Не е дълго: едно изречение. Може да се напише на два реда и половина. Поглеждам си циферблата. Наближава три след полунощ. Няма време за губене.
— Ще направите ли каквото ми обещахте? — пита уплашеният инквизитор.
— Заклех се!
Тогава се приближава Совьор. Вдига свръхплоския пистолет, който изтръгнах от ръката на умиращия.
— Бърза помощ пристига! — обявява той. Насочва оръжието към гърдите му. — Лек път, приятел!
Стреля шест пъти. От долу на горе в гръдния кош. Последните две джанки шляпват в гърлото и в челото на инквизитора. После Совьор се обръща към мен:
— Кажи си честно, ченге, ако смяташ, че е незаслужено.
Свивам рамене и излизам.
Всички са се събрали на палубата. Шефът на командосите дава сигнали с прожектор и скоро огромният зодиак с двигател сто и двайсет коня се прилепва до „яхтето“. На борда му се очертават два силуета: на пилота и друг, по-хилав — Пино Цезар. Киха като побъркан.
Когато се присъединяваме към него, ме посреща с любезното и кротко:
— Добър вечер, мой малък Антоан. Радвам се, че те намирам в добра форма. Да имаш случайно книжна кърпичка?
Давам газ (зодиакът тоже). Да ти обясня, о, мой безгръбначни, заблудени и леко изкуфял читателю, да, знай, че четирийсет минути след като кракът ми стъпва върху този голям напомпан капут, ние се оказваме във Фриско, заобиколени от някакви момчета като канари в някакъв официален кабинет, където отглеждат американското знаме в саксия.
Един як мъж с голям нос и сиви коси на вълни, които му стигат до раменете, с очи, създадени да се взират в престъпността, и солидно издут чатал (не от патладжан, той да не е балетист или тореадор) стои прав, с навити ръкави. Носи лилави тиранти върху синя риза с бяла яка. Казва в телефонната слушалка:
— Службата за сигурност на Белия дом ли е? Тук е агентът на ФБР Ники Охтиката, номер 18018, код АВ 910. Трябва да ви предам съобщение от изключителна важност. Моля след проверка на самоличността ми да се обадите в бюрото в Сан Франциско, чийто номер е в секретния указател. Вътрешен 16! Чакам.
Затваря и ни оглежда, леко учуден от вида на Берюрие, който се е излюпил от водолазния костюм и дефилира в бяла дрешка, осеяна със съзвездията на най-разнообразни лекета. Под лятната премяна негово превъзходителство носи жълта тениска, щампована с кръстосани стикове за голф. Обул е кафяви патъци и е нахлупил вечното си сивкаво бомбе, взето преди двайсетина години от една кофа за боклук.
Хубавецът с дългите къдрици ми казва:
— Не ми изглеждате във върховна форма, комисар!
— Ами двамата с Коджапул не сме слагали нищо в уста от едно денонощие — обяснявам.
— Господи! Защо не казахте?
— Имаше по-важни неща за съобщаване!
Нарежда на хората си да отидат за сандвичи и бира.
Берюрие се възползва от обстоятелствата:
— Ако намерите и шишенце червено, дори и американско да е, може и да не ви откажа!
Телефонът изхърква. Ники Охтиката го забърсва с един замах на косматата си лапа.
— Окей, момчета? — пита. — Добре, тогава ми отговорете на въпроса. Вярно ли е, че президентът днес ще ходи в Маями, за да участва в семинар с ръководителите на НАСА в салоните на хотел „Рекс Император“?… Да?… Тогава отменете събранието и изпратете подготвени пиротехници за внимателна проверка. Според сведенията, които получих, мястото е минирано по-нагъсто от Северно море през последната война. Днес следобед между три и четири всичко ще хвръкне във въздуха! Разбрахте ли ме добре? Всичко ще хвръкне! Побързайте.
ЕПИЛОГ
Ето ни събрани в бар „Каре аса“ на улица „И днес осъмнах“. Совьор го е отворил пак след завръщането ни от американската преизподня. Има божолеиско за Берю, мискетче за Пинюш, кървава Марийка за моя милост и мастичка за Совьор. Пуснал е резето, за да си бъдем между нас. Припомняме си невъзможната мисия. Янките искаха да ми боднат Кръста на звездното знаме или не знам какво си за изключителни заслуги към американската нация, но аз отказах. Да нямам франкофонска лента на ревера, пък да се кипря с някакви си юесейски дрънкулки — на какво ще прилича това? Президентът Буш ми подари снимката си с посвещение и аз я дадох на Антоанчо, за да се фука пред приятелчетата в училището (за кръшкачи).
— Как е Мариза? — питам.
— Пратих я в една клиника до Булон, за да я лекуват, както трябва.
— Правилно, с тия работи шега не бива, че могат да й останат последици.
Трябва да ти призная нещо: вече почти не се сещам за девойката Коджапул. Все пак ще трябва да й занеса цветя. В самолета на връщане забучих една стюардеска с добър въртящ коефициент. Пак пилотка, в известен смисъл. Русо миньонче с поглед еламеизяжцялата, която ме приема в гарсониерката си, когато няма полет. Такава палавница е, че щом отвори вратата, панталоните ми се маскират на чорапи и вече не нейният еърбъс, а моя милост я вдига на седмото небе.
— Ти к’во само въртиш очи към портата? — пита Берю Коджапул. — Да не те е шубе от полиция?
— Не, чакам Маноло дела Рока, брата на Циганина, за да му предам неговата част от наследството. Зарекох се и ще го направя. Както и да го смятам, зеленото и камъните общо гонят някъде седем-осемстотин бона. Оставям си два пъти по толкова за зестра на щерката — добавя, като ме гледа под око.
Но аз не вдигам нос от чашата. Чука се по стъклото. Маноло е. Совьор тръгва да отвори.
— Слушай — спирам го. — Бъди така добър да си правиш дарението без нашето присъствие. Май ти казах още в Щатите.
— Уез, ченге! Твоята полицейска чест ще остане clean!
Влиза любителят на къдрави торти. Представяния, ръкостискания и други хватки. Останало му е косъмче между зъбите. Черно, ситно накъдрено. Ако се хванеш на бас, че е пасъл на Иберийския полуостров, ще спечелиш. Или из Северна Африка, кой знае?
— Как вървят дегустациите, Маноло?
— Не е зле — отвръща ухилен. — Лека-полека заформям постоянна клиентела. Вече не обикалям толкова, защото имам и резервен отбор, господин комисар.
Съблича си якето и като истински джентълмен го мята на облегалката на стола.
— Какво ще пиеш, малкият? — пита Совьор.
— Една биричка, че току-що хапнах много солено!
— Готово!
Обаче Коджапул изведнъж се втрещява, оцъкля очи, устните му побеляват. Ей Богу, ще се гътне! Примъквам един стол.
— Седни тук, пандиз! Какво ти става? Дамла ли те тресна? Или розата на артериите?
Той пелтечи:
— Кажи му да си облече якето! Не мога да гледам! Никога вече няма да мога.
И ми сочи фланелата „Лакост“ на Маноло, от която ни се хили един зелен крокодил.
Информация за текста
© 1989 Сан Антонио
© 1998 Гриша Атанасов, превод от френски
San Antonio
Tarte aux poils sur commande, 1989
