите плещи, съдията, разчувстван, заяви, че това е благородна, възвишена, великодушна лъжа — лъжа, достойна да влезе в историята с гордо вдигната глава редом с прославеното Признание на Джордж Вашингтон за брадвичката6! На Беки си се стори, че баща си никога не е изглеждал толкова висок и величествен, както тогава, когато, крачейки из стаята, тропна с крак и произнесе всичко това. Тя веднага хукна при Том да му разкаже.
Съдия Тачър се надяваше, че някой ден Том ще стане велик правник или пълководец. Той каза, че ще се погрижи Том да бъде приет в Националната военна академия, а после да запише право в най-добрия университет в страната, за да се подготви да упражнява всяка от тези професии, а може би и двете едновременно.
Богатството на Хък Фин и покровителството на вдовицата Дъглас въведоха и него в обществото, по- право зорлем го довлякоха там и го запокитиха в него и той страдаше непоносимо от това. Слугите на вдовицата го поддържаха чистичък и спретнат, сресан и изчеткан, а всяка вечер го караха да ляга в бездушно чисти чаршафи, без нито едно петънце или лекенце, което Хък да притисне до сърцето си и да припознае за свиден приятел. Трябваше да яде с нож и вилица, да използва салфетка, чаша и чиния, трябваше да си учи уроците, да ходи на църква и да говори така благоприлично, че думите му му се струваха страшно блудкави на вкус. Накъдето и да се обърнеше, решетките и оковите на цивилизацията сковаваха ръцете и краката му.
Три седмици той храбро търпя всички тези мъчения, но един ден изчезна безследно. Четирийсет и осем часа вдовицата го търси под дърво и камък, съсипана от тревоги. Обществото бе дълбоко обезпокоено — къде ли не го издирваха и дори претърсиха реката за мъртвото му тяло. Рано на третата сутрин Том Сойер бе споходен от мъдрата мисъл да надникне в празните бъчви край запустялата кланица и в една от тях намери беглеца. Хък бе преспал там, тъкмо бе закусил с огризките, които бе отмъкнал отнякъде, и сега се излежаваше и си пушеше лулата на спокойствие. Беше измърлян, рошав и облечен в същите вехтории, които му придаваха такъв живописен вид по времето, когато бе свободен и щастлив. Том го изкара навън, разказа му колко се тревожат за него и настоя да се прибере. Покоят и доволството изчезнаха от лицето на Хък и той доби печално изражение. После каза:
— Хич недей ми приказва, Том. Пробвах го, ама като не става, не става. Не е за мене тая работа, хич не съм свикнал така. Вдовицата е много добра с мен, много е мила, ама то на това издържа ли се! Аз поне не мога. Кара ме да ставам всяка сутрин по едно и също време, да се мия, като ме заскубят с тоя гребен, на нищо ме правят. Не ми дава да спя в бараката за дърва. Трябва да нося тия противни дрехи, дето просто ме задушават, Том — през тях като че изобщо не прониква въздух и са такива едни накипренки, ни да седнеш с тях, ни да легнеш, нито пък да се повъргаляш по земята. Не съм се пързалял по вратата на мазето от… чини ми се, че години минаха! Трябва да ходя на църква и там като седна, се потя от зор — мразя ги тия тъпи проповеди! Там, в църквата, не мога нито да ловя мухи, нито да дъвча тютюн. Дойде ли неделя, цял ден
