комисарят Достоиедноиобратно). Посетители при „Мариза“. Във Фресно?
Турчинът вече гълта стъпалата. Хуквам след него. По пет наведнъж! Момето е в стая 204 заедно с някоя си дама X. Дж. Бойл, пострадала при транспортно произшествие.
Влизаме, без да чукаме. Веднага зърваме милата Мариза, бяла в бялото си легло, с по една канара от всяка страна. Симпатични са като две локви, останали под стар пияница. Костюмчета от бял лен, намачкам като кожата на шарпей, ризи на ярко райе и широко поли панами. Все едно юначагите, които драскат по камънака на Андите, за да опитат кафето „Нова Бразилия“. Мутрата на единия е червена и плоска, цялата нацвъкана с пъпки като паста с ягоди, която гранясва на витрината; другият е лъснал в розово като прясно избръснато прасе. Белите ресници и безцветните очички на албинос не допринасят с нищо за естествената му привлекателност.
— По-леко, ченгета са! — съобщава спокойно Мариза, без да ни поглежда, сякаш говори на двете мулета, които за щастие не отбират от франкофонство.
Аз, както винаги се справям и веднага криввам към бълхарника на госпожа Бойл до прозореца. Совьор се запъва за малко, но ме ескортира.
— Хелоу, мисис Бойл! — подвиквам весело и от все сърце.
Адресатката е едно дребно бабе с накъдрена синя косица. Тарикатът, който я е гипсирал, не си е играл на дребно, защото не се вижда много от изначалната й география. Носи шина, ръката й е циментирана, единият Й крак е вдигнат с тежест. Добави рани навсякъде и ще получиш стара парцалива кукла, паднала във варел с миниум.
— Как се чувствате? — продължавам, докато присядам на ръба на ложето й. Твърде неудачно впрочем, защото седалището ми премазва единствения останат здрав елемент от личността й — левия крак. Писъкът й ме възправя.
— Извинете! — викам. — Да звънна ли на сестрата?
Останките от бедствието въртят глава.
— Няма нищо. Кои сте вие?
— Изпраща ни вашата застрахователна компания за допълнителни сведения.
— Ама — проблейва горкото бабе, — нали всичко беше наред?
Усмихвам й се:
— Последни уточнения за окончателния доклад, госпожо Бойл.
— Добре, добре.
Правя се, че не обръщам внимание на съседното легло. Но не щеш ли, Ягодова паста тръгва към нас.
— Хей, вие! — казва и забива в трицепса ми показалец, дебел колкото оная ти работа в ерекция.
— Кой, аз ли? — печеля време.
— Да. Французин ли сте?
— Защо ме питате?
— Защото се чува.
Някакъв хлад плъзва нагоре по краката ми, вледенява ощастливителя на толкова дами, промъква се отзад, пъпли нагоре… Започвам да предполагам, че този път ни го нафърфориха и че хитрината ми не струва скъсан бон от ланската приватизация.
Тогава се почва нещо. Не е на хубаво обаче. Голямото кучешко лайно върху персийския килим на маркизата! Оня тъпанар Совьор не измисля нищо по-добро от това да измъкне желязото си и да забучи дулото му в шкембето на кагебиста.
— Спокойствие! — избоботва той.
Виждаш ли, станеш ли гангстер, си оставаш такъв за цял живот.
— Татко! Моля те! — вика горката Мариза.
Питам се как ли ще се отбърка тая бъркотия. Ягодова паста намира решението. Мамка му, каква бича глава нацепва в ченето на Коджапул! Късо, без засилка. Монументално! Совьор тупва по задник като презряла круша. Напълно зашеметен е. Брой му до петдесет, ако искаш. Изпуска пушкалото си и в същия миг Ягодова паста е стъпил с крак върху него. Другарчето му се притичва на помощ. Чисто изпълнение, да им изръкопляскаш. Май ние във Франкофония имаме много да учим от щатските колеги. Докато кажем две, белезниците са щракнали. Положението не е розово. Както ми се струва, акциите на Сан А. бележат лек спад на борсата за елитни ченгета? О, Тонио, няма скоро да те осени ангелската непорочност!
