изпречило му се момче. Учителят — сериозен човек на възраст — се намеси. После само за миг му обърна гръб и Том оскуба едно момче от съседната пейка, но когато то се извърна, той вече се бе задълбочил в книгата си. После убоде с карфица друго момче само за да чуе как ще каже „Ох“, и учителят пак го сгълча. Целият клас на Том беше като ваден по калъп — шумни пакостници, дето не ги свърта на едно място. Когато дойде ред да си изпеят урока, никой не си беше научил стиховете както трябва, та се налагаше непрекъснато да им се подсказва. Но както и да е, криво-ляво успяха да избутат урока и всички бяха възнаградени с малки сини билетчета, върху които бяха отпечатани цитати от Библията. Синьото билетче бе награда за два наизустени стиха. Десет сини билетчета бяха равни на едно червено и се разменяха срещу такова. Десет червени билетчета се равняваха на едно жълто, а за десет жълти билетчета директорът на училището връчваше на ученика Библия в скромна подвързия, която в онези щедри времена струваше четирийсет цента. Колко от моите читатели биха проявили такова прилежание и усърдие, че да наизустят две хиляди библейски стиха, та ако ще наградата да е Библия с илюстрации от Доре? Ала ето на, Мери бе спечелила цели две библии по този начин за две години упорит труд, а пък едно момче от немски произход — даже четири или пет! Веднъж то издекламира три хиляди стиха, без да се запъне нито веднъж. Но умственото напрежение явно му дойде в повече и от този ден нататък той се видиоти — тежко нещастие за училището, защото преди това, по тържествени поводи, директорът винаги изкарваше това момче отпред „да дрънка врели-некипели“, както се изразяваше Том. Само по-големите ученици успяваха да съберат билетчета и да упорстват с досадното зубрене, докато получат Библия и затова връчването на тази награда бе рядко и забележително събитие. В такъв ден награденият ставаше най-голямата знаменитост в училището и във всяко ученическо сърце пламваше устрем, който нерядко не стихваше цели две седмици! Може би духът на Том никога не бе жадувал тъкмо за тая награда, но цялото му същество несъмнено отдавна копнееше за съпровождащите я слава и блясък.
Когато му дойде времето, директорът застана на катедрата със затворен сборник с псалми в ръка, пъхнал пръст между страниците, и призова за внимание. Когато директорът на неделно училище произнася обичайната си кратка реч, сборникът с псалми в ръката му е също толкова необходим, колкото и неизбежният нотен лист в ръката на певец, застанал на сцената да пее соло. Защо ли — това е загадка: страдалецът никога не поглежда нито в сборника, нито в нотния лист.
Директорът беше хилав човечец на трийсет и пет години с рижава козя брадичка и къса рижава коса. Ръбът на колосаната му яка стигаше почти до ушите му, а острите си върхове бяха завити нагоре и стигаха до ъгълчетата на устата му — ограда, която му налагаше да гледа право напред и да се извръща с цяло тяло, когато трябва да погледне настрани. Широка вратовръзка подпираше брадичката му, голяма колкото банкнота и с ресни по краищата. Върховете на обувките му бяха силно извити нагоре по тогавашната мода и приличаха на плъзгачи на шейна — ефект, който младите хора постигаха с труд и търпение, като часове наред седяха, притиснали върховете на обувките си о стената. Господин Уолтърс на външен вид бе много сериозен, а по душа — искрен и честен. Към свещените предмети и места той питаеше такова благоговение и дотолкова ги отделяше от земното и материалното, че, без той сам да се усеща, гласът му по време на занятията в неделното училище добиваше една особена интонация, която напълно липсваше в делнични дни. Той започна по следния начин:
— Сега, деца, искам да изправите гърбове и да кротувате, колкото можете, за една-две минути — и да ме слушате много внимателно! Ето, готово. Точно така трябва да се държат добрите момченца и момиченца. Виждам, че едно момиченце гледа през прозореца. Тя, опасявам се, сигурно си мисли, че аз съм там, навън — покачил съм се на някой клон да държа реч на птичките (одобрителен кикот). Искам да ви споделя колко ми е приятно да видя толкова чисти, светнали личица, събрани на подобно място, за да се учат на добрина и праведност.
И така нататък, и прочие. Няма нужда словото му да бъде цитирано докрай. То бе съставено по образец, който никога не се изменя и е познат на всички ни.
Последната трета на речта бе помрачена от сбивания и разни други забавления, които си намираха лошите момчета, а въртенето на място и шушукането се разпростря надлъж и нашир и започна да подкопава дори основите на такива самотни и непоклатими скали като Сид и Мери. Но когато директорът понижи глас, изведнъж всеки шум стихна и завършекът на речта му бе приветстван с взрив от безмълвна благодарност.
