ръка На съседната облегалка. Совьор се приближава отзад и си свирка. Голям мъж трябва да си, за да избереш точно Кое парче да изпълняваш в такъв напрегнат момент. Май е „Камъните падат“. Много на място, нали?
Ето, изравнява се с багажника на колата, прави още една крачка. Обаче, брато, змия не можеш да изненадаш. Те си имат осемнайсет чувства, които ги предупреждават за опасността. И ако осемнайсетте не стигат, — отварят деветнайсетото.
Клей се извръща рязко. Дали не е мярнал в огледалото Коджапул?
Турчинът отървава кожата благодарение на идеята си (на пръв поглед кретенска) да нахлупи онази капа. За частица от секундата оня се поколебава. Точно толкова му трябва на Совьор. Хваща пищова за цевта и с всичка сила стоварва дръжката в мутрата на Ървинг. Така изпращява, че с всичкия шум от магистралата го чувам от Четири метра. Ървинг пада назад като посечен.
— Идваш ли? — пита спокойно турчинът.
Всичко става толкова бързо, с такава решителност, че само шофьорът отзад е видял сцената. Размахвам моята карта пред предното му стъкло, колкото да зърне главното — думата „полиция“, и да няма угризения. Резервоарът още не е пълен, но аз изваждам маркуча и го закачам на колонката. Бутам десетачка на негъра, който „продаде“ кепето си на Совьор. Той ми връща дребни. Щом приключвам с тоя малък панаир, откривам, че Совьор се е наместил на мястото до шофьора и е придърпал Ървинг към себе си.
— Карай! — нарежда. — Виж колко се обичаме двамата.
Значи сега той командва. Добре де! Сядам зад волана и отпрашвам.
— Ще отбиеш на първата детелина, ченге! Посока планините. Трябва да си намерим някое идилично кътче.
— Жената ни чака.
— Да го духа!
Нали виждаш колко ми е лют съотборникът. Никакво успокоение след победата. Както си карам, хвърлям един поглед към затиснатия между двама ни Ървиш.
— Че ти си му светил маслото! — казвам.
— Ами, има пулс.
Макар да сме в неудобно положение, Коджапул пребърква дрехите на жертвата си. Изважда един „Колт Кобра“, кама в кания, закрепена на лявата предмишница, свръхплосък пистолет, залепен с пластир на глезена, хромирана кутия, пълна с ампули, и ей такава пачка от хилядарки. Без всякакъв свян Совьор ги натъпква по джобовете си.
— На теб не ти предлагам — казва ми. — Ти си честно ченге и ще има да ме мъкнеш по седалища за подкуп на държавен служител. Ще си върна разходите по пътуването. Щом намерим закътано местенце, ще се отдам на задълбочено търсене: надушвам, че е скътал камъчета в някой подгъв или в тока на патьците. Такива като тоя могат да пренесат щатския бюджет в шепа!
Стигаме отбивката за Санта Рунта. Навивам й се. Преди да спрем на гишето за пътна такса, Совьор нахлупва кепето „Шел“ върху леко издънената кратуна па Ървинг Клей.
Вилите тип „Благодарско на живота“ се нижат една до друга по крайбрежната верига. Ваканция, та ваканция. Село без край, обаче му викат урбанизация. Пред най-издокараните се мъдри по една синя яма, наречена басейн. Много цветя. Това е то богатството на бедните страни. А пък на нас ни трябва малко самота, някое затулено кътче, където да подхванем, както си трябва, Ървинг Клей. Докато търсим това бленувано ъгълче, аз си философствам вътре в куфалницата, за собствена употреба. Подпалиха ни се подметките да препускаме, докато спипаме тоя изверг. Залагахме си кожата, пръснахме сума ти пара, а сега, като го сгащихме, като седи затиснат между нас в поршето, изведнъж съм като паниран. Казвам ти, брато, отмъщението е за зальоханите тъпанари, за дебилите, за задръстеняците с чела до веждите и меки глави. Ако притежаваш сиво вещество в излишък и голямо сърце като мен, бързо стопляш, че то е вятър и мъгла, капанче за галфони. Гнуснава работа, чак срамотна. По някое време прошепвам:
— Совьор…
— Аз!
