— Господи, колко е красива!
— И май на живо е още по-хубава — подхвърли кралят, поласкан от забележката на братовчед си. — Нали, Берюдан? — обърна се за подкрепа към бръснаря си.
— Това е самото слънце, превърнато в жена — отзова се бръснарят.
Валоа огледа въпросния индивид, сподобен с подпухнали клепачи и месести бърни.
— Значи ти си я виждал, приятелю?
— Имах честта да бъда изпратен в Неапол от месир краля, още преди официалните му представители, натоварени с това, да поискат ръката на мадам Унгарска — обясни бръснарят.
Валоа погледна изненадано към братовчед си. Да изпрати бръснаря си в подобна мисия беше една от поредните странни хрумвания, така присъщи на клетия Луи.
— Имам голямо доверие в преценките на Берюдан — обясни леко смутено Луи Х. — Преди да поискам ръката на Клеманс, държах да се уверя, че е с най-малкото приятен външен вид. Берюдан ме увери в това. А този портрет, който получих впоследствие, затвърди това
сведение. Опиши я пак, Берюдан!
След като грижливо изтри острието на бръснача, с който си служеше да обръсва четирите косъма, кълнящи по хлътналите страни на суверена, Берюдан с екстатично-замечтано изражение заяви:
— Мадам Унгарска е цялата грация и младост. Очите й са с цвета на лятното небе, кожата й е като от най-фино розово кадифе.
Гърлото на Валоа се сви. Той завиждаше на този си от всяка гледна точка жалък сам по себе си братовчед, който получаваше свише два безценни дара: трона на Франция и една прекрасна принцеса, която щеше да заеме място до него.
Валоа излезе навън, за да погледне слънчевия си ръчен часовник, и каза:
— Май е време, щастливи ми братовчеде, да се качим на конете и да отидем да посрещнем това осмо чудо на света!
Времето беше свъсено, но сърцето на краля бе озарено от вътрешна светлина. Разговорът с братовчед му бе разсеял тайните му тревоги и той дръзновено оглави ескорта си. По техния път жителите на Сен Лие, захласнати от кавалкадата, хвърляха цветя под копитата на конете и приветстваха краля.
След няколко километра умерен галоп те забелязаха в далечината каляската на принцесата. И сърцето на бившия съпруг на немирната Маргарита Бургундска заби учестено. Той пришпори коня си към насрещния кортеж.
Каляската на Клеманс Бургундска спря, от нея слезе граф Дьо Бувил, който съпровождаше от Неапол бъдещата кралица, и обяви церемониално:
— Сир, представям ви Мадам Унгарска!
Луи Х се приближи, надникна през прозорчето на каляската и тутакси почувства как въодушевлението му повяхва като салата под неочаквано паднала слана. Момичето, което седеше вътре, беше възедро, тлъстовато и без всякаква следа от чар. Очите му бяха наистина сини, но изпъкнали и неизразителни като на риба. Отгоре на всичко имаше редки коси и подчертано глуповата усмивка.
„Това не е възможно! Сигурно сънувам кошмар!“ — помисли си кралят.
От своя страна, гледайки болнавото и хилаво създание срещу си, Клеманс Унгарска си мислеше: „Кралят на Франция никак не е хенгеле7. Ако ми направи йортодум8, те ще бъдат шменгеле9.“
— Бъдете добре дошла… — едва смогна да изрече кралят с угаснал глас.
И идвайки малко на себе си, й представи близките от обкръжението си.
Филип дьо Валоа издебна удобен момент, за да прошепне в ухото му със сардоничен тон:
— На ваше място, братовчеде, щях да сменя бръснаря си.
След церемонията кралят се оттегли в покоите си, за да приготви нощния си тоалет. Сега му предстоеше друго празненство, което го изпълваше с не по-малка тревога от първото. Хлад го сковаваше от горе до долу, но повече долу, отколкото горе. Непроницаемият израз на лицето и стиснатите му устни направиха впечатление на Берюдан, който се беше заел да го приведе в подходящ вид, като го мажеше с парфюмирани унгвенти и сресваше косите му. Тъй че смутено изпелтечи:
— Сир, вие като че ли сте разочарован!
