възнаградена плът и сенки на благодарност под фаровете.
За момент ръката й оставя лоста на хеликоптера и се плъзга по моя (веднага й давам път), все едно гали по главата голмайстора.
— Беше уникално! — казва. И го повтаря: — Уникално.
Потупвам я по ръката и шепна скромно:
— О, моето момиче, това беше само контролна среща. Ако се срещнем пак, ще ти пусна програмата докрай: „лудите нощи на халифа“, „разгонената орда“, „синеоките бухалки атакуват призори“! Тя изпада в мечтание:
— Как нарекохте онова, което ми направихте, онази дълга целувка между краката, скъпи?
— Торта рунтавелка, скъпа моя, при нас с това те посрещат. Дори клисарите го правят с богомолките.
— Прекрасно е! Нещо подобно изпълняваше моят психоаналитик от унгарски произход, но беше астматик и удоволствието не успяваше да проникне навътре, нали разбирате?
— О, тук няма място за посредственост — обобщавам аз. — То е като лов на бисери. За успеха са нужни гръден кош като гардероб и език на хамелеон.
Тя се съгласява (има си хас!). Още си мечтае за деветдесетте минути (нали знаеш, толкова трае без дузпите накрая) върху зеления терен. За начало й смъкнах гащеризона и я турих на колене. Любезен поздрав с пръст за резервния вратар. После гол след гол и в двете врати. Тя отначало протестираше: „Не, не, невъзможно!“ Но няма такава дума на френски, това и президентът Митеран ще ти го каже! След пет минути вече не беше на себе си и започна да призовава: майка си, мъжа си, президента Буш, пастор Мартин Лутър Кинг, генерал Колин Пауъл, началник на Генералния щаб, Майка Тереза, Франк Синатра, гинеколога си, доктор Поридж, старата си баба от Кънектикът, бурканчето си вазелин „Греймън-Даймънд“, вибратора на сестра си Барби ръката на масажиста си, многоструйното си биде и флакона си с пяна за бръснене „Гладко бедро“. Искаше, заповядваше, настояваше за още. А аз, неуморим великодушно давах още и още.
И всичко това на стотина метра от тленните останки на Ървинг Клей! Смъртта и животът: алегория! Покрусеният Совьор, който чака до своята жертва да свършим с насладите. Но той вижда другояче нещата. За него тази кончина е случайна. Не е онова изработено умъртвяване, за което жадуваше, а банално умиране Като следствие от непредумишлени действия. Той е траснал Клей, за да го зашемети, не за да го очисти. Всичко е в нюанса.
Сякаш проследила развитието на мислите ми, Бриджит Симпсън пита:
— Какво направихте с оня мъж, когото преследвахте?
— Нищо — отвръщам. — Моят приятел му прочете едно конско и го оставихме там с колата му.
— Сигурен ли сте, че не е умрял?
— Очевидно.
— Ще останете ли още във Фресно?
Мисля си за храбрата Мариза, за която отдавна би било време да бяхме се били погрижили, както би казал Жан Дютур от Френската академия, на когото се е случвало да изпусне влак, но условно наклонение — никога.
— Може би два-три дни.
— Ще се видим ли пак?
— С радост.
— В легло с вас сигурно е по-хубаво, отколкото върху постелка на земята.
— Вие ще прецените.
Извръщам се. Совьор е чинно пристегнат с предпазен колан и дреме на задната седалка, но с лекия сън на бандюга, който си е подложил приклад за възглавница. Моето движение го кара да повдигне клепач:
— Не се бой, чух всичко — казва. — Защо искаш да останеш във Фресно?
— А Мариза? Сигурно не може да пътува, ако са я оперирали.
— И какво от това? Ще отскачаш да й подържиш ръката между две запретвания на тая мърла? Твоят принос беше дотук, ченге! Прибирай си се в кафеза, аз ще се погрижа за моето момиче.
Много е кисел, със златна лъжичка не можеш го подхвана.
— Твоя воля — въздишам.
— В Париж ще се обадиш ли на братчето на Циганина?
— Естествено.
— Тогава ще му занесеш една пачка. Докато ти клатеше госпожата, аз напипах валутния резерв на оня боклук в поршето — и вади от джоба си издута торбичка от камилска кожа, завързана с шнур. — Знаех си — казва. — Всички постъпват така, защото няма друг на чин да сведеш имането до най-простото му изражение Диаманти и рубини. Най-мижавият гони петте карата. Покажи ги само на Картие, ще те целуне в устата и ще ти пусне език. Изключително качество: мръсникът е имал око за тия работи!
— Е, значи не си си изгубил времето — казвам. Усеща хапливия ми тон и намига.
— Ако си искаш пая, ченге, не се притеснявай!
— Не ме обиждай, рязан, не съм го заслужил. Свива рамене.
— Ще ме побъркаш с твоята неподкупност. Не всичките ти колеги са такива!
— Уви! Но като цяло се държим.
— Ще заделя половината от всичко за Маноло, все едно Циганина му е оставил наследство.
— Тъкмо, нали Маноло е по бижутата!
— Значи ще му дойдат дюшеш!
— Има опасност да му объркаш живота. Сега я кара нелошо със семейството в панелката. Понеже неговата благоверна не е първа шпага под юргана, ходи да забърсва курветините по кафенетата. Абе не е да го оплачеш.
— И ти предполагаш, че от такава тухла ще му хвръкнат чивиите?
— Нищо чудно.
— Ей, Боже, това ченге не само на светец се прави, а и на врачка! Що не хвърлиш картата и да навлечеш расо!
— Вслушвам се в съвестта си, уважаеми. Прегърна ли някоя кауза, не ми мига окото да прекося Атлантическия океан с един гангстер, но това не значи, че съм навит да си цапам ръцете. Така че „наследството“ на Циганина, както му викаш, си го носи сам на Манолорела Рока. Не съм ти куриер.
— Така да бъде, почитаеми господине!
Кацаме във Фресно, възпитано се разделям с нашата очарователна пилотка (няма как, мъжът й е там: един рус Шварценегер със сини очета, които гледат невинно И безпросветно) и си вземаме наетата кола от паркинга. Посока: болницата.
Чувствам се малко виновен пред Мариза, която зарязахме на болнишкото й ложе. Което си е вярно, хукнахме със Совьор да раздаваме „правда“ и забравихме да бъдем грижовни. С какъв баща и с какъв любовник се е вредила, горката! На татенцето му дай да корми убиеца на своя авер, а на любовника — да лъска задния мост на някоя врътолетка! Мариза май трябва да се запише в курсове по рисуване или по музика. Да се посвети на изкуството, за да забрави гадостта на съществуването.
Болница „Санта Рунта де Констипасион“ е нова и искрящо бяла. Сестрички от телевизионен сериал се плъзгат безшумно по светлите коридори, разкрасени с футуристични литографии на градове в небето, летящи влакове, жени автомобили и други изискани ужасии от този род.
Питаме за старшата сестра. Точно както си е в щатските сериали, тя е негърка, за да е чиста съвестта на зрителите — ама моля ви се, ние в Америка сме свободни духом, нали виждате, от едновремешния расизъм няма и помен!
Хубавичка е, засукана, с дискретен грим. Задникът й е повдигнат като на всички снежинки, нали знаеш, винаги горе ги носят, все едно са си напъхали жандармерийски паласки под полите. Откъм миризма надвива аптеката. Приятно маце. От тоя калифорнийски климат ми кипи кръвта и с удоволствие бих изиграл две продължения па днешния мач. Потапям погледа си в нейния и пускам опя дълбок глас на говорител от предвоенното радио, за да я попитам как е госпожица Коджапул. Отговаря ми, че операцията е минала успешно, пациентката е в съзнание от няколко часа и дори има посещение.
Ако в тоя миг има някой, който забравя за хилядолистното тесто, това е твоето любимо другарче,
