— А защо, според тебе, не е дошъл Харви? Къде живее?
— А, той живее в Англия… в Шефилд. Проповедник е там… и ни веднъж не е идвал тук. Не намира време,… а може и писмото да не е получил, знаем ли?
— Лошо, лошо, че не е дочакал да види братята си, клетият човек! А ти отиваш в Орлеан, така ли?
— Да, най-напред дотам. А другата сряда заминавам с параход за Рио де Жанейро, дето живее чичо ми.
— Дълго пътешествие. Но ще е чудесно: да можех и аз да отида!… Тази Мери-Джейн най-голямата ли беше? А другите на колко са години?
— Мери-Джейн е на деветнайсет, Сузан на петнайсет, Джоана трябва да е към четиринайсет,… тя е, дето има заешка устна и се е отдала на добротворство.
— Горките! Да останат съвсем сами на тоя свят!
— Ех, можеше да бъде и по-лошо! Старият Питър има приятели, няма да ги изоставят. Например Хобсън, баптисткият проповедник, дяконът Лот Хови, Бен Ръкър, Абнер Шеклфорд, Леви Бел, адвокатът, д-р Робинсън и жените им, вдовицата Бартли и… ех, не са един и двама! Тия му бяха най-близките и за тях пишеше в писмата си, та Харви ще знае кого да търси, като дойде.
Нашият старик все разпитваше, додето момчето му разправи всичко от край до край. Да пукна, ако не разпита за всекиго и за всичко в градчето, най-много за Уилксови; така научи, че Питър бил табак, Джордж — дърводелец, Харви проповедник от отцепническата църква, и така нататък, и така нататък. После рече:
— А защо беше тръгнал пешком за парахода?
— Защото е голям орлеански параход и смятах, че няма да се спре тук. Параход, който гази дълбоко, не спира при повикване. Цинцинатски параход може и да спре, ама този е от Сент Луис.
— А заможен ли беше Питър Уилкс?
— Много заможен. Има къщи, земя и смятат, че трябва да има скрити нейде до три-четири хиляди в пари.
— Кога, каза, бил умрял?
— Нищо не съм казвал още, ама умря нощес.
— Погребението ще е навярно утре?
— Да, подир обед.
— Много жалко; макар че всички ще умрем, кой по-рано, кой по-късно. Затова трябва все да сме готови. Тогава няма защо да се боим.
— Да, сър, така трябва. И мама казваше същото.
Когато стигнахме до парахода, товаренето беше на привършване. И наскоро отплаваха. Кралят не продума за качване, значи разходката пропадна. Като замина параходът, кралят ме накара да греба още цяла миля до едно усамотено място, после слезе на брега и рече:
— Връщай се сега по-скоро да докараш херцога и новите чанти. Ако е минал на отсрещния бряг, иди да го намериш и го доведи. Кажи му да се облече по как да е. Хайде, бързай.
Досетих се какво е намислил, ама не се издадох, то се знае. Щом се върнах с херцога, скрихме лодката, те седнаха на един пън и кралят му разказа всичко, както момчето го беше разправило — от край до край. През цялото време, додето разправяше, все се мъчеше да говори като англичанин; и го докарваше донейде, макар че е такъв недодялан. Аз не мога да сполуча като него, затова и не се опитвам; но той наистина говореше чудесно. Накрай рече:
— А как ще стане с глухонемия, Билджуотър?
Херцогът рече да остави това на него: той бил играл глухоням в някаква комедия. После зачакаха параход.
Към пладне пристигнаха две параходчета, само че не идваха отдалеко; после се показа голям параход и кралят и херцогът му дадоха знак да спре. Изпратиха ни лодка, качихме се, разбрахме, че параходът е от Цинцинати, а когато те пък разбраха, че ще пътуваме само четири-пет мили, просто побесняха, взеха да ни ругаят и казаха, че няма да ни свалят на брега. Но кралят не изгуби самообладание и рече:
— Ако всеки джентълмен ви заплати по долар на миля, за да го откарате и свалите с лодка на брега, параходът ви ще може да го отведе, нали?
