надникнеше навън в радостното утро и… ах, дали би отронила сълзица поне над бедното му безжизнено тяло, дали би отронила въздишка поне, че един млад живот е бил тъй сурово разбит, тъй ненавременно прекършен?
Прозорецът се отвори и грачещият глас на прислужницата оскверни свещения покой и буен потоп заля останките на проснатия мъченик!
Героят скочи на крака, като се давеше и сумтеше. Във въздуха нещо профуча като снаряд, дочу се приглушена ругатня, последва звън на счупено стъкло и един дребничък, неясен силует прескочи оградата и се стрелна в мрака.
Не след дълго, докато Том, вече съблечен и готов за лягане, разглеждаше подгизналите си дрехи на светлината на лоена свещ, Сид се събуди. Но дори и смътно да му бе минало през ум да подметне някой и друг намек, той реши да си затрае, защото в очите на Том се четеше заплаха.
Том си легна, като си спести досадата от вечерни молитви, а Сид отбеляза наум този пропуск.
Глава 4
Слънцето се издигна над притихналия свят и огря мирния градец като благослов. След закуска леля Поли проведе семейно богослужение. То започна с молитва, въздигната върху здрава основа от библейски цитати, споени с редкия хоросан на собствените си разсъждения. От този връх като от Синайската планина тя мрачно прочете една глава от Мойсеевия закон.
После Том, така да се каже, „препаса слабините си“ — както библейските герои се подготвят за бой — и се залови да наизустява стихове от Библията. Сид си бе научил урока още преди няколко дни. Том вложи цялата си енергия в наизустяването на зададените пет стиха — избра си част от Проповедта на планината, защото по-къси стихове не можа да намери. След половинчасови усилия Том бе добил някаква смътна представа за урока си, но само толкова — умът му лъкатушеше из цялото поле на човешката мисъл, а ръцете му току си намираха занимавка и го разсейваха. Мери му взе книгата, за да го изпита, и той слепешката си запроправя път в гъстата мъгла:
— Блажени са… ъъ… ъ…
— Бедните…
— Да… бедните… блажени са бедните… ъъ…
— Духом…
— Духом… Блажени са бедните духом, защото те… те…
— Тяхно…
— Защото тяхно… Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени са плачещите, защото те… те…
— Ще…
— Те ще… ъъ…
— Щъ, е, съ…
— Защото те щъ… е… съ… ох, не мога да се сетя!
— Ще се!
— Да бе, ще се! Защото те ще се… ще се… ъъ… ъъ… ще плачат… блажени са тия, дето ще… тия, дето… ъъ… дето ще плачат, защото те ще… ъъ… ще какво? Защо не ми подскажеш, Мери? Защо си толкова лоша?
— Ох, Том, клета дървена главо, не искам да те дразня! За нищо на света не бих те дразнила! Трябва пак да го научиш. Но не падай духом, Том, ще се справиш — а ако се справиш, ще ти подаря нещо страшно хубаво! Хайде, бъди добро момче!
— Добре! Но само ми кажи какво ще ми подариш, Мери!
— Бъди спокоен, Том. Нали знаеш — щом съм казала, че е хубаво, значи е хубаво.
— Не се съмнявам в теб, Мери. Добре, пак залягам над стиховете!
И наистина залегна здравата — под двойния натиск на любопитството и предвкусваната изгода той вложи такова старание, че постигна бляскав успех. За награда Мери му подари чисто ново ножче марка „Барлоу“, което струваше дванайсет цента и половина. Обзе го такъв радостен потрес, че го разтърси из основи. Наистина, ножчето изобщо не можеше да реже, но си беше „чистак-бърсак“ марка „Барлоу“ и това му придаваше невъобразимо величие. Макар че поради що момчетата от Запада си въобразяваха, че някой ще се хване да подправя тези ножчета (дето и без това за нищо не ставаха), си беше велика загадка, която вероятно така и ще си остане неразгадана. Все пак Том се изхитри да изподраска с него целия бюфет и вече се точеше и на скрина, но тъкмо тогава го извикаха да се облича за неделното училище.
