беше пастор. Майка ми умряла, докато ме раждала, тя беше първата ми жертва. Отгледаха ме криво-ляво пасторът и сестра му, дърта откачалка, по-набожна и от него. От ранни години съм си негодник. На осем години крадях кльопачка от магазините, на десет — коли, на петнайсет обирах касиери. Когато ме пипнеше полицията, баща ми четеше проповеди. Все се молеше за мен и повтаряше да съм „се върнел в лоното Господне“. Натикаха ме в изправителен дом до пълнолетието ми. Там се запознах с Джузепе Сандрини, едно сицилианче, отскоро имигрирало, което по-сетне стана важна клечка в големия бандитизъм, докато не му изпразних един пълнител в корема, за да заема мястото му. Настаних се на Източния бряг, завъртях си далаверата, докато по някое време не разбрах, че времената се сменят. Шефовете на банди бяха прости занаятчии, идваше часът на големите организации. Ерата на Ал Капоне, Дилинджър и сие принадлежеше на историята. Престъпността, също както и икономиката, навлизаше в епохата на глобализацията. Направих си структурна реформа и влязох в Черния картел. Не знам дали сте чували за този консорциум?
— Чували сме нещичко.
— Това е всемогъща организация с политически, а дори и с военни разклонения. Полицията й лиже подметките. Властта й е като на Интелиджънс сървис в Англия преди последната война. Извоювах си важен Пост в нея. Много важен, ръководех сектор „Убийства“. Създадох елитен екип, оборудван с последната дума на техниката. Безшумната смърт. Не можете да си представите колко баровци са премахнати всъщност от нас, без да се появи и най-малкото съмнение за естеството на кончината им. Бях нещо като министър на дискретните екзекуции в Черния картел. Печелех луди Пари. Водех разкошен живот. Имах щастието да срещна една изключителна жена — Джоан. Когато се запознахме, беше омъжена за един възрастен сенатор, с когото скучаеше. Стана от пръв поглед. Тя заряза стареца и заживяхме заедно. Отначало не знаеше с какво се занимавам, но постепенно разбра, че работата ми е по-„особена“. Посветих я. Тя беше… как да ви кажа… авантюристка. По душа. Окото й не мигна, много се запали и настоя да ми помага. Невероятна жена. А вече я няма, уби я собственият ми брат!
Една сълза се стича от здравото му око. Той не я усеща.
Совьор се е отдалечил да пусне една вода. Отвратен е.
— Напълно е издухал! — ругае той.
Чувства, че отмъщението му се изплъзва. Ти можеш ли да утрепеш една откачалка?
— Дали не ни пързаля? — пита той, както напоява пустинята. — А ако е партенка, ченге? Като в „Лучия ди Ламермур“ — голямата сцена с полудяването?3 Тая мърша е способна на всичко. Я си представи, че ни разиграва! Тръшка се, кае се: Господ, угризенията и цялото арлекинско романче. Прави си сметката да ни разсополиви, та да нямаме сърце да го гръмнем.
И мен ме мъчи същият въпрос. Никога не съм бил в такава двусмислена ситуация. Дали пък не си имаме работа с голям артист, който вижда, че играта е загубена, и залага на всичко или нищо?
Клей продължава да ни черпи с шербет:
— Бях щастлив, всичко вървеше чудесно до деня, в който в картела стана оня гаф…
— Какъв гаф, Клей?
— Веднъж месечно се провеждаше заседание на борда на директорите на картела. Всички шефове на сектори се събирахме в един офис в Манхатън. Бяхме петима. Старият Рей Стронг ни изслушваше и после изказваше некои съображения. Много държеше на тези малки семинари, разправяше, че така се поддържал „бойният дух“, като във войската! По време на тези срещи бяхме на открита линия с кабинета на един баш шеф, от ония, дето държаха контролния пакет. Не го бяхме виждали, не знаехме името му, само гласа му чувахме, когато понякога се намесваше в нашите дискусии, за да разреши някое противоречие или да ни нахока. След края на заседанието Стронг излизаше, а ние оставахме да пийнем по чашка. Преди няколко месеца стана грешка: бяха забравили уредбата включена и ние чухме, без да искаме, свръхсекретен разговор между главните акционери. Беше нещо много сериозно, възможно най. Не е хич за казване! Слушахме, без да шукнем, като треснати. Изведнъж вратата се отвори, влезе Стронг, послуша малко, огледа ни и излезе, както беше дошъл. Явно се беше сетил за микрофона и дойде да провери дали чуваме какво се приказва в управителния съвет. И веднага изтърча да предупреди директорите. Веднага стоплих, че ще платим скъпо за тази неволна недискретност. И наистина, съвсем скоро едно приятелче, което навремето беше в моята банда, но влезе преди мен в Черния картел и стана много гъст с Рей Стронг, ме светна, че е взето решение за кадрово преструктуриране сред шефовете на сектори. Разбрах какво значи това: и петимата бяхме осъдени на смърт. Щяха да ни премахнат, понеже се бяхме добрали до тайна, която не ни е работа да знаем.