— Аха, така ли мислиш? — отвърна със зла усмивка Сприхавия.
— Човек би казал, с всичките ми извинения към Ваше Величество, че вие не сте никак проникнат от онова дълбоко щастие, което обикновено преизпълва сърцето на един младоженец.
Тогава кралят избухна. Сочейки портрета на Клеманс с треперещ от ярост пръст, той изрева:
— Откъде ти хрумна, че между кралицата и този портрет има нещо общо? Между двете лежи разстояние колкото между ангел и крава! А отгоре на всичко ти ме увери, че тя на живо била още по-хубава, отколкото на портрета!
— Но това си е самата истина, сир — отвърна обърканият Берюдан. — Без да искам да възразявам на Ваше Величество, но аз я намирам за твърде изкусителна!
— Ох, защо ли не можеш да заемеш моето място! — изстена Луи Х.
С известно закъснение, уви, Сприхавия си припомни старата истина, че хората са твърде разнородни във вкусовете си. Едно момиче, което е грозотия в очите на един крал, може да се стори богиня на бръснаря му.
И сега в спаружената си душица Луи Х се питаше как би могъл да си отмъсти на Берюдан. Да го подложи на смърт, щеше да е банално. Да го подложи на мъчения — дребнаво. Човекът на духа трябва да умее да прибягва до духовити отмъщения.
Изведнъж лицето му се проясни.
— След като намираш мадам Унгарска за най-красивата измежду красивите — каза той (със сприхав тон), — назови ми онази жена в този замък, която според теб е втората по красота след нея.
Берюдан отвърна без колебание:
— О, сир, това е несъмнено перачката Гиймета. Тя е над седемдесетгодишна, няма ни един зъб в устата си, брадата и носа й почти се допират по неповторимо очарователен начин, а погледът на кривогледите й очи излъчва такава страст, че краката ми се подкосяват, колчем го срещна. Освен това лицето й е осеяно с възхитителни брадавици, а отгоре на всичко и накуцва с несравнима грация.
— Аха, така ли? Сега ще видим как ще се почувстваш! — саркастично изрече кралят, който явно още не беше разбрал, че бръснарят му е персона с крайно извратен вкус. После звънна на прислугата си и нареди да доведат перачката Гиймета.
Мигове по-късно перачката стоеше пред тях по нощница, все още затоплена от леглото, от което току- що я бяха измъкнали. Сивата й коса падаше разпиляна по лицето й на вещица, а нозете й приличаха на корените на стара лоза, дала отдавна последната си реколта от грозде.
Луи Х я огледа със злорадо задоволство. Зрелището, което тя представляваше, надхвърляше всичките му очаквания.
— Драги ми Берюдан — обърна се той към бръснаря. — Един добър бръснар трябва да върви, доколкото е възможно, в унисон с господаря си. Така, докато аз опознавам кралицата, ти ще уважиш присъстващата тук Гиймета.
— Но, сир, бих ли могъл да си го позволя?
— Ще си го позволиш, и още как! — отсече ехидно кралят. — Искам да я обладаеш. Моите слуги ще останат с вас като свидетели. И ако не успееш да го направиш, още призори ще увиснеш на бесилото в Монфокон, където така или иначе в последния си миг ще дадеш доказателство за мъжествеността си.10
И Сприхавия си тръгна, оставяйки зад себе си бръснаря, Гиймета, която почти кудкудякаше от радост при тази неочаквано паднала върху й посред нощ манна небесна, както и импровизираната комисия от слуги.
Когато шампанските петли закукуригаха, за да известят новия ден, кралят стана от ложето си, където бе изживял някои прекрасни мигове благодарение на новата си кралица, компенсирала по този начин до голяма степен неугледната си външност. Той се насочи право към стаята, където Берюдан и Гиймета бяха прекарали нощта, и веднага попита:
— Е, как мина всичко?