Двете шкембета са федерални куки. Замъкват ни в един звукоизолиран кабинет. През стъклените прегради се виждат още и още канцеларии. Кипи богатият вътрешен живот на полицейски участък. Гъмжи от цивилни куки, униформени ахмаци, невинни арестанти, началства, курви, друсани дрипльовци. Цялата менажерия от „Маями вайс“.
Розова зурла и Ягодова паста мятат на закачалката саката и карнавалните си капели. Късите ръкави на ризите им разкриват напомпани бицепси с рижава четина. Не са от приказливите, но каквото кажат, е чист концентрат. Пребъркват ни и всичката смет от джобовете ни се изсипва върху стъкления плот на бюрото. Плячката на Совьор, пачките и камъчетата с не мога ти каза колко карата — изящна гледка, която силно ми оправя репутацията! Чувствам се корумпиран до мозъка па костите полицай.
Ягодова паста излиза да си вземе кола от автомата в залата. Връща се, като гълта от шишето. Кобурът му придава вид на ченге от трилър — оня, бияча с шибаните номера. Розова зурла петнайсет минути изучава педантично бумагите ни, свършва и започва пак. Накрая излиза и ги отнася, а Ягодова паста ни подхваща, стиснал шишето кола в ръка. Джуките на Совьор са цепнати и издути, изплюл е един преден зъб и черната дупка в ченето не допринася за изискания му вид. Демонстрира фатализма, присъщ на закопчаните гангстери. Големите мъжкари посрещат поражението с достойнство.
След малко Ягодова паста се обръща към мене:
— Вие ли откраднахте фургона на летовниците в гората край Тенкс Веримъч?
Това беше под лъжичката, много професионално. Захапи заподозрения за някоя дреболия, за да го заблудиш. Много мило. Но не толкова свежо, когато се прилага на друг печен професионалист.
Добавя:
— Момичето от болницата… (наднича в някакво листче) Мариза Коджапул потвърди фактите. Транспортирали сте я с въпросното превозно средство.
— Вижте какво — викам му, — и аз съм от службите, тъй че да не го увъртаме. Всички ще спечелим време, ако свалим картите на масата. Разбирам, че моето положение ви се струва двусмислено, но въпреки привидностите няма в какво да бъда упрекнат.
Предложението ми май не го затрогва. Седи си като дюстабанлия. А няма по-приятно нещо за едно ченге от това задържаният да предложи да пропее.
Другарчето му се връща. Носи някакъв лист с вид на телеграма и го тика под носа на колегата. Ягодова паста я прочита, но не трепва. Другият смачква хартийката и я пъха в джоба си. В сцената има нещо нереално. Двамата продължават да се блещят в нас, без да кажат дума.
Ягодова паста поглежда часовника си. Отвън денят, вече толкова изтощен, започва полека да сдава багажа. Климатикът бръмчи тихо. Въпреки изолираните витрини отнякъде се чува истеричен женски крясък. Машинално търся с поглед през върволицата канцеларии, но не се вижда нищо. Гладен съм, жаден съм, спи ми се. Най-вече съм жаден.
— Може ли да получа чаша вода? — питам накрая.
Не ми отговарят, но това подсеща Ягодова паста да си допие колата. Чакаме още.
— Вижте — казвам, — искам да дам показания, възможно ли е?
На телефона светва една зелена лампичка. Розова зурла вдига слушалката:
— Да, аз съм! Свържете ме.
Слуша известно време. Казва „Окей!“ и затваря. Обръща се към нас:
— Прибирайте всичко това!
Не стопляме. Той повтаря:
— Не чувате ли? Вземайте си шибаните боклуци.
Съвсем ошашавени си натъпкваме по джобовете каквото си носехме преди обиска. Совьор обаче се колебае да вземе ли доларите и камъните. Хвърля въпросителен поглед към федералните, които кимат с досада. Добре де! Ягодова паста дори взема пистолета, с който го заплаши турчинът, и му го подава с
