дръжката напред. Сега вече съвсем не стопляме.
— Вървете с нас!
Пак прекосяваме всички помещения, този път без белезници. Мирише на пот и на прах, климатиците преживят тежкия въздух.
Навън ни затиска задухата на късния следобед. Щом се появяваме, една петнайсетместна лимузина, от ония, дето ги има само в Щатите, която досега е блокирала движението, паркира точно пред нас. Розова зурла отваря една от вратите.
— Качвайте се! — изгрухтява.
Подчиняваме се. Вътре са четирима без шофьора. Четирима юначаги с толкова изразителни мутри, че ще излекуват и хълцането на прясно родила тигрица. Настаняваме се на седалката с гръб към движението, тоест срещу четирите персони, изброени на етикета над срока за годност на продукта.
Впечатляващ ансамбъл. Восъчни манекени. Само очите им шават. От дясно на ляво: един набит дебелак с тлъсто шкембе и нагъната гуша; блондин с лице, чертано с линийка; много бледен шишкав и плешивеещ арабин; опърпан тип с клюн на кондор, дрипаво яке и разръфани кецове, който така се е зализал с гел, че по кичурите му са засъхнали топчета като череши.
Чуден квартет. Когато сядаме, установявам, че вратата се е затворила, без Ягодова паста и Розова зурла да се качат. Двамата остават на кея и изпращат кораба. Розова зурла си вее с голямата си оперетна капела. Остава да запее алпийски бодлер.
Тъй като четирите лоши момчета мълчат, както и колегите им от ФБР, Совьор изфъфля с многострадалната си разбита уста:
— Фякаф фме ф муфея на Мадам Тюфо. Вярно, но кого или какво изобразява тази живописна група? Полицията или престъпниците? Порока или добродетелта? Нищо не разбирам от тоя панаир. Само чувствам, че затъваме в особено гъст и мазен сос бешамел. Че ни окошариха, ми изглежда логично. Но след като ни прибраха на топло, да ни връщат такъмите и да ни изкарват, за да ни поверят на тези другарчета, ми се струва много гнило. Нещо не се връзва. Подгъвът виси. Тия четирима в този икарус, пилотиран от негър в мундир, изобщо не ми приличат на ченгесарски екип. Излизаме от града и хващаме пътя за Фриско. Гладът и жаждата ме тормозят все повече. Толкова съм изтощен, че въпреки сериозността на положението започвам да клюмвам и заспивам на пресекулки. Трябва да ти кажа, че ламарината люлее приспивно на гладкото шосе. Най-накрая морно отпускам глава върху рамото на Коджапул. Алегория: престъплението възглавница на наказанието!
В полусъзнание (кажи го полубезсъзнание) си викам, че положението не е тежко, а само безнадеждно. Оста нали сме без резервация за връщане. Как коварно ме довлече в тая помийна яма Совьор. Как мислиш, заслужава ли името му да значи спасител на великия език на Френската академия?
Не отиваме в Сан Франциско, защото, когато се събуждам, навън е тъмно. Луната — китайски фенер (издута като кравешко виме), звездите — сребърни сълзи (мерси!), морето и белите овчици на вълните (сипи още едно, моето момиче). Караме право към последното и стигаме някакъв пристан, навярно за яхти денем. Там четиримата мускетари слизат и ни подканят да сторим същото. Огромната каляска и нейният кочияш (хайде, яж!) изчезват. Сред кротката флотилия на кея се извисява поне десетметрова моторница, осветена а §югпо [???] (да те видя сега към кой речник ще посегнеш!), с двама дръвници на борда, облечени във фланелки с надпис 8Пуег 8Ъагк [???] със сини букви.
— Оо! — вика русият.
Или ми вярвай, или иди да си направиш патерица, та да не ти се огъва всеки път, когато ти потрябва, но това е първата дума, с която благоволяват да ни удостоят: две букви!
Совьор ми шепне:
— Смятат да ни използват за стръв в открито море. Ще се оставим ли да ни прекарат като новобранци? Нали ченгетата ми върнаха пушкалото, ще се опитам да оправя проветрението на тия джентълмени.
— Забрави! Това са професионалисти от висшата лига. Докато го извадиш, ще се намериш на земята с кило олово в чутурата.