Тогава ония от парахода омекнаха и рекоха, че така може; и като стигнахме до градчето, ни откараха с лодка до брега. Щом видяха да се приближава лодка, двайсетина души се струпаха и кралят им рече:
— Кой от вас, джентълмени, може да ми каже де живее мистър Питър Уилкс?
Ония се спогледаха и заклатиха глави, сякаш искаха да кажат:
„Нали ви казвах?“ После един рече кротко и тъжно:
— Съжалявам, сър, но можем да ви кажем само къде живееше до снощи.
Додето разбереш какво става, нашето калпаво старче се разкисна, облегна се на човека, сложи брадичка на рамото му, разплака се зад гърба му и рече:
— Уви! Уви! Клетият ни брат,… отиде си, няма вече да го видим! Тежко, много тежко!
После се обърна, продължи да мърмори нещо и да прави на херцога разни смешни знаци с ръце; а херцогът изведнъж изтърва едната чанта и се разплака. Да пукна, ако съм видял някога по-лоша пасмина от тия двамата!
Хората ги наобиколиха, взеха да им изказват съчувствия, да ги утешават, грабнаха им чантите, подкрепяха ги и ги оставяха да си поплачат, разправяха на краля за последните минути на брат му, а кралят обясняваше на херцога с ръце и двамата плачеха за умрелия табак, сякаш оплакваха господните апостоли. Негър да стана, ако съм видял някога такова нещо! Просто да се засрамиш, че си човек.
Глава двадесет и пета
ПЛАЧ И РИДАНИЯ
След две минути новината беше обходила градчето и хората се втурнаха отвсякъде; някои обличаха палтата си, както тичаха. Подир малко ни заобиколиха, а врява и тропот — все едно че марширува цял полк. По врати и прозорци пълно с хора и току ще запитат през някоя ограда:
— Те ли са? А от тълпата отговарят:
— Същите!
Додето стигнем до къщата, улицата пред нея се беше претъпкала с народ, а на вратата ни чакаха три девойки. Мери-Джейн беше наистина червенокоса, но това нямаше никакво значение, защото беше ужасно красива, а лицето и очите й просто сияеха от радост, че най-после са пристигнали чичовците й. Кралят разтвори обятия, Мери-Джейн се хвърли на шията му, а другата със заешката устна се хвърли в обятията на херцога и стана тя, каквато стана! Кажи-речи, всички, главно жените, се разплакаха, че за тия хора е дошла най-после такава радост.
По едно време кралят побутна тайничко херцога — само аз го видях, — поогледа се и видя в ъгъла ковчега, оставен на два стола; после двамата се уловиха през рамо, с другата ръка закриха очите си и тръгнаха бавно и тържествено нататък, а всички се отдръпваха да им направят път, приказките и шумът престанаха, хората казваха: „Шшт!“ Мъжете свалиха шапки и наведоха глави, можеше да се чуе дори муха да бръмне. Като стигнаха до ковчега, двамата се наведоха, погледнаха покойника, че като се разреваха — чак в Орлеан да ги чуят; после се прегърнаха, всеки опря брадичка о рамото на другия и три-четири минути плакаха така, както никога не съм виждал мъже да плачат. Всички се разреваха заедно с тях; надали се е виждал някога такъв плач. Единият застана от едната страна на мъртвеца, другият от другата, после коленичиха, опряха чела о ръба на ковчега и взеха да се молят мълчешката. Сега вече всички се разридаха на глас… и горките момичета също; а жените отиваха при момичетата, прегръщаха ги, без да продумат, целуваха ги тържествено по челата, после слагаха ръка на главите им, поглеждаха разплакани към небето, почваха да ридаят и всяка се отдръпваше да даде ред и на другите да изиграят представлението. По- противно нещо не бях виждал!
Както и да е, подир малко кралят стана, пристъпи напред, дойде на себе си и взе да мърмори някаква реч — просто дрънкаше през сълзи разни глупости: какво страшно изпитание било за него и за горкия му брат да загубят покойника, и то без да го заварят жив, след като пропътували цели четири хиляди мили; само че това изпитание ставало по-леко, като гледали съчувствието и свещените сълзи на другите, за което им благодари от все сърце от свое име и от името на брата си; просто не можели да изкажат с думи
