— Черно на бяло.
— Какъв е тоя кораб според теб?
— Яхтата на някой от шефовете на организацията.
— Какво очакват от нас?
— Да изпеем каквото знаем.
— И какво ще правим?
— Ще пеем.
— Така ли смяташ?
— Защо да крием какво сме открили? Техните далавери не са наша работа. Нас ни интересуваше да намерим Мигел дела Рока, а открихме една разтопена люспа от желязото, заседнало в гръбначния му стълб.
— И ти какво си мислиш, че като снесем кротко всичко, ще ни проводят по живо, по здраво?
— Разбира се — хиля се. — И дори ще ни отпуснат пенсии като на вдовици от войната.
— А защо ни набутаха в тоя железен сандък?
— Подгряват ни.
— И докога?
— Може би до края на купона. Извинявай, че не ти отговарям с присъщата ми увереност, но батериите на моята кристална топка започват да сдават.
Минава доста време и Совьор заявява:
— Съжалявам, че те насадих на тия яйца, ченге. Искам да ти кажа мерси, докато още мога. Свалям ти шапка! Ти си голям мъж!
Приятно е да го чуеш дори когато береш душа в зандана. Коджапул добавя със замечтан глас, изпълнен със съжаление:
— Ако вместо ченге беше станал наш човек, щеше да направиш страхотна кариера!
— И ти, приятел, ако беше постъпил в полицията, вместо да обираш банки, сега да си бригаден генерал в пенсия!
Ярка светлина. Гласове.
Стряскам се и се изтръгвам от тежкия като олово сън, в който заменях суровата действителност за още по-отблъскващи кошмари.
Вратата се отваря. Мигам срещу светлината. Двама пирати с бели фланелки, на които със заврънкулки е изписано името на проклетото корито. Единият е тарикатът с татуираната сирена (сигурно са му я правили в Англия, защото прилича на госпожа Тачър). Той казва:
— Stand up! (което във ВСИЧКИ българско-английски речници и дори във френските филми значи „стани“).
Изправяме се. При това движение задръстеният Совьор, почетен гангстер за сватби и банкети из комплексите, изпуска пистолета си. Татуираният го прибира и го тика в колана си. Тръгваме. В края на коридора влизаме в асансьор, който ни качва една палуба нагоре. Кратък път и сме пред друга врата, която обаче не се отваря с корабно кормило като трезор на модерна банка. И влизаме в най-откаченото, най- невъобразимото място, което ми било писано да видя. Толкова е неописуемо, че не знам от кой край да захвана описанието, което обаче е абсолютно необходимо, почитаеми читателю, за да можеш по-нататък да проследиш с отпуснатия ти мизерен коефициент на интелигентност продължението на драматичните събития.
Представи си обширно помещение, горе-долу правилен куб с дължина на страната десетина метра и разделен на три равнища обем. На една от страните се издига нещо като ниска трибуна с около петнайсетина места. Седалките са тапицирани с чортова кожа. Засега са празни. Пред трибуната има кресло, пред него маса, а от другата й страна пейка от грубо дърво. Дотук в час ли си, Иванчо? Някакви въпроси? Окей, продължавам.
Тази подредба смътно напомня за съдилище. Но не това му е безумното на мястото. О, да беше само това! Немислимото, смразяващото е гигантският аквариум, който изпълва останалата част от помещението. Осем метра дължина, пет широчина и шест височина. Пълен с вода. И зеленикавата течност гъмжи гнусно от каймани, ако не и от алигатори. Отврат! Най-малкото гущерче гони четири метра. И са… Чакай да се опитам да ги преброя… един, два, три, четири, пет, шест. Уф, няма ли да спрат да мърдат!… Седем… Осем! Зверюгите се плацикат в огромния стъклен аквариум. От време на време някое се озъбва до преградата и ни гледа закачливо. Омръзнаха ли ти се мартинките?
Чакай, още не съм свършил. Над аквариума има решетка, а на тази решетка лежи гол мъж, омотан с въжета, със запушена уста. Кроковците са надушили мръвката и са нервни. Скачат, за да достигнат плячката, и блъскат с муцуни решетката.
Оглеждаме панорамата и ченетата ни се стягат така, че Давидофф може да направи от тях резачка за пури. Совьор ми вика:
— Да не сме в лодката на Дракула? Или във филм за Джеймс Бонд?
Не му отговарям. Чувствам, че започва изключително важен момент от съществуването ми. И има опасност то да свърши с него, както има вещината да напише мадам Юрсенар в „Мемоарите на Антоан“.
Татуираният ни казва, че можем да гледаме, и сочи местата трета класа на дървената пейка. Защо пък не?
Полагаме седалища и се вторачваме в купона на гадните гадини. Сещам се за една крокодилска ферма в Тайланд, която посетих навремето. Представлявана редица басейни, в които влечугите бяха разделени според възрастта и размерите им. Изящни мостчета прекрачваха резервоарите и аз гледах със зяпнала уста как се премятат хищниците. Тук усещането е по-силно, защото тези гадини са великани, а голият вързан мъж над тях навява предчувствия за чудовищни гледки.
След известно време вратата срещу тази, през която ни вкараха, се отваря и в помещението нахлуват хора в официално облекло. Повечето са мъже в бели смокинги, но има и три дами: дълги рокли с диаманти, тежък вечерен грим. Общо четиринайсет човека. Настаняват се на трибуната. Личи си, че не им е за пръв път. При казват си, без да се интересуват особено от нас, с изключение на най-младата от дамите, една изрусена Мерилин към четирийсет карата, която, усещам, ме намира за сладур и съответно се пита колко ли сладко викам ура.
Няколко минути светско бъбрене и се появява по следният персонаж: Великият инквизитор! Интересен типаж! Към петдесетте, изтънчено елегантен. Лицето му е широко, плоско и бледо. По средата кривият нос стърчи като римска останка посред италиански площад Сива лъвска грива, сресана назад. Леко мътен поглед.
Противно на очакванията не сяда в креслото, а остава прав, с ръка в джоба на сакото и палеца отвън, щръкнал като курок на ловджийска пушка. Обръща се към гостите:
— Уважаеми членове — започва, — благодаря, че всички се отзовахте на поканата ми. Позволете ми сега да премина към сериозната част и да ви информирам за някои проблеми, които предизвикваха известно безпокойство в картела, но са на път да намерят разрешени ето си. Навярно забелязвате вързания мъж върху решетката на аквариума. Става дума за Педро да Силва, който събираше приходите на картела от търговията с наркотични вещества по Западния бряг. Нашите ревизори установиха, че Да Силва е отклонил средства, възлизащи общо на осемстотин четирийсет и три хиляди долара. Той не оспори фактите. Смятаме, че подобна липса на вкус заслужава смъртно наказание, защото, ако Черният картел не дава недвусмислено да се разбере, че е непреклонен по въпроса за лоялността на сътрудниците си, излагаме на опасност репутацията си. Както винаги, ще подложим на вот присъдата, предложена от експертния съвет. Кой е за неутрализирането на Да Силва?
Всички вдигат ръка.
— Единодушно — регистрира този, когото спонтанно нарекох „Великия инквизитор“. — Добре! Да бъде!
Кима на единия от двамата моряци. Посоченият отива до нещо като бесилка, стърчаща в ъгъла на аквариума. От нея виси верига с ръкохватка на края. Той я дръпва. Решетката над вивариума с кайманите се разтваря по средата и голият човек цопва в ужасния басейн.
Онова, което се случва след това, надхвърля всякакви човешки представи. Едва докоснал повърхността