— Е, така ли ще умрем, или удавени…
— Почакай, мисля, че още не са решили да ни топнат във фритюрника, или поне няма да е веднага. Ако те интересува моята гледна точка, симпатягите са от организацията, която преследваше Ървинг, и искат да знаят как и защо сме се набъркали.
Два здрави шута ни изхвърлят на борда на моторницата и слагат край на нашите възвишени размишления. Кракът ми се изкълчва, когато падам на палубата, и усещам, че веднага започва да отича. Работата се дъни отвсякъде!
Красива гледка сме двамата със Совьор — той с уста като зелка, аз с моето навяхване, в лапите на четиримата, които явно са способни на повече, отколкото могат да родят куфалниците на петима като теб!
Моторницата се отделя от кея, излиза от пристанището и зацепва в открито море. Почти веднага загрявам къде отиваме. На няколко кабелта, както се казва в романите на Стивънсън, се вижда голям осветен морски съд. Опасват го гирлянди от крушки. Чува се музика, която се отразява от морската повърхност. На борда се вихри купон.
Нашата лодка наистина се отправя право натам. Единият дръвник вади мобифон (ти тогава може и да не си чувал за тях, но си ги имаше) и дрънка нещо неразбираемо заради рева на двигателите. Разстоянието между моторницата и яхтата намалява. Скоро успявам да прочета името на носа: 8Иуег 8Ьагк [???]. Значи моторницата е към голямото корито.
Докато наближаваме, успявам да различа пасажери във вечерно облекло на горната палуба, където е празненството. Хвани се здраво за такелажа: не друсат на музика от консерва, а им свири истински оркестър. Изглежда, собственикът на черупката гуши яко, щом може да си позволи такива капризи.
Прилепваме се до хълбока на яхтата, в който малко над линията на газене има отвор с голяма плъзгаща се порта. От него е спусната широка рампа с двоен парапет. Във вътрешността две едри крушки осветяват с млечна светлина товарен трюм. Из него шават няколко сенки на моряци.
— Дебаркирайте! — казва ни арабинът.
Подчиняваме се. Стъпили веднъж на борда, нашите придружители губят интерес към нас. Поема ни екипажът на 8Иуег 8Ьагк [???], чаровни юноши с мутри на колачи. Тръгваме по тесни коридори. Татуираният пират, който върви отпред, се спира пред желязна врата, чието резе се затяга с огромен винт. Той го завърта и я отваря пред някакъв тъмен килер, който смърди на топла смазка. Бутат ни вътре без особени грубости и хлопват тежката порта. Пълен мрак. Представяш си, нали, няма нужда да описвам тръпките, които те побиват.
— Като плъхове, мамка му! — ръмжи Совьор. — Не трябваше да те слушам, ами да контраатакувам преди отплаването.
Пристъпвам напред с протегнати ръце. В такива случаи пръстите ти стават очи. Напипвам метална стена, кръгли главички на нитове. Карам по нея. След четири малки крачки прав ъгъл. Още четири крачки, нов завой. С една дума кутия. Желязна кутия, подът също е от ламарина, но гофрирана. Никаква седалка, никакъв предмет, нищо! Гладки повърхности с пъпките на нитовете. Жегата е тропическа, въздухът — рядък. Сядам и опирам гръб до стената… Победен.
Да, правилно четеш, мухъл: по-беден. По-беден от всичко!
— Да бяхме си останали да си пием мастиката в твоето кръчме, рязан.
— По-добре да мислим за друго — съветва като познавач на затворените пространства.
Знае ги той тия работи.
— Прав си — признавам. — Забеляза ли татуировката на моряка, който отвори вратата? От рамото до лакътя. Сирена. Щом оня издуе бицепс, забременява.
— И какво? — пита Коджапул.
— Нали ме посъветва да мисля за друго!
Чувам, че и той сяда с пъшкане. Той все така си говори, с „ф“ вместо „с“, но аз се отказвам да транскрибирам тук тази моментна аномалия, защото няма нищо по-смешно от авторите (от миналия век повечето са такива), които се опитват да предадат акцентите, пелтеченето, даже накуцването!
— Какво излиза — казва той, — полицията ни предаде на Черния картел?