Шушукането до голяма степен бе предизвикано от едно събитие, което, общо взето, си беше рядкост — появата на посетители: адвокатът Тачър, придружен от един кекав старец, един представителен закръглен господин на средна възраст с прошарена тъмна коса и една важна дама — без съмнение жена му. Дамата водеше за ръка дете. Том не го свърташе и бе изпълнен с яд и огорчение. А и съвестта го гризеше — не смееше да погледне Ейми Лорънс в очите, не би понесъл нежния си поглед. Ала щом видя влязлото момиченце, в душата му в миг лумна блаженство. И в следващия миг той вече се перчеше с всичка сила — блъскаше с юмруци момчетата, скубеше коси, кривеше лице — казано накратко, вкарваше в употреба всички изкуства, които могат да очароват едно момиче и да спечелят одобрението му. Възторгът му обаче бе леко помрачен от спомена за преживяното унижение в градината на този ангел — но като дума, написана върху пясък, обливащите го вълни на щастие бързо го изтриха.
Настаниха гостите на най-почетните места и след като господин Уолтърс приключи с речта си, той ги представи на учениците. Мъжът на средна възраст се оказа важна личност — не беше друг, ами окръжният съдия! Тези деца никога не бяха виждали човек с такъв величествен сан. Те се чудеха от какво ли е направен и донякъде им се искаше да го чуят как реве като лъв, а в същото време ги беше страх, че току- виж го направил. Той беше от Константинопол, град, който се намираше на дванайсет мили от техния — значи бе пътувал и видял много свят, а същите тези очи са виждали окръжния съд, който, както разправяха, имал ламаринен покрив. За благоговението, внушавано от тези размисли, свидетелстваха дълбокото мълчание и редиците от втренчени очи. Това бе великият съдия Тачър, брат на тукашния адвокат. Джеф Тачър начаса излезе напред, за да се покаже колко близки са с големеца, та цялото училище да му завиди. Ако можеше да чуе какво си шепнат учениците, това би било музика за душата му:
— Виж го, Джим! Той отива при тях. Виж го само! Той ще се ръкува с него… ето, ръкува се! Леле мале! Не ти ли се иска да си на мястото на Джеф?
Господин Уолтърс също започна да се перчи — засуети се и се впусна в официалности. Раздаваше заповеди, изказваше преценки и сипеше указания наляво, надясно и накъдето свари. Библиотекарят също се перчеше — търчеше насам-натам, нарамил купища книги, и вдигаше врява и суетня (както знаем, това е същинска наслада за недотам важните клечки). Младите учителки също се перчеха — навеждаха се нежно над децата, на които преди малко раздаваха плесници, заплашваха с пръст лошите момчета и галеха добрите по главиците. Младите учители пък се перчеха, като демонстрираха власт с гълчане, забележки и усилно внедряване на дисциплина. Повечето учители, и от двата пола, изведнъж си намериха някаква работа в шкафа с книги до катедрата, и то все работа, заради която трябваше да се притичва на два, на три пъти дотам с много нервен вид. Момиченцата се перчеха по най-различни начини, а момченцата — с такова усърдие, че въздухът се изпълни с хвърчащи топки от смачкана хартия и шум от боричкане. А над всичко това се извисяваше великият човек, който озаряваше всички с царствената си усмивка и се грееше на лъчите на собственото си величие — той също се перчеше по своему.
Едно-единствено нещо липсваше, за да бъде пълен възторгът на господин Уолтърс — възможността да се похвали с дете-чудо и да връчи някому Библията. Неколцина ученици притежаваха жълти билетчета, но никой не разполагаше с достатъчно на брой — той вече беше разпитал звездите на училището. Целия свят би пожертвал, стига да можеше да си върне германчето с непокътнат разсъдък!
И точно в този миг, когато всяка надежда угасна, Том Сойер излезе напред с девет жълти, девет червени и десет сини билетчета и си поиска Библията! Беше гръм от ясно небе. Уолтърс бе сигурен, че и десет години да минат, надали точно Том би му отправил подобна молба! Но нямаше как да се измъкне — билетчетата, тези своеобразни чекове, бяха представени и сега трябваше да се осребрят. Поради това накараха Том да се качи на трибуната, където седяха съдията и другите избраници, и височайшето командване огласи великата новина. Това бе най-поразителната изненада на десетилетието и предизвика такъв потрес, че издигна новия герой до висините, в които се рееше прочутият съдия, и сега училището се дивеше на две чудеса вместо на едно. Всичките момчета се изяждаха от яд, но най-сурови бяха мъките на онези, които твърде късно осъзнаха, че сами са допринесли за това ненавистно величие, като бяха продали билетчетата на Том срещу богатствата, събрани от него в замяна на правото да побоядисват оградата. Те