— Наистина ли смяташ да очистиш тоя тъпанар?
Мълчание. После пита недоумяващо:
— Сериозно ли говориш, или е гатанка?
— Вярно, че е царят на изродите, но ако го пречукаш, това си е предумишлено убийство! Знаеш ли определението за предумишлено убийство? Лишаване от живот с предварителна подготовка или от засада.
— И значи се готвиш да ме арестуваш, след като му видя сметката? — хили се Коджапул.
— Недей да тъпееш, Совьор. Слушай какво ти предлагам, господин човеко: хвърляме го на тукашните чекисти. Изтропваме им цялата история. Коварната смъртна Мигел, гадната смърт на Морийн, зверската смърт на братлето му, счупеният нарочно крак на Мариза. Само това му стига за газодухалницата, да не говорим какъв червен пояс влачи след себе си. Така го абонираме за много по-сладък край, отколкото ако му пуснеш олово зад ушенцето, сине мой. Нещата ще има да се влачат, ще се почнат едни отсрочки и отлагания: ще го бъде ли, няма ли да го бъде. И накрая ще си нагълта езика в камерата, а надзирателите ще се чудят накъде да зяпат. И ти, мъжки, ще се лишиш ли от всичко това? Импулсът е нещо краткотрайно, не засища. Ще си останеш гладен. Пред трупа му ще се усетиш прекаран, все едно са ти сложили рога. Смъртта му няма да те изкефи истински, ще трябва да се гъделичкаш, за да се засмееш. Освен това не забравяй, че Черният картел е по петите му. Когато господата разберат, че ги е изработил, ще му измислят такива гадостии, за да си плати, каквито европейските ни мозъци не могат и да си представят. При това той ще е изтропал за бившите си другарчета, та да омилостиви съда.
И замълчавам. Тишината, която следва, е пак от мен (не от Моцарт).
— Това ли е всичко? — пита Совьор след известно време.
Отвръщам с жална въздишка. Голямо дърво! Всички тюрмаджии са каменни глави. Все едно говориш на стената, когато се обръщаш към тях с езика на разума.
Постройките свършват. Пътят се катери и лъкатуши нагоре по хълмчето. Няма вече цветя. Караме между бодили и кактуси (как, руси?), които са си от тук, от Мексико. Всеки от тези трънаци може да е дал венеца на Христос.
— Тук вече е по-закътано — ръмжи турчинът, изпълнен с надежди.
Земята е с цвят на рогозка. Стигаме до върха, къде то е уегу много бютифул: от едната ти страна Тихият океан блещука в далечината, от другата са накацалите бели къщи в зелената долина, която към хоризонта прелива в суровостта на Колорадската пустиня (дето е пълна с бръмбари). Но на Совьор панорамата му е през оная работа. Не, не е поет!
— Карай бавно! — нарежда.
Покорно се подчинявам. Сочи ми с дясната ръка една изровена пътека.
— Хвани оня път, ченге!
— Може да си имаме главоболия, поршето не е рейнджроувър.
— Абе какво си се разревал, карай, докъдето стигнем!
Нещо много му е сбръчкано на моя съотборник. Сякаш го е нагазил грип, а от аспирина само го кара на апчих.
За да няма разправии, свивам по пътеката. След неколкостотин метра тя се спуска в каменисто дефиле, което се разширява. Стоп, стигнахме до изоставена кариера. Лика-прилика с изоставената мина, в която ни завлече Ървинг Клей.
— Не смеех и да се надявам — радва се Совьор.
От едно дърво лениво излита лешояд. Крилата му плющят като гащи на простор.
В този момент рев на двигател раздира тишината на безлюдната, нажежена от слънцето природа. Вирваме носове и виждаме оранжево-белия хеликоптер на мама Симпсън. Тя се подава от кабината и ни маха с ръка.
— Голяма досада! — мърмори Совьор. — Как няма да се мъкне подире ни, като ти й обеща седмото небе, и сега сестричката идва да си получи захарното петле.
Хеликоптерът наистина прави кръг над нас и започва да се снижава. Дефилето, където сме, е цялото в камънаци и Бриджет каца на пътя пред гърлото му.
