— Че те да не са били кибритени клечки, та да бъдат употребявани само еднократно?
— — В името на предпазливостта, драги приятелю. Тя просто премахвала потенциалните ефективни свидетели.
— И Филип никога нищо не загрял?
— Най-вероятно е така. Но двайсетина години по-късно при аналогични обстоятелства нещата не се развили така благополучно. Филип имал трима синове и една дъщеря. С дъщерята нямало проблеми: омъжил я за краля на Англия. А синовете му се оженили за три братовчедки: Бланш, Жана и Маргарита Бургундски.
— На тия исторически Маргаритки, за които ми разправяш, били те от Прованс или от Бургундия, май на всичките огън им е хвърчал от задниците. Гаче са имали дюзи вместо…6
— Не само на Маргарита. И трите млади кучки използвали същата кула по предназначение и били всички рекорди по безпросветен разврат. Обаче тяхната етьрва, кралицата на Англия, надушила всичко и ги изпортила на краля.
— И какво им направили?
— Обръснали им главите и ги хвърлили в тъмница.
— Хич не е весело. Само като си помисля какво са представлявали занданите по ония времена, и тръпки ме побиват: без телевизор, без баня, без утринна преса…
— Но най много го отнесли любовниците им.
— На тях пък какво им сторили? — с ескалираща напрегнатост пак попита Берю.
Направих малка драматична пауза, за да усиля трагедийния характер на онова, което щях да съобщя, и накрая го съобщих:
— Отрязали им инструментариума на техните престъпления.
— Ай, ай, ай! — със състрадателна физиономия възкликна Берю. — Колко ли самотни са се почувствали пичовете, след като минали бръсначите!
— И това е само ордьовърът, ако мога така да се изразя — продължих аз.
— Хубав ордьовър, няма що!
— След това ги одрали живи, после ги разчекнали и накрая ги обезглавили!
— И казваш, че етьрва им направила доноса?
— Да, от женска завист. В нейна защита бих могъл да кажа само, че била омъжена за хомосексуалист и вероятно не е могла да понесе мисълта, че други са го ударили на такава веселба.
— Ами защо не е отскачала до кулата и тя, вместо да злосторничи? Още повече, че щом мъжът й бил обратен, е разполагала със смекчаващи вината обстоятелства, нали? Но Хубавеца е попрекалил. Аз протестирам! Не може човек да се отнесе така с невинни ебачи-деца на природата! Още повече, че са били прелъстени и употребени от онези сексуални харпии! А съпрузите им какво казали за всичко това?
— Траяли ли си. Инициативата била изцяло на баща им. След смъртта на последния всеки от тях царувал, но за кратко време.
— Защо за кратко време? Да не би в Лувъра да е имало епидемия от едра шарка?
— Имало е епидемия от арсеник. По ония време на било модно арсеникът да се дава на този или онзи както днес аспиринът. Така че те умрели млади, без да оставят след себе си наследници от мъжки пол. А тогавашният закон забранявал на трона да се възкачват жени.
— Четох някъде нещо по тоя повод — гордо изпъчи гръд Дебелия. — Този закон се казвал салидически.
— Салически!
— Е, нека не издребняваме — махна с ръка любознателният ми приятел и подчинен.
— И тъй като жени нямали право на трона, към него предявил претенции Едуард III — синът на етьрвата-доносничка Изабела. Все пак той бил внук на Филип Хубави, тоест негов единствен мъжки потомък.
— Но нали ти каза, че мъжът на подлата Изабела бил педал?
— Щом е имал наследник, значи е карал и на платна, и на пара. Тъй или иначе по този повод започнала война между Англия и Франция, защото междувременно за крал бил помазан племенникът на Филип Хубави — Филип дьо Валоа. И знаеш ли колко време траяла тази война?
— Не.
— Цял век!
Впечатлен, Берю поклати глава и каза замислено:
— Досущ като Стогодишната война.
— Та именно това е Стогодишната война, Дебелий!
Той бе съкрушен.
— Я виж ти! Търпеливи са били тогава хората! Днес въртим, сучем, все гледаме да попретупаме войните по-бързичко, ако ще да е с доста съпътстващи щети…
Престранният вкус на бръснаря Берюдан
Луи Х (наречен Сприхавия) прокара суховата длан по прясно избръснатите си страни, като разглеждаше своето неугледно лице в огледалото, държано от бръснаря му Берюдан. Правейки това, меланхолично си помисли, че подобна физиономия някак си не приляга на един крал на Франция. Да си син на монарх, назован Хубавия, и да имаш подобна конска мутра, това си беше ирония на съдбата.
— Да ви направя ли педикюр, сир? — попита дебелият Берюдан.
Сприхавия завъртя глава в знак на отрицание. Това засега беше излишно. Тогава Берюдан заразтрива обилно лицето му с лосион.
В шатъра надникна Филип дьо Валоа, братовчед на краля, и подхвърли с иронични нотки в гласа си:
— Ако съдя по вида ви, братовчеде, не сте май много въодушевен от предстоящото сватбено празненство.
Луи Х беше слаба натура и поради това изпитваше постоянната нужда да се доверява на някого, дори това да е човек (какъвто бе случаят с Филип), който по-скоро щеше да злорадства пред неблагополучията му. Вместо отговор той посочи портрета, окачен на един от поддържащите шатъра колове. Портретът беше великолепен като изпълнение и изобразяваше едно разкошно русокосо момиче с небесносини очи, чиито хармонични черти можеха да развълнуват всеки със своето изящество. Това всъщност беше портретът на Клеманс Унгарска, за която кралят предстоеше да се ожени след броени часове, без никога да са се виждали преди.
— Опасявам се всячески от предстоящата среща, Филип — призна си Сприхавия.
— И защо така, братовчеде?
Сприхавия посочи унилото си и жълтеникаво лице, отразено в огледалото.
— Тя е тъй красива, а аз съм тъй грозен!
Валоа избухна в смях.
— Хайде, хайде, Луи! Не сте чак толкова грозен! Пък и в края на краищата сте крал. А един крал никога не може да бъде грозен!
До известна степен успокоен, Луи се надигна, за да посъзерцава по-отблизо портретното изображение на годеницата си. Тя пристигаше от Неапол за сватбеното празненство, което трябваше да се състои в Сен Лие в Шампан.
Този нов брачен съюз плашеше Сприхавия не само поради причината, която беше изтъкнал, но и защото имаше гузна съвест. Бидейки злополучен съпруг на фриволната Маргарита Бургундска, той бе станал и вдовец, като беше наредил тя да бъде удушена в тъмницата й. Не че угризенията му бяха кой знае какви — в края на краищата мръсницата си беше получила заслуженото. Но Сприхавия носеше в себе си страх от Божието правосъдие, както и се чувстваше неспокоен от проклятието, което Великият магистър на тамплиерите беше произнесъл от кладата спрямо целия им род.
Валоа, който междувременно също се бе приближил до портрета, кимна в знак на възхищение и възкликна, придружавайки това с въздишка, изразяваща немалко завист:
