е белязано главно от борбата му с Бургундския дук Шарл Дръзкия. Двамата си погаждали какви ли не мръсни номера. Това си е била истинска комедия дел арте — размяната на подли удари била непрестанна. Дръзкия, както говори и самият му прякор, представлявал пълната противоположност на Луи XI — бил припрян, глупав и импулсивен. Докато кралят бил хитър като лисица и подготвял машинациите си обмислено и грижливо. В началото в ситуацията превес имал Шарл Дръзкия, но накрая все пак се наложил Луи XI: Дръзкия бил изигран и убит в Нанси. Кралят прибарал владенията му. Франция разширила територията си, феодализмът агонизирал и наближил краят на Средновековието.
Берюрие облекчено въздъхна и доволно потри длани, както човек прави, когато чуе добри новини.
— По време на управлението на Луи XI — продължих аз — светът се пораздвижил. Франсоа Вийон снесъл баладите си, което съвпаднало с изобретяването на печатната машина и печатарството от Гутенберг.
— А преди това как печатали? — разтревожи се Дебелия.
— На ръка, драги.
— Завалиите! Сигурно майката им се е разгонвала и е имало епидемия от тендовагинит!
— Разбираемо е, че изобретението на Гутенберг било от изключително значение. Благодарение на него образованието обхванало широк периметър от населението. Дотогава книгите били скъпи и е имало средно по една във всяко село… Но животът непрекъснато търси равновесието. Когато се случи нещо хубаво, заедно с това се случва и нещо лошо. Така и тогава: заедно с печатарството се появява и барутът, което променя коренно начините за водене на война.
— Ха, ха, ха! Мога да си представя физиономиите на първите изостанали от модата, когато срещу им се е изправила армия с огнестрелни оръжия. Как ли са се почувствали, когато разбрали, че единственото, което им остава, е да си заврат отзад стреличките, копията и швейцарските алебарди! Да не говорим за онзи, който пръв през бронята си е инкасирал в задника си изстрел от аркебуза!
— Тъй че логично е, че след това нововъведение железните ризници и замъците практически вече загубили своето значение и роля. Но освен изобретенията, станали и някои открития. С появата на компаса мореплавателите били завладени от скитнически дух. Най-известният от тях се казвал Христофор Колумб. Преди него хората си мислели, че Земята е плоска и че около нея има бездънна бездна. Колумб обаче, убеден, че е кръгла, бил готов да се хване на бас с всеки, че ако от испанския бряг тръгне право на запад, ще стигне до Индия. В края на краищата това и направил, но вместо да стигне до Индия, открил Америка. Само дето бил убеден, че това е именно Индия. Затуй и нарекъл местните червенокожи индианци.
— Така веднъж и аз влязох в „Галери Лафайет“ да си купя слип, но вместо това излязох оттам с нова шапка. Но си давах сметка обаче, че това е шапка, а не слип — изкоментира Берю с чувство на известно превъзходство над Колумб. — Не е бил много умен тоз човек. Все пак, като е видял американците, би трябвало веднага да е разбрал, че те нямат нищо общо с индийските факири…
Подвигът на Ален Бомберюбар (наречен Самотния гребец) и някои последствия
Бомберюбар погледна нагоре и се намръщи. Обикновено един мореплавател се тревожи от навъсено небе. Но сегашният случай не бе такъв. Именно ясното време бе причина за недоволството на Бомберюбар. Нито капка вода не бе паднала от една седмица насам! Гърлото му се бе така разсъхнало, че за да отдели езика си от небцето, трябваше да си помогне с пръст. Сегиз-тогиз спираше да гребе, за да охлади в морската вода разкървавените си длани. От доста време не можеше дори да плюе в тях поради липса на слюнка.
Ален Бомберюбар оброни глава. Не бе валяло отдавна, а и нямаше признаци, че това ще се случи скоро. Блуждаещият му поглед се плъзна по хрисимите вълнички по повърхността на морската шир. От колко ли време гребеше така из Атлантика? Седмици? Може би месеци? Беше загубил чувство за течението на времето. Струваше му се, че е корабокруширал още през първите дни на живота си и оттогава е наблягал неуморно над греблата, отивайки незнайно къде. Горчиво съжаляваше за това, че компасът все още не беше достатъчно разпространен. Така и не се бе научил да разпознава Полярната звезда сред светилата, обсипващи небесния свод. Хиляди пъти другите моряци се бяха опитвали да го научат да прави това. Напразно му сочеха Зорницата, сгушена в съзвездието си, но още щом отклонеше поглед от нея, той се оказваше неспособен да я открие пак.
