— Е, то се знае, херцозите са друго нещо. Ама не съвсем друго. И нашия не го бива много за херцог. Напие ли се, всеки може да го вземе за крал.
— Дано не попадне на още такава пасмина, Хък. Едвам търпя и тия.
— И аз, Джим. Ама като налетяхме на тях, трябва да не забравяме какви са и да им прощаваме. Някой път ми се иска да разбера дали няма нейде земя без крале.
Щеше ли да има полза, ако разправям на Джим, че тоя крал и херцог не са истински? Нямаше да има; а пък както казах, все едно, че бяха истински.
Легнах да спя, а като дошъл моят ред за вахта, Джим не ме събуди. Често правеше така. Когато се събудих на разсъмване, той беше провесил глава между коленете си и охкаше. Не му обърнах внимание, защото знаех за какво тъжи. Мислеше за жената и децата си и тъжеше за дома си, защото досега не беше се разделял нито веднъж с тях; а сигурно и той жалеше за своите толкова, колкото и бял човек. Може да ви се види малко чудно, ама мисля, че е така. Често пъти нощем, като мислеше, че спя, охкаше, въздишаше и си повтаряше: „Горкичка Лизбет! Горкичък Джони! Е-ех, тежко! Сигурно никога, никога не ви видя!“
Много добър негър беше наистина тоя Джим!
Но тоя път го заговорих за жената и децата; и подир малко той рече:
— Много ми тежко тоя път, защото чул как някой плеснал някого преди малко и си спомнил как напляскал веднъж малка Лизбет. Тогава била четири годинки и изкарала тежка скарлатина, ама вече оправила. Един ден стои при мене и аз викам:
— Затвори врата!
Тя не затвори, а само гледа и усмихва. Страшно се ядосал и викнал по-силно:
— Не чу ли? Затвори врата!
Тя пак си стои и усмихва. Побеснял и крещи:
— Сега науча тебе!
И цапнал по глава, а тя се търколи на земя. После отишъл в друга стая, стоял там десет минути, върнал се, а врата все отворена и дете до нея, гледа жално надолу и плаче. Побеснял! Тръгна към дете и изведнъж — врата се отваряла навън, — тряяс! — духнало вятър и блъсне врата зад дете, а то не мръдне. Душа ми излезе и какво ми станало… не мога кажа какво ми станало. Измъкнал се на пръсти, отворил тихичко врата, подал глава зад гърба на дете, и вика, колко има глас: Пуф! А то пак не мръдне! Тогава, Хък, аз се разплака, грабна Лизбет и рече: „Ох, клетичко! Господ бог прости стар Джим, а сам той няма никога прости!“ Оглушало и онемяло, Хък, оглушало и онемяло,… а пък аз го бил!
Глава двадесет и четвърта
КРАЛЯТ СТАВА ПАСТОР
На другия ден привечер спряхме на едно островче, от край до край покрито с върби, а на двата бряга се виждаха едно срещу друго две градчета, и кралят и херцогът веднага взеха да размишляват как да ги оберат. Джим рече на херцога да не се бавим много, защото му омръзнало, пък и тежко било да лежи по цял ден вързан в колибата. Трябва да ви кажа, че когато го оставяхме за цял ден сам, го връзвахме; защото ако се случеше някой да го види сам и невързан, можеше да помисли, че е беглец. Херцогът призна, че не е лесно да лежиш цял ден вързан, и обеща да помисли как да промени тая работа.
Тоя наш херцог беше много хитър, та лесно измисли нещо друго. Нагласи Джим като крал Лир — с дълга басмена роба, бяла брада и перука от конски косми. После взе актьорските си бои и му намаза лицето, ръцете, ушите и врата в такъв тъмносин цвят, че Джим заприлича на удавник отпреди девет дни. Да пукна, ако съм виждал някога по-страшно нещо! После нарисува на една дъсчица:
Умопобъркан арабин
Щом е на себе си, не се нахвърля на хора
Закова дъсчицата на един прът и постави пръта на четири-пет стъпки пред колибата. Джим се зарадва. Каза, че така е по-хубаво, вместо да лежи по цял ден вързан и да трепери, щом чуе, че нещо шумоли. Херцогът му рече да не се плаши и види ли, че някой се навърта насам, да изскочи от колибата, да повилнее малко, да изреве веднъж-дваж като див звяр и така всеки ще избяга и ще го остави на мира. Херцогът разсъждаваше горе-долу вярно; само надали някой щеше да чака Джим да зареве; защото той беше много по-страшен и от мъртвец.