— Не е било достатъчно да ви елиминират. Можели сте да изтропате на някого, на жените си например — възразявам в картезианския дух, присъщ на моята нация.
— Издигнал ли си се до членство в Черния картел, никога няма да издадеш такава тайна. Ония горе го знаят.
Замълчава, главата му се залюлява, после той клюмва напред и бавно се свлича ничком на чакъла. Посягам да го вдигна.
— Внимавай, ченге! Внимавай!
— За какво? — питам.
— Тоя и да го видиш с отрязана глава, сложена в скута му, пак се пази! — пристъпва, насочил пистолет към Клей. — Ако ме чуваш — вика на Ървинг, — да знаеш, че при първото неправедно движение ще ти пръсна остатъка от кратуната.
Но Клей, изглежда, си е автентично припаднал. Чакаме, без да мръднем. Бриджет ми вика от изхода на дефилето:
— Да сгъвам ли постелката?
— Още две минути търпение! — отвръщам. — После целият съм ваш!
— Е, няма да висим така, докато въведат в Швейцария валутен борд! — недоволства Совьор. — Обичам майтапа, ама това вече не се трае.
Той обръща с крак Ървинг Клей възнак. От това мъченическо лице може да ти се обърнат червата. Устата му е зинала, устните са напукани, удареното око сякаш напира да изскочи от кухината си.
Имам лошо предчувствие. Напипвам артерията на шията му: край на залаганията, рулетката е спряла! За успокоение на съвестта слагам ръка и на гръдния кош: ни вопъл, ни стон! Пълна разпродажба поради смъртен случай.
— Е, каквото искаше, получи го — казвам на Совьор.
— Все пак ти му свети маслото. Сигурно е получил мозъчен кръвоизлив от твоята милувка с приклада. След кратко мъчително боледуване предаде в Божиите ръце красивата си душа. Татко му, пасторът сигурно е доволен: успя да се покае за част от прегрешенията си, преди да пукне, дори и да изкупи някои. Вълнуващо е и поучително, ще има какво да разказваш на внуците след време.
Турчинът гледа глупаво. Все едно в годините на автоджамбазлъка са му пробутали мерцедес 500 без двигател.
— Мамка му — въздъхва, — тъпо свърши. Не си представях, че работата ще избие натам.
— Неочакваното идва при всички случаи — умно отбелязвам аз.
— Какво ще правим сега? — тревожи се той.
— Докато ти му четеш заупокойна молитва, аз ще довърша госпожа Симпсън. Заложена е честта на Франция!
И ТОВА БЕШЕ ПЕТОТО УБИЙСТВО.
После стана друго нещо. Ама съвсем различно. Чакай да ти разкажа…
Летим си ние над Калифорния и слънцето сипе палещи лъчи. Пощенска картичка от птичи поглед. Тихият океан синее почти до черно към хоризонта, небето синее почти до бяло в краищата. Редици палми покрай пътищата, къщички от ония, „очи пълни, ръце празни“, до тях басейни в какви ли не форми, бели къщи, коли, блещукащи като ята рибки. Това е значи панорамата. Добави плажовете, нашарени с ярки петна (банските на щатските дами), и все едно си бил там. Остава да пуснеш на банковата ми сметка колкото ти се откъсне от сърцето, задето ти спестявам разкарването, и сме квит.
Не искам да се фукам за Симпсънката, обаче, с ръка на сърцето (едната, другата е в джоба и раздава похвали на моичкия), напълних й душата (за другото сега не мисли). Като оня финал за световната купа срещу Бразилия! Разгърнах всичките си ресурси, а те са неизчерпаеми. Сега тя пилотира лениво, с