И сега гребеше в неведение дали отива на изток, на запад, на север или на юг, или пък обикаля в кръг. Проклето корабокрушение! Как съжаляваше, че не бе потънал заедно с другарите си! Тези мръсници сигурно сега седяха край добрия Господ-Бог и сладко-сладко си пийваха винце! А той самият върти ли, върти греблата, изпускайки ведно с това стонове на родилка. В момента, когато корабът „Упование Господне“ (как ли пък не!) се бе блъснал в един риф край брега на Камаре, Ален Бомберюбар бе зает със запушването на процепите на спасителната лодка с напоени със смола кълчища. Злощастният кораб се бе разцепил на мига и бе потънал. Бомберюбар бе имал време колкото да среже въжетата, с които лодката бе привързана към кораба, и секунди по-късно се бе озовал самотен в тази орехова черупка насред развълнуваното море. Благодарение на една въдица, намираща се в лодката, той бе успял да лови достатъчно риба, за да се храни, а с помощта на дъждовете бе избегнал обезводняването на организма си. За нещастие от около седем-осем дни тези блага бяха секнали. Единствено от време на време поглъщаше с погнуса водораслите и планктона, плаващи по повърхността на водата.
Дланите му кървяха все повече, а и гърбът го болеше все по-осезателно. Клетникът пусна греблата, придружавайки това с гръмка ругатня. И енергията, и надеждата му вече бяха изчерпани. Предостатъчно се бе борил. Сега щеше да се повери в ръцете и волята Господни.
Пенливите вълнички тутакси заподхвърляха насам-натам оставената на самотек лодка. Бомберюбар се отпусна на дъното й, молейки се за скорошна и лека смърт. Часове наред стоя така в полусъзнателно състояние, мислейки си за жена си, която бе оставил в Камаре без едно су. Как ли щеше да се справи тя с положението?
По едно време отвори замрежените си очи и не можа да повярва на онова, което видя: над главата му се поклащаше палмова клонка. Известно време остана неподвижен, вцепенен от изненада, и осмисляйки ситуацията, стигна до неизбежния извод, че вече не се намира в открито море. Тогава се надигна и се огледа, при което благодарствен химн занапира в устата му.
— Благодаря ти, Боже всемогъщи и милостиви! — успя да извика той хрипливо, като в същото време съжали, че не може да каже това на латински, та да стигне то по-бързо до получателя. Но в състоянието на крайно изтощение, в което се намираше, си беше истинско чудо, че все още знае и френски.
Лодката се оказа изхвърлена на брегова ивица, застлана със златист пясък на фона на гъсти кокосови палми. В този пейзаж нямаше нищо бретонско и първото предположение на Бомберюбар бе, че вероятно се е озовал някъде към Испания. Стъпи на пясъка и за първи път от толкова време закрачи.
Изведнъж, тъкмо когато вдървените му от обездвижването крака бяха започнали да се възстановяват, цяла сюрия от мъже с медночервена кожа и смолисти коси се зададе тичешком. Лицата и гърдите им бяха нашарени с боя, а очите им пламтяха.
Бомберюбар се изплаши, но когато новодошлите се спряха на няколко метра от него, дойде малко на себе си. „Не са испанци“ — помисли си. Нито физическата им морфология, нито одеждите им бяха иберийски. Самотният гребец никога не бе виждал толкова необичайни индивиди. Той им се усмихна, но туземците запазиха непроницаемите изображения на лицата си, а единият от тях, най-боядисаният и най- възрастният от всички, му заговори на някакъв диалект, който Бомберюбар никога не бе чувал. „Май съм слязъл по-надолу от Испания — си каза той. — Трябва да се намирам на африканския бряг.“ По едно време му се стори, че червенокожият го пита дали се казва Хоуг,12 защото завършваше всяка своя словесна тирада с тази дума. Корабокрушенецът, обзет от желанието да установи по-смислен контакт, ги заговори на френски, после на английски и испански, доколкото ги знаеше. Но вместо отговор главатарят излая някаква заповед и престранните господа се нахвърлиха върху Бомберюбар, завлякоха го до един забит в земята стълб и го свързаха на него.
Последвалата церемония беше истински кошмар. Здраво прикрепен към стълба, клетият бретонец гледаше с ужасени очи сатанинския танц, който се завихри в кръг около му. След няколко часа главатарят