Нашите измамници искаха да опитат пак „Жирафа“, защото от него се печелеше най-много, ама решиха, че няма да е безопасно — може слухът да беше стигнал вече и дотук! Като не можаха да измислят нищо Друго, херцогът каза, че ще полегне един-два часа да размисли, дано се сети как да прибере парите на арканзасчани; а кралят реши да иде без определен план в отсрещното градче, като се надяваше господ да му посочи пътя към печалбата… Аз пък мисля, че се надяваше не на господа, а на дявола. Когато спряхме последния път, всички си купихме готови дрехи; кралят ги облече сега и накара и мен да се облека. Послушах, то се знае. Като се облече в черно, кралят стана изведнъж надут и важен. Досега не бях разбрал как дрехите могат да променят човека. Допреди малко той беше най-прост скитник, а сега, като свалеше новата си бяла шапка и се поклонеше и усмихнеше, изглеждаше такъв величествен, добър и благочестив, сякаш излиза направо от ноевия ковчег, а можеше да го вземеш и за самия дядо Ной. Джим почисти сала, аз приготвих веслото си. Малко по-надолу от носа, на около три мили от града, беше спрял голям параход — от два часа насам товареха стока. Кралят рече:
— Според както съм облечен, сигурно по ще приляга да пристигна от Сент Луис, Цинцинати или някой друг голям град. Карай към парахода, Хъклбери; с него ще идем до градчето.
Нямаше нужда да ми повтори, щом щях да се повозя на параход. Като стигнах на половин миля от градчето, подкарах сала в тихите води покрай стръмния бряг. След малко видяхме едно простичко селянче, седнало на пътя да си изтрие потта от лицето, защото беше много горещо. До него имаше две платнени торби.
— Обърни с нос към брега — рече кралят. Обърнах. — За къде си тръгнал, момко?
— За парахода, отивам в Орлеан.
— Ела с нас — рече кралят. — Почакай една минутка, моят слуга ще ти помогне да пренесеш тия торби. Тичай да помогнеш на джентълмена, Адолф! — Адолф бях аз.
Послушах, после и тримата продължихме пътя си. Момчето ни беше много благодарно; каза, че било страшна работа да мъкне багажа си в такова време. Попита краля къде отива и кралят му каза, че тая заран слязъл в градчето на отсрещния бряг, а сега отивал в един чифлик нагоре, да види свой приятел. Момчето рече:
— Като ви видях, най-напред си рекох: „Сигурно е мистър Уилкс, само че е позакъснял малко“. После си рекох: „Не, не ще да е той — защо ще плава нагоре?“ Не сте мистър Уилкс, нали?
— Не, казвам се Блоджет, Илекзандер Блоджет — по-точно благоговейният Илекзандер Блоджет, защото съм само един смирен божи служител. Както и да е, съжалявам, че мистър Уилкс не е пристигнал навреме, ако заради това закъснение ще загуби нещо важно. Дано не загуби нищо.
— Имот няма да загуби, защото и така, и инак ще си го получи; но няма да стигне навреме да види брат си Питър още жив… Може и да му е все едно, кой го знае? … Само че брат му би дал всичко, за да може да го види, преди да умре; все за това приказваше през тия три седмици; не са се виждали от детските години,… а брат си Уилиам изобщо никак не е виждал… Уилиам е глухонемият… няма повече от трийсет, трийсет и пет години. Тук живееха само Питър и Джордж; Джордж беше женен; ама и той, и жена му умряха лани. Сега остават само Харви и Уилиам, а — както казах — и двамата не стигнаха навреме.
— Известени ли са?
— То се знае, още преди месец-два, щом Питър се разболя; защото все повтаряше, че тоя път надали ще се оправи. Той, знаете, беше доста стар, а щерките на Джордж бяха много младички и нямаше как да се разговаря с тях… само с Мери-Джейн, червенокосата, можеше да се разбира някак; та беше много самотен, откакто умряха Джордж и жена му, просто не му се живееше вече. Страшно му се искаше да види Харви,… а сигурно и Уилиам,… защото беше от ония хора, дето не можеш ги накара да напишат завещание. Остави едно писмо за Харви и каза, че в това писмо написал къде са скрити парите и как искал да се подели имотът, та да бъдат осигурени Дъщерите на Джордж… Самият Джордж не остави нищо. Освен това писмо нищо друго не можаха да го накарат да напише.