Мери му даде леген с вода и сапун. Той излезе навън и сложи легена на една пейка. После топна сапуна във водата и го остави настрана. Запретна ръкави, изля внимателно водата на земята, върна се в кухнята и започна прилежно да бърше лицето си с окачената на вратата кърпа.
Но Мери му взе кърпата и го сгълча:
— Как не те е срам, Том! Бива ли да си толкова лош! От водата нищо няма да ти стане!
Том се посмути. Напълниха отново легена. Този път той постоя надвесен над него, докато събере кураж, пое дълбоко дъх и започна да се мие. След малко се върна в кухнята, стиснал очи, и затърси пипнешком кърпата. Водата и сапунената пяна, стичащи се от лицето му, бяха честни и почтени доказателства, че се е измил. Но щом се подаде изпод кърпата, оказа се, че пак я е свършил криво-ляво — измитото свършваше до брадичката и челюстите и стоеше като маска. Под тази черта се бе ширнал мрачен, капка невидял чернозем, който покриваше врата му и отпред, и отзад. Тогава Мери пое нещата в свои ръце и когато най- сетне приключи, той съвсем бе заприличал на бял човек. Мократа му коса бе сресана гладко, а лимбите му бяха подредени изискано и симетрично. (Той веднага започна скришом да опъва усилно къдриците и да приглажда косата си плътно, защото смяташе, че къдрите са само за момичетата и това, че е къдрав, му вгорчаваше живота.)
После Мери извади дрехите, които той от две години обличаше само за празник — наричаха ги просто „другите дрехи“, от което разбираме с какъв богат гардероб разполагаше Том. След като той се облече, момичето се зае съвсем да го издокара — закопча спретнатото му сако чак догоре, извади широката яка на ризата му и я разстла върху раменете, изчетка го и увенча главата му с пъстра сламена шапка. Сега видът му бе къде-къде по-добър, ала му беше ужасно неудобно. И наистина, Том се чувстваше толкова неловко, че си личеше — спретнатите дрешки и чистотата му налагаха ограничения и това го дразнеше. Надяваше се, че Мери ще забрави за обувките, но, уви, надеждите му бяха прекършени — тя ги намаза с лой, какъвто беше обичаят, и му ги даде. Той кипна и заропта, че вечно го карат да върши онова, което не иска. Но Мери го помоли настоятелно:
— Моля ти се, Том… Бъди добро момче!
И така, той с ръмжене нахлузи обувките си. Скоро и Мери се приготви и трите деца тръгнаха към неделното училище — място, което Том мразеше с цялата си душа, но Сид и Мери го обичаха.
Занятията в неделното училище продължаваха от девет до десет и половина, а след това се провеждаше църковната служба. Две от тези три деца винаги оставаха по свое желание да слушат проповедта, а третото също оставаше, но по далеч по-основателни причини. Твърдите пейки с високи облегалки в църквата побираха около триста души. Сградата беше малка и скромна, а на покрива стърчеше нещо като сандък от чамови дъски — това бе камбанарията. На вратата Том поизостана и заговори един свой приятел, също издокаран в празнични дрехи:
— Ей, Били, да имаш жълто билетче?
— Имам.
— Какво искаш за него?
— А ти какво даваш?
— Бонбон и кукичка за риболов.
— Я да видя.
Том ги извади — биваше си ги, и имуществото бе разменено. После Том смени две бели топчета за три червени билетчета и още разни джунджурии за две сини. Още десетина-петнайсет минути той причакваше момчетата на влизане и купуваше билетчета с различни цветове. После влезе в църквата заедно с цял рояк чисти и спретнати, шумни момчета и момичета, седна на мястото си и начаса се впусна в караница с първото
